Брой 1
д-р Милен Любенов, главен асистент в катедра “Политология”
Целта на статията е да разгледа новите форми на партийна организация – медийни, предприемачески и дигитални партии, които доведоха до промяна в европейските партийни системи и засилиха популизма. Ръстът в появата на нови партии през последните 20 години има едно просто обяснение – политическите предприемачи имат на разположение много по-широк кръг от източници и ресурси, чрез които може да се създаде партия. Телевизията, социалните мрежи и финансовите ресурси на даден предприемач разширяват кръга от възможности за създаване на партии. Mейнстрийм партиите са движени от инерцията на традиционните форми за политическа комуникация, докато партиите, създадени в епохата на социалните медии, използват предимно новите иновативни технологии за пропаганда и политически маркетинг.
Ключови думи: медийни партии, дигитални партии
MEDIA AND DIGITAL PARTIES
The article aims to explore new forms of party organization, such as media, entrepreneurial and digital parties, which have led to a change in the European party systems and have helped reinforce populism. Identifying the reasons for the rising number of new parties in the past 20 years is simple. As today’s political entrepreneurs have at their disposal a much wider range of tools through which a party can be created – television, social networks and increased financial resources – they have broader opportunities to establish new parties. Mainstream parties are driven by the inertia of traditional forms of political communication, while parties created in the age of social media mainly use new innovative technologies for propaganda and political marketing.
Keywords: media parties, digital parties
Увод
През 2002 г. Джовани Сартори нарече съвременната демокрация „видео политика“ и „демокрация на зрителите“.[1] Това разбиране за демокрацията се дължи на взаимното оттегляне на гражданите от политиката и на политиците от гражданите. Гражданите се превръщат от „участници в наблюдатели, докато елитите печелят повече и повече пространство, в което да преследват своите собствени специфични интереси“.[2] Белег на тази промяна е не само начинът на комуникация и взаимодействие между политиците и гражданите, но и трансформацията на партийната организация. Партиите са субекти, които се променят и адаптират в резултат на различни стимули и изменения в политическата среда – социални промени, технологични промени и др.
Днес медиите са основен инструмент, който осигурява по-ефективен канал за комуникация между партиите и избирателите. Така те изземват част от функции на партиите, като изразяването и агрегирането на интересите, политическата мобилизация. Медиите „заместват” партийната организация, което обяснява причините за ерозията на партията на местно равнище. В действителност днес йерархичната партийна организация с вертикални канали за комуникация не е толкова необходима. Партийните събрания или партийният печат имат все по-незначителна роля. Гражданите се информират за политиката и приоритетите на политическите партии от масмедиите, сред които основна роля заема телевизията.
Целта на статията е да разгледа новите форми на партийна организация, които доведоха до промяна в европейските партийни системи и засилването на популизма. Ръстът в появата на нови партии през последните 20 години има едно просто обяснение – политическите предприемачи имат на разположение много по-широк кръг от източници и ресурси, чрез които може да се създаде партия. Телевизията, социалните мрежи и финансовите ресурси на даден предприемач разширяват кръга от възможности за създаване на партии. Това засили маркетинговия подход на електоралния терен и доведе до бум на нови партии след 2000 г. „Пионер“ при създаването на предприемачески партии посредством медии е Форца Италия на Силвио Берлускони. Медиите като инструмент за създаването на партии можем да видим при Акция на недоволните граждани в Чехия на премиера Андрей Бабиш; Лигата на полските семейства и Радио Мария; Атака, създадена от Волен Сидеров на основата на едноименното предаване в телевизия СКАТ; България без цензура на Николай Бареков, стартирала като предаване със същото име, излъчвано по TV7.
Развитието на масмедиите и телевизията оказват съществено значение за ерозията на партийната организация като канал за комуникация. Нарастването на влиянието на партийните лидери и на партията в управлението, съпътствано от намаляващото значение на членската маса, са последици от този процес. Социални медии от последното десетилетие дадоха нов тласък за развитие на партиите, които все повече използват тази нова форма за комуникация, не само по време на предизборните кампании, но и като онлайн приложения – платформа за организиране на вътрешнопартийната дейност и вземане на решения в партията. Тези платформи са в основата на създаването на новите пиратски партии в скандинавските страни, Германия и Чехия, както и на Движение „Пет звезди“ в Италия, Подемос в Испания, Непокорна Франция , които Паоло Гербаудо нарече „дигитални партии“ (Gergaudo, 2019).[3]
Предприемачески и медийни партии
Джонатан Хопкин и Катерина Паолучи въвеждат понятието „бизнес-фирмена партия“ като модел на партийна организация.[4] Този партиен модел възниква при рязка промяна на партийната система или при формиране на новите партийни системи сред демократизацията в Южна Европа в края на 70-те години на миналия век или в Източна Европа сред краха комунизма. Този модел, макар и по-рядко срещан, е характерен и за утвърдени западни демокрации, където картелизацията на партийните системи, създава предпоставки за недоволство и води до възникване на антикартелни партии. Ако вълната на социалните движения и културната промяна от 1970-те години доведе до създаване на зелените партии на принципа „отдолу-нагоре“, характерно като начин на възникване и за Подемос в Испания, вследствие протестните движения в резултат глобалната финансова криза след 2008, то партиите на бизнес-фирмена основа, възникват „отвън-навътре“. Те не са партии на гражданското общество, а на дадена група политически предприемачи, която се възползва от негативните обществени настроения и успява да ги канализира в своя полза.
Партиите като фирма се характеризират с централизирано лидерство, разчитат на добра комуникационна стратегия по време на избори, липсва им ясно изразена идеология, могат да бъдат гъвкави и опортюнистично ориентирани с цел мобилизация на по-широки социални слоеве, разчитат на професионалната експертиза на непартийни експерти, финансират се предимно корпоративно.
Хопкин и Паолучи представят два основни модела на бизнес-фирмена партия. Първият – партия, която се управлява като фирма, който се припокрива с разбирането за предприемаческа партия, въведено от Андре Кроуел.[5] Тези партии се ръководят от рационалния стремеж на даден политически предприемач да максимизира електоралните резултати за партията с цел политическа печалба. Вторият модел – партия, която възниква от реално съществуваща фирма или бизнес. Хопкин и Паолучи представят два основни примера на тези модели. На първия модел отговаря Съюзът на демократичния център на Адолфо Суарес – първия премиер след края на авторитарния режим в Испания. Суарес изгражда партия без хомогенен идеологически облик, разчитайки на телевизията и професионализацията на политиката. Съюзът на демократичния център е централизирана около лидера организация с изградени мрежи, основани на лична лоялност, която се финансира с корпоративни дарения. Към този модел може да бъде добавена и партия Листа Пим Фортайн в Холандия. Фортайн създаде формация, която набра силна електорална подкрепа и спечели второ място на парламентарните избори през 2002 г., въпреки че бе убит в навечерието на вота.
Вторият и по-интересен случай, описан от Хопкин и Паолучи е на Форца Италия на Силвио Берлускони, която възниква около неговата бизнес-империя и медии.[6] Успехът на Берлускони се дължи на две основни причини. Неговата партия запълва вакуума в дясното политическо пространство след разпадането на модела на партийна система в Италия, продължил повече от 40 години. Период, в който без прекъсване с подкрепата на по-малки центристки партии управлява партия Християнска демокрация – най-голямата партия в Италия в периода 1946-1992 г. Берлускони разчита на своята медийна империя „Медиасет“ и на фирмата си „Финивест“, благодарение, на които постига своя успех. Форца Италияотправя популистки послания за промяна, критикувайки политическия елит. Партията разработва икономическа програма, основана на принципите на икономическия либерализъм – по-ниски данъци и по-малко държава. Във вътрешно-организационен план Берлускони разчита на хората, които работят в неговите фирми. Директорите, мениджърите, експертите в тях заемат позиции в ръководството на партията и в нейните листи. Фирмата се прелива в партията.
Една от прогнозите, които правят Хопкин и Паолучи е, че подобни модели на бизнес-фирмени партии ще видим и в посткомунистическите държави от Източна Европа, където се установяват флуидни, нестабилни партийни системи, в които партиите показват резки възходи и падения – появяват се едни, други изчезват. Електоратите са непредсказуеми и често сменят своите партийни предпочитания. Така например в Чехия милиардерът Андрей Бабиш не само създаде партия, но и стана министър-председател през 2018 г. Неговата партия Акция на недоволните граждани наподобява в много отношения на Форца Италия, а сравненията между Бабиш и Берлускони, които медиите веднага направиха, са до голяма степен основателни.
България е страната в Източна Европа, която има доста примери, с които може да се подплати емпирично тезата на Хопкин и Паолучи. Български бизнес блок на Жорж Ганчев в десетилетието след промените, може да бъде причислен към модела на бизнес фирмена партия, която се управлява като фирма. Жорж Ганчев привлече представили на малкия и средния бизнес от регионите на страната, които включи в своите редици и партийни листи и които финансираха партията. Български бизнес блок бе парламентарно представена след изборите през 1994 и 1997 г., а на президентските избори през 1996 г. Жорж Ганчев спечели близо 1 млн. гласа и малко не му достигна да се класира на балотаж.
В България НДСВ е пример за предприемаческа партия. Партията е персоналистка, изцяло нова, възниква „отвън-навътре“ като опозиция на статуквото и разчита на външни експерти. Създателят и лидер на НДСВ Симеон Сакскобургготски привлече доказани професионалисти в своите области – от университетските среди и от чужбина, които преди това не са се занимавали с политика. НДСВфинансира своята първа предизборна кампания през 2001 г. изцяло от външни донори – физически лица и фирми. Влизането в изпълнителната власт след спечелването на изборите, преди партията да може да се изгради и развие структури , доведе до сливане на две от лицата на партията – партията като централно ръководство и партията в управлението, а партия на местно равнище така и не бе изградена в истински смисъл.
Към модела на фирмената партия, възникнала от съществуващи бизнес структури, можем да причислим и партия Лидер, зад която неформално стои бизнесмена Христо Ковачки. Електоралната структура на партията е регионално обособена в градовете, в които са топлоелектроцентралите на Ковачки. Подобен модел има и партия Воля, ръководена от бизнесмена Веселин Марешки, чиито вериги от аптеки и бензиностанции са в основата на успеха му на парламентарните избори през 2017 г.
Медиите, като фактор за възникване на партии, изиграват съществена роля при България без цензура, която бе създадена в периода 2013 – 2014 г. от едноименното телевизионно предаване в телевизията, собственост на банкера Цветан Василев. Предаването, водено от журналиста Николай Бареков, обикаляше градовете на страната и излъчваше в реално време от площадите, като негов основен фокус бяха злободневните проблеми на гражданите. Партия, без каквато и да е идеология, разчитаща изляло на популизъм и създадена единствено, за да бъде политически инструмент, служещ на корпоративни интереси. Новата партия на Слави Трифонов Има такъв народ също попада в категорията медийна партия.
Според Хопкин и Паолучи този тип партии „не могат да изпълнят някои от ключовите функции, които очакваме от политическите партии. Те подкопават стабилната партийна конкуренция, създавайки потенциал за турбуленции в партийната система и не носят партийна идентичност. Те също така подкопават потенциала на партийното управление, поставяйки акцент в полза на партикуларни и дори индивидуални интереси“.[7]
Дигитална партия
Развитието на информационните технологии разширява кръга от възможности за политическите партии, както по отношение на връзките им с гражданското общество, така и за организационната им дейност. Така например Интернет позволява по-бързото набиране на финансови средства за предизборните кампании, което се наблюдава особено ярко в Съединените щати. През 2004 г. демократът Хауърд Дийн организира своята кампания в Интернет, като набира 14 млн. долара за една година – рекорд при набиране на средства от индивидуални дарители за онова време. Години по-късно друг демократ – сенаторът Бърни Сандърс постига още по-голям резултат в рамките на своята кандидат-президентска кампания. Ролята на информационните технологии става още по-важна със създаването и развитието на социалните медии.
В книгата си „Дигиталната партия: политическа организация и онлайн демокрация“, Паоло Гербаудо представя нов идеален тип – дигиталната партия.[8] Той разглежда възможностите, които предоставят Интернет и социалните мрежи за организационната трансформация на партиите. В основата на този нов идеален тип партия, стоят наблюденията на Гербаудо по отношение на четири партии – Пиратската партия в Швеция, Движение „Пет звезди“, Подемос и Непокорна Франция. Използването изцяло на дигитални технологии и Интернет за създаването на партиен проект за първи път можем да видим при Пиратската партия в Швеция. Тя е създадена през 2006 г. като реакция на затварянето на най-големия торент-портал „Пиратския залив“, където потребители от целия свят могат да споделят и изтеглят книги, филми, игри и др. Начинанието за новата партия започва чрез организиране на онлайн петиция за регистриране на политическа партия. Нейната основна цел е защитата на свободното споделяне на информация в Интернет. Симпатизантите на партията разглеждат Интернет като пространство на свободата, което предоставя по-широки възможности за демокрацията на участието и по-голямо включване на гражданите при решаване на важни обществени и политически задачи. Най-големият успех на Пиратската партия в Швеция е на изборите за Европейски парламент през 2009 г., когато тя спечели 7,13% от вота и два парламентарни мандата . Следвайки шведския опит пиратски партии бяха създадени в редица страни като Исландия, Германия и Чехия. В Чехия на изборите през 2017 г. Пиратската партиястана трета политическа сила с 10,8% от гласовете и 22 депутати.[9] Въпреки тези епизодични успехи пиратските партии остават single issue parties като не успяват да стабилизират началната си подкрепа и остават субекти с незначително електорално присъствие. Най-сериозен пробив, чрез използването на дигиталните технологии правят две нови ляво популистки партии – италианското Движение „Пет звезди“ и испанската Подемос.
Движение „Пет звезди“ се създава през 2009 г. от комика Джузепе (Бепе) Грило. То е насочено срещу традиционния елит и корупцията в страната, като предлага кардинална промяна на политическата система чрез засилване на демокрацията на участието и активизиране на граждански групи за натиск. Бепе Грило създава своя популярен едноименен блог, който се превръща в една от най-четените онлайн платформи в Италия. На парламентарните избори през 2018 г. Движение „Пет звезди“ стана първа политическа сила в страната с 32% от вота на избирателите и сформира коалиционно правителство с Лигата, водена от Матео Салвини.
Подемос има сходен път. Партията се създава на базата на Движението на възмутените и майските протести през 2011 г. насочени срещу политиките на икономии, наложени от правителството и рекордната безработица в страната, вследствие Световната икономическа криза, която засегна тежко Испания. Подемос се създава официално като партия през 2014 г. от политолога Пабло Иглесиас, популярен участник в дискусионни телевизионни предавания.
Движение „Пет звезди“ и Подемос създават дигитални приложения за осъществяване на своята дейност, изповядвайки философията, че истинската демокрация е демокрацията на участието, при която гражданите са основната движеща сила. Дигиталната партия е „партия платформа“, защото заимства логиката на компании като Фейсбук и Амазон чрез използване на мобилно приложение за своята дейност. Това засилва включването на симпатизантите и членовете на партията в артикулирането на политически позиции и вземането на вътрешнопартийни решения чрез бързо и непосредствено участие на всички членове на партията, които имат достъп до това приложение. Такива платформи са LiquidFeedback, използвана от пиратските партии, приложението „Русо“[10] на Движение „Пет звезди“ и портала „Участвай“ на Подемос[11]
Тези приложения служат не само за пропаганда и вътрешни дискусии в организацията, но и за събиране на повече информация за потребителите/симпатизантите на партията. Дигиталните платформи се използват за вътрешнопартийни референдуми по различни поводи. Така например Движение“ Петзвезди“ организира допитване до своите симпатизанти в платформата „Русо“ за това дали партията да участва в коалиционно правителство с Лигата след изборите през 2018 г. А лидерът на Подемос Пабло Иглесиас поиска и получи вот на доверие от членовете и симпатизантите на партията, след разкритията, че си е купил луксозна вила в едно от предградията на Мадрид.
Дигиталните партии се развиват много бързо по примера на стартъп-компаниите в бизнеса, които на базата на дадена иновация изживяват бурен първоначален възход. Влизайки в конкурентна среда обаче този възход може да се окаже краткотраен и постепенно партиите да преживеят рязък електорален срив, какъвто се наблюдава, както при шведските пирати, така и с Движение „Пет звезди“ след влизането им в управлението.
Дигиталните партии разширяват своята електорална база посредством онлайн набиране на членове, симпатизанти и доброволци. Така например към май 2017 г. Непокорна Франция има 533 566 регистриране членове; Подемос – 500 000; Движение „Пет звезди“– 150 000. Тези партии намаляват праговете и изискванията за членство, което не е обвързано на всяка цена с изискването за финансова подкрепа. Това ги прави по-гъвкави, поради улеснената регистрация на даден член или симпатизант чрез дигиталните платформи. Например при Подемос и Непокорна Франция регистрацията на даден партиен член изисква попълване на данни, като име, имейл и номер на лична карта. Дигиталните партии са и с най-високи нива на активност в официалните им във Фейсбук страници- към 8 юли 2020 г. страницата на Подемос е харесана от 1 336 011 души, а на Движение „Пет звезди“ от 1 483 441 души. За сравнения при традиционни партии като немските Християндемократически съюз и Германскатасоциалдемократическа партия харесванията на страниците им във Фейсбук са под 200 000.
Въпреки възможността за по-голямо включване на гражданите в дейността на дигиталните партии вътрешнопартийната демокрация е по-скоро привидна. Нито една платформа не е неутрална. Всяка една от тях има своите модератори, супер-активисти, които са много по-активни отколкото други. На масово ниво голяма част от поддръжниците на партиите участват единствено като просто харесват даден пост, без да се включват в сериозни дискусии. Изработването на политики остава привилегирована задача на супер-активистите, партийните експерти и лидерите, които задават тона и дневния ред. Така се създава хипер-лидерът, чиито образ е изкуствено творение, създадено като ореол на филмова звезда, която твърде често няма нищо общо реалния му образ. Според Гербаудо „хипер-лидерът се носи над партията като балон пълен с газ, опитвайки да повдигне партийните активисти и нейния електорат чрез себе си – балон, чиито газ е разпознаваемостта на лидера, пресъздавана почти всеки ден чрез неспирното участие в медиите, едновременно по телевизията и социалните медии…Централното място на медийната система е решителното бойно поле в борбата за власт“.[12] Затова според Гербаудо претенцията за по-голяма вътрешна демократичност при този тип партии е утопия, която се разбива в действителността.
Социалните медии се превръщат в нов инструмент за политическа комуникация при всички политически партии. Традиционните партии също започват да използват тези нови иновативни форми, както по отношение на партийната агитация по време на предизборни кампании, така и във връзка в организирането на работата на партиите. Така например редица социалдемократически партии като Испанската социалистическа работническа партия, Германската социалдемократическа партия и британската Лейбъристка партия са сред най-активните, които опитват да интегрират дигиталното участие на своите членове във вътрешнопартийната дейност. Това, което прави впечатление обаче е, че традиционните партии продължават да залагат на стари и утвърдени методи за пропаганда и агитация, разчитайки на телевизията и масмедиите, а новите технологии са съпътстващ инструмент.
Новите играчи, които се създават след навлизането на социалните медии се осланят много повече на дигиталните средства за комуникация. И това е съвсем разбираемо. Традиционните партии разчитат на своята по-голяма разпознаваемост и институционализация, но и на позициите, които имат участвайки в управлението, което се само по себе си се явява огромен ресурс за влияние. Особено активни в използването на социалните медии са новите претенденти – популистките партии или тези, които се персонифицират от даден политически предприемач. Лидерите на такива партии са особено активни във Фейсбук, като ежедневно публикуват мнения, снимки и клипове, дори такива свързани с личното им пространство и семействата им. Тази маркетингова стратегия цели да приближи политиците още по-близо до хората, да изградят имидж, че и „те са едни от тях“. Така например към 8 юни 2020 Фейсбук- страницата на Матео Салвини е харесвана от 4 275 295 души. Салвини е един от най-активните партийни лидери във Фейсбук, като ежедневно публикува видео обръщения снимки със семейството си, демонстрирайки поведение на знаменитост от шоубизнеса. Не по-малко активни са и други двама сред италианските популисти. Страницата на лидера на Италиански братя Джорджа Мелони е харесана от над 1 600 000 души, а тази на председателят на Движение“ Пет звезди“ Луиджи ди Майо от 2 300 000 души. При лидерите на традиционните партии картината е диаметрално противоположна.
Заключение
Използването на социалните медии от партиите и техните лидери зависи преди всичко за какъв тип партия става дума. Мейнстрийм партиите са движени от инерцията на традиционните форми за политическа комуникация, докато партиите, създадени в епохата на социалните медии, използват предимно новите иновативни технологии за пропаганда и политически маркетинг.
Повишаването на дела на изцяло нови партии – особено през последните 20 г. се дължи на много по-разнообразните източници и ресурси, чрез които може да се създаде партия. Ако само преди 50-70 г. партиите разчитаха предимно на членските си маси, на активизацията и включването на гражданите чрез създаването на партии отдолу-нагоре, каквато тенденция за последно се наблюдава при зелените, то днес телевизията, социалните медии и финансовите ресурси, които даден политически предприемач може да привлече, разширяват кръга от възможности за създаване на партии. Това засили маркетинговия подход на електоралния терен и доведе до бум на нови партии след 2000 г. в почти всички европейски демокрации. Голяма част от тях обаче не успяха да се институционализират и имаха кратък политически живот. Една от причините за това е, че традиционните партии имат „предимството на първите“, участвайки в началното изграждане на партийните системи, създавайки правилата и заемайки позиции в управлението. Развитието на партийните системи се движи и подхранва от началната инерция, която очертава моделите на електорална конкуренция. Успехът на партиите зависи от собствените им действия и способността им да се адаптират към промените на заобикалящата ги среда.
Използвана литература:
[1] Sartori, G. Homo Videns. Rome: Economia Laterza, 2002, p. 78.
[2] Mair, P. Ruling the void. The Hollowing of Western Democracy. Verso, 2013, p. 98.
[3] Gerbaudo, P. The Digital Party. Political Organisation and Online Democracy. Pluto Press, 2019.
[4] Hopkin, J. and Paolucci, C. The business firm model of party organization: Cases from Spain and Italy. In: European Journal of Political Research, 1999, Vol. 35, pp. 307-339.
[5] Krouwel, A. Party transformations in European democracies. State university of New York Press, 2012.
[6] Hopkin, J. and Paolucci, C. The business firm model of party organization: Cases from Spain and Italy. In: European Journal of Political Research, 1999, Vol. 35, pp. 320-332
[7] Hopkin, J. and Paolucci, C. The business firm model of party organization: Cases from Spain and Italy. In: European Journal of Political Research, 1999, vol. 35, p. 335.
[8] Gerbaudo, P. The Digital Party. Political Organisation and Online Democracy. Pluto Press, 2019.
[9] Nordsieck, W. Parties and Elections in Europe. Parliamentary Elections and Governments since 1945, European Parliament Elections, Political Orientations and History of Parties. BoD, 2019, p. 116.
[10] Това приложение е кръстено не случайно на Жан-Жак Русо. Една от големите цели на Движение пет звезди, макар и утопична, е създаването на условия за пряко и непосредствено упражняване на народния суверенитет чрез повече референдуми и пряка демокрация.
[11] Gerbaudo, P. The Digital Party. Political Organization and Online Democracy. Pluto Press, 2019, p. 73.
[12] Gerbaudo, P. The Digital Party. Political Organisation and Online Democracy. Pluto Press, 2019, p. 149.
Comments
0 comments
