Брой 1
доц.д-р Герасим Петрински, катедра “Реторика”
Резюме: Настоящото изследване има за цел да представи на българския читател някои от аргументативните аспекти на реторическата стилистика според теорията на Х. Перелман и Л. Олбрехтс-Титека, развита в тяхното класическо изследване Нова Реторика. По-конкретно, тук ще се спрем на общите характеристики на Перелмановата теория, на техниките за разширяване и компресия на текст, на хипотаксиса и паратаксиса като общи дискурсивни стратегии при съставянето на текст, както и на класификацията на реторическите фигури, която твърде много се отличава от класическите теоретични системи. Ще бъде обърнато внимание на теориите на Ерих Ауербах и Сергей Аверинцев за дълбоката връзка между стил и менталност в гръко-римската и в „близкоизточната“ концепция за „литература“.
Ключови думи: аргументация, стилистика, Нова реторика, паратаксис, хипотаксис, реторически фигури
SOME ASPECTS OF THE RHETORICAL STYLISTICS IN CHAIM PERELMAN AND LUSY OLBRECHTS-TYTECA’S NEW RHETORIC
Abstract: This paper has as its main goal to present to the Bulgarian audience some of the argumentative aspects of rhetorical stylistics as developed in Ch. Perelman and L. Olbrechts-Tyteca’s monumental book The New Rhetoric. A Treatise on Argumentation. More specifically, we will try to clarify the main characteristics of the theory of style, the different techniques of textual compression and enlargement, the hypotaxis and parataxis as general discursive strategies in the process of creating a text, as well as the classification of rhetorical figures (by choice, by presence, and by communion). Especially the latter is very different from the main classical theories on this matter in Antiquity. Attention will be paid to the theories of Erich Auerbach and Sergey Averintsev on the profound connection between style and mentality in the Graeco-Roman and in the Mid-Eastern concept of “literature”.
Keywords: argumentation, stylistics, New Rhetoric, parataxis, hypotaxis, rhetorical figures
Аргументативно-стилистичната теория на Перелман и Олбрехтс-Титека: исторически корени и обща теоретична рамка
Изследването на Перелман и Олбрехтс-Титека е изградено като цялостна теория на аргументацията в широк план – като комплекс от всички средства за убеждаване (логически и нелогически). В този контекст основна цел на авторите е да отделят орнаменталната функция на стилистично-езиковата форма (ornamentum), която прави от ораторската реч произведение на изкуството, от тяхната аргументативна функция (argumentum), която я превръща в средство за постигане на определена цел по отношение на конкретна аудитория. Целта, която Новата реторика си поставя е твърде амбициозна – в рамките няколко десетки страници да бъде представен практически целият езиков и стилистичен инструментариум (от методите за текстова компресия през функционирането на езиковите времена и модалности до реторическите тропи и фигури) в перспективата на неговия убеждаващ ефект. От тази гледна точка можем да приемем изследването на Перелман и Олбрехтс-Титека по-скоро като задаване на обща рамка, в която да се развива една бъдеща теория на аргументативната стилистика, отколкото като завършен научен конструкт. Тази обща рамка обаче е подчинена на един ясно изразен общ принцип, който коренно се отличава от водещите постулати на класическата реторика. Белгийските изследователи извеждат две основни изисквания за дефиниране на едно вербално средство като стилистично аргументативно: наличие на различима структура, независима от съдържанието (синтактична, семантична или прагматическа) и употреба, която се различава от нормалния начин на изразяване с цел привличане на внимание[1]. Класическата реторика е отчетливо обективизираща и дедуктивна – нейна основна цел е определянето и класифицирането на езикови форми, които aприори се определят като фигури, тропи и цялостни стилове. Целта на анализатора е да открие тези вече дефинирани средства в определени произведения на словесността (както ораторски, така и литературни или публицистични). Белгийската школа по теория на аргументацията е субективизираща и индуктивна – анализаторът е свободен да дефинира всеки един „отрязък“ от текста като специфично стилистично средство с аргументативна функция, стига само то да се отличава от нормалната си употреба и то да е използвано с определена убеждаваща цел. Въпреки изконната релативистичност на софистиката (майката на реториката), през по-голямата част от Античността, науката за красноречието се стреми към точни дефиниции на изучаваните от нея езикови феномени. Нова реторика се връща към древната философия на относителността, откриваема у Горгий, Протагор и дори Аристотел.
Друга важна обща характеристика на стилистично-аргументативната теория в Нова реторика е всъщност обща и за цялото изследване. Този основополагащ за съвременната реторика труд „възкресява“ античните теории за убеждаващото изкуство през призмата на европейската модерност в нейните философски, психологически, лингвистични и литературоведски измерения. От гледна точка на прагматиката обаче изследването на двамата белгийски учени страда от един недостатък – използваните понятия, термини, концепции и класификации доста често звучат абстрактно и в този смисъл имат нужда от допълнително изясняване. Примерите, които се дават за дискурсивните явления, са предимно литературни, което не помага много на ориентирания към практиката изследовател на дискурса, макар да са полезни на литературоведа. Цел на настоящата статия ще бъде да се направи именно опит за такова прилагане на аргументативно-стилистичната теория към реалната ораторска практика в нейното устно изражение (различните видове и подвидове на монолога и диалога), така и в писмена форма (публицистика, журналистически коментари, анализи и т.н.). Трябва да подчертаем, че според определението на Д. Александрова реториката изследва най-общите закономерности на целенасоченото взаимодействие между комуникатор и реципиент, неговите методи, форми и средства, чийто продукт е решението за промяна или усилване на мненията, убежденията, вярванията и/или действията[2]. В този смисъл форма на (дидактична) убеждаваща комуникация може да бъде не само актуалният дискурс, но и хуманитарното научно изследване в цялост. Когато разглежда развитието на т.нар. „Македонски въпрос“ в началото на ХХ в. българският историк и гръцкият му колега ще имат стандартната претенция за „обективност“. Нещо повече – и двамата могат да бъдат обективни на нивото на плана на съдържание. Въпреки това текстовете им могат да имат напълно пропагандно въздействие върху мненията, убежденията, вярванията и действията на конкретните аудитории (българска и гръцка) именно на нивото на подхода (емоционалната и тропологичната температура) и изказа (подбора на думи, фигурите на речта и мисълта)[3]. На интуитивно ниво това е напълно уловимо и дори очевидно. Целта на реторическата наука обаче е да дефинира конкретния инструментариум и начините, чрез които се осъществява това въздействие. С други думи – едно историческо изследване може да бъде също толкова „реторично“, колкото журналистическа статия или политически дебат. Понякога – дори повече поради ефективността на аргумента към авторитета на експерта.
Перелман и Олбрехтс-Титека обръщат внимание на едно изключително важно разграничение – между литературната стилистика (чиято цел е естетическа) и реторическата стилистика (чиято цел е ефектът върху аудиторията). Последната е неминуемо аргументативна по своя характер, защото променя мненията, решенията, вярванията и действията. Класическата гръцка и римската реторика обръщат внимание на този въпрос, но с инструментариума на своята собствена менталност. За Аристотел реториката е преди всичко убеждаващо изкуство, подобно на диалектиката, но въпреки това и в ораторското изкуство има нещо подобно на онова в поетическото изкуство[4]. Въвеждайки стандартното днес разграничаване между паратактична и хипотактична синтактична структура, Аристотел разглежда качествата на двете почти изцяло от гледна точка на въздействието върху аудиторията и връзката с функциите на ораторското произведение, а не от естетическа гледна точка. Реториците от епохата на Елинизма разграничават азиатския и атическия стил – първият има за своя цел красотата (орнамента), докато вторият се стреми към органическата връзка между плана на съдържание и плана на изразяване[5]. Интелектуално-философската късноантична реторика[6] организира теорията на стилистичните идеи (тенденции, елементи на стила) не около естетическото въздействие, а около вътрешно текстуалните им функции и върху въздействието върху аудиторията – в тази теория Красотата (украсеният стил) заема много ограничено място и трябва да бъде използван от оратора/комуникатора изключително внимателно.
Фундаменталната разлика между литературната и реторическата стилистика заляга устойчиво в науката след издаването на Нова реторика и днес до голяма степен е банален факт за специалистите в областта на убеждаващата комуникация[7]. Най-важното постижение на Перелман и Олбрехтс-Титека е преформулирането на античните теоретични постулати с интелектуалния инструментариум на модерните науки (философия, (социо)лингвистика, (социална) психология, литературознание). Това обаче не означава, че двамата белгийски изследователи използват и стандартната терминология за тези области на познанието – поне не в общата класификация. Както ще видим, отделните рубрики в главата, посветена по същество на стилистиката („формата на дискурса“)[8], пораждат известен брой проблеми и изискват изясняване от гледна точка на класическата реторика. Това ще бъде и една от целите на настоящото изследване.
Както казахме, за днешните специалисти по реторика и теория на комуникацията разграничението между литературна (основно орнаментална) стилистика и аргументативна (реторическа, дискурсивна) стилистика е безспорен факт. Проблемът в практически план произтича от факта, че стилистиката се преподава в средните училища преимуществено през призмата на литературознанието. По този начин широко разпространено схващане дори сред добре образованите хора е, че стилът е орнаментален по своя характер и употребата на стилистичните тропи и фигури има само естетическа функция. Поради тази причина много манипулативни похвати, използвани съзнателно или несъзнателно в реалната комуникация, остават незабелязани. Възможен е и обратният случай. Въпреки органическата си връзка с аргументацията по отношение на въздействието върху аудиторията, стилистичното оформление все пак е само „дреха“, която не трябва да ни отклонява от плана на съдържание по същество. Атаката срещу политическа личност трябва да бъде насочена срещу нейното политическо поведение – действия, говорене по същество, скандали, които се отнасят до обществената дейност и т.н. Нападките към начина на говорене (употреба на диалект или специфичен социолект, стилистична опростеност) представляват, в най-добрия случай, просто ирелевантна нападка ad hominem. Тази нападка може дори да се превърне в разсейваща стратегия, която действа в полза на съответния политик, отколкото в негов ущърб. Прекомерното съсредоточаване върху „просташкия“ език и стил на говорене на Тодор Живков или Бойко Борисов измества фокуса от техните реални грешки като политици и запълва медийното пространство с лесно оборими и сравнително леки „прегрешения“ на стилистично ниво. Проблемът с такъв тип аргументация (както и с всяка лоша аргументация) е липсата на ефективност – просташкият език е простим от широката електорална аудитория. Реалните грешки и вредоносна политика не биха били такива, ако фокусът бъде поставен върху тях по подходящ начин.
На базата на горното можем да се съгласим само до известна степен с мнението на Перелман и Олбрехтс-Титека:
Ние отказваме да отделяме формата на дискурса от неговото съдържание, да изучаваме стилистичните структури и фигури отделно от целта, която те трябва да постигнат в аргументацията.[9]
Безспорно е, че подбирането на стилистични средства трябва да бъде в хармония с аргументативната цел на дискурса. Това обаче не означава, че не може и не трябва двете да бъдат отделяни и изучавани като различни сфери на реторическата наука. Прекомерното им сливане би довело до това, което Аристотел всячески се стреми да избегне – замъгляване на логическия елемент в аргументацията и свеждането на последната до изцяло прагматично (и дори интуитивно) средство за кратковременно поласкаване (ако използваме Платоновия термин „κολακευτική ῥητορική“) на групи хора чрез подбиране на красиви думи.
Абстрактност и конкретност. Техники за разширяване и компресиране на текста.
Класическата реторика от Аристотел до Хермоген обръща внимание на различните начини, чрез които комуникаторът/ораторът може да разшири определена част от наративния или аргументативния си апарат и съответно да компресира друга част, която не смята за важна или преценява като вредна за постигането на желания ефект върху аудиторията. Това е един типичен технически въпрос, който се отнася до представянето на вече наличен материал на нивото на стилистичния метод/подход. Аристотел обръща внимание основно на уголемяването на речта (ὄγκος)[10], основно място сред които заемат похвати като замяната на име с неговото описание, евфемизмът, синекдохата[11], някои типове метафора. Класическата система от реторически упражнения, прилагана през цялата Късна античност и през Средновековието, включва разширяване (τὸ εκτείνειν) и компресиране (τὸ συντείνειν) на разказ[12]. В стилистичната теория на Хермоген от Тарс има цяла категория, наречена Енергичност (Γοργότης), която представлява по същество компресия на текст. Методът и изказът на тази стилистична тенденция включват безсъюзие, симплока, апострофи и реторични диалози. Всички тези средства са стилистични – те се отнасят до вербалната „дреха“ на речта. Късноантичният автор обаче въвежда и един похват за привидно разширяване на текста, който може да бъде възприет като стилистично-аргументативна манипулация. При него ораторът в действителност има ограничен брой аргументи, но ги представя като повече на брой, като „насича“ класовете/цялостни аргументи на видове/под-аргументи, подвидове/под-под-аргументи и т.н.[13] Можем да дадем следния фиктивен пример. Ако правителството е направило реформа в една сфера (съдебна система и данъчна система), можем да възприемем тези области като два класа. Ораторът в този случай може просто да изброи двете реформи, но по този начин не би създал впечатление за широкомащабна реформаторска дейност. Затова той може да спомене съдебната реформа заедно с нейните видове и подвидове – „ние извършихме реформа в съдебната система, в структурата на Висшия съдебен съвет, в системата за разпределяне на делата“. По същество структурата на ВСС и системата за разпределяне на делата са просто видове на съдебната система, но по този начин се създава впечатление за голям брой независими една от друга реформи.
Перелман и Олбрехтс-Титека поставят тази стандартна за реторическата наука материя на по-висока аргументативно-философска база. В технически план двамата белгийски учени изброяват и представят критически много похвати, набелязани от античните автори похвати (нагледно излагане на приети от оратора и аудиторията предпоставки, повторение, натрупване на примери и истории)[14], повечето от които принадлежат към Хермогеновите стилистични тенденции -Тържественост (вграждане на исторически наративи със символен характер), Бляскавост (вграждане на истории от личния опит на оратора) и преди всичко Изобилие (обстоятелственост)[15]. Детайлното описание може да се отнася както до реални примери (разкази от реалния живот), така и до измислени аналогии[16], които препращат към колективната памет на аудиторията, и дори до басни, приказки и цялостни утопии. Гръко-римската Античност е реторически ориентирана – тя се интересува от реалния дискурс и от практическата убеждаваща функция на разказа. Поради тази причина цялостните утопични произведения са сравнително редки и имат основно пародиен характер – например Истинска история на Лукиан. Границата между „логос“ и „мютос“ обаче често е размита, а алегорични наративи се вграждат хармонично в дискурса и изпълняват пълноценна аргументативна функция, независимо от своята „обективна“ вярност. В европейската литературно-философска традиция обаче утопията се ползва с далеч по-висок статут, макар и на границата между развлекателното и дидактичното. Автори като Олдъс Хъксли (The Brave New World), Рей Бредбъри (Fahrenheit 451) и преди всичко Айзък Азимов вдъхновяват цяло огромно течение фантасти-футуролози в литературата и в киното, които до голяма степен оформят визията на нашия постмодерен свят за бъдещето с неговите опасности и перспективи. Идеологическата и пропагандната функция на този жанр се нуждае от детайлно реторическо изследване.
В същия контекст Перелман и Олбрехтс-Титека поставят разширяването и компресирането на текст в по-широкия контекст на проблема за конкретността и абстрактността. Колкото по-конкретно (т.е. по-тясно по отношение на обема си) е дадено понятие, толкова по-силно емоционално въздействие оказва върху аудиторията. Аргументативността на подобен подход, базиран на т.нар. „ефект на идентифицируемата жертва“[17], е забележима почти навсякъде в публичния дискурс и дори в битовото красноречие. Една снимка или една разтърсваща история за дете, жертва на отвличане или насилие, е по-въздействаща от всякакви статистики. Според белгийските изследователи обаче конкретността не трябва да бъде разбирана от реторическа гледна точка на ентомологическо ниво. Онова, на което ораторът/аргументаторът трябва да се базира, не е детайлното описание на обекта и анализирането му до нивото на най-малките съставни части, а по-скоро създаването на присъствие (présence)[18], близост до аудиторията. Физичното описание на атомите, от които се състои едно страдащо малко кученце, по никакъв начин не е по-въздействащо от описанието на самото кученце. Класическата реторика също проявява сериозен интерес към този въпрос и то именно в смисъла, който придават на конкретността създателите на Новата реторика[19]. Говорейки за стилистичната подтенденция Чистота (конкретност), Хермоген препоръчва смисловите ядра да бъдат близки до всички хора, а употребените понятия да изразяват колкото може по-тесни като обем понятия (по възможност – единични понятия)[20]. Трябва да се отбележи, че класическите езици разполагат с усъвършенствана система от местоимения, които създават именно близостта до аудиторията (Перелмановото „присъствие“) чрез фино разграничение между по-близо и по-далечно разположени обекти[21]. Реторическата употреба на такива местоимения личи и в давания от Хермоген пример:
Аз и този тук (οὕτοσί), (подчертаването – мое, Г. П.) Спудий, сме женени за две сестри.[22]
На базата на този цитат от Демостен можем да предположим, че Хермоген е имал пълното съзнание за връзката между стилистичната подтенденция Конкретност и създаването на усещане за присъствие на реферирания обект.
Перелман и Олбрехтс-Титека обвързват конструирането на „присъствеността“ и с определени реторически фигури, за които ще стане дума по-долу[23]. Такива са на първо място различните видове повторения, преди всичко на лексикално-фразеологично ниво – анафора (повторение на дума или фраза в началото на кòлон), епифора (повторение в края на кòлон), епанафора, анадиплоза (комбинации от анафора и епифора). Още по-силна „овеществяваща“ функция според тях изпълнява амплификацията, синонимията, апострофата, реторическият въпрос и реторическият диалог.
Отношението между абстрактност и конкретност на понятието се определят от един логически закон, който е от особена важност в реториката. Това е т.нар. „закон за обратното отношение“ – колкото по-голям е обемът на едно понятие (съвкупността на всички обекти, които мислим чрез съдържанието му), толкова по-малко е неговото съдържание (съвкупността от признаците на предметите)[24]. С други думи – колкото по-конкретен е описваният субект, толкова повече предикати го определят. В реториката бихме могли да използваме този принцип в по-широк план, тъй като той важи не само за понятията като лексеми, но и за цели смислови комплекси (отделни фрази, цели изречения и т.н.). Има дори епидейктични речи, които са организирани дори около една единствена ценност/абстрактно понятие. Законът за обратното отношение има огромно приложение особено тогава, когато ораторът работи не с факти, а с оценъчни съждения (Перелмановите „абстрактни ценности“ и „ценностни йерархии“[25]), които могат да имат почти неограничено голям обем. Именно това е причината и те да са удобна „дреха“ за голям брой манипулативни стратегии. Намаленото съдържание позволява например да се наподоби съдържателно изказване, когато в действителност не се казва нищо. Далеч не толкова безобидна е употребата на абстрактни понятия и ценности в техния аргументативен аспект при смесване на реторическите жанрове. Когато един политик излиза на трибуната на Народното събрание, от него се очаква съвещателна реч, която да даде предложение за придобиване на някакви полза и/или за решаването на проблем. Тези цели са със силна практическа насоченост. Повишената употреба на понятия и езикови средства с голям обем (високо ниво на абстрактност) и реципрочно ниско съдържание всъщност променя самата причастност на ораторското произведение към съвещателния жанр и го превръща в епидейктична реч – именно там, където в най-малка степен е мястото за произнасяне на такава.
Паратактична и хипотактична структура
Двата основни типа структуриране на сложното изречение са формулирани още от Аристотел. Той ги нарича „нанизан стил“ (λέξις εἰρομένη) и „начупен стил“ (λέξις κατεστραμμένη)[26]. В римската реторика те са познати под наименованията „продължителна реч“ (oratio perpetua) и „подчинителна реч“ (oratio vincta), като в тези термини се влага практически същият смисъл[27]. От гледна точка на съвременния синтаксис „паратаксисът“ представлява сложно съставно изречение, при което простите изречения се свързват със съюзи като „и“, „а“, „следователно“ и др. При хипотаксиса имаме т.нар. „периоди“ („кръгови конструкции) – сложни съчинени изречения за обстоятелство (целни, причинни, следствени, за място, за време) или условни изречения. Не всяко сложно съчинено изречение съставлява период. За да стане такъв, подчиненото изречение трябва да бъде вмъкнато между частите на главното, като по този начин се .създава очакване у аудиторията фразата да бъде завършена. Отделните „членове“ на така съставения период се наричат „кòлони“. Те трябва да могат да се произнесат на един дъх (т.е. да бъдат с размер до 17 срички при реч, предназначена за устно представяне) и се обработват метрически, подобно на поетично произведение.
Аристотел дава кратки предписания за използването на двата типа синтактична структура. Паратактичният стил е по-ясен, но създава усещане за непрекъснатост. Той е неподходящ за подреждане на събитията в съответствие с предпочитанията и нуждите на оратора, тъй като чрез него не могат да се въведат ефективно обстоятелства. Простите изречения, въведени със съюзи като „следователно“, „значи“, „затова“ и т.н., могат да изразяват ясно и ефективно логически връзки[28]. В психологически план той може да подейства „приспивно“ на аудиторията, която не вижда края на фразата. Поради тази причина се препоръчва за публика с ниски когнитивни способности и за приказно-исторически наративи. Такъв е стилът на Херодотовата История. Чрез хипотактичния стил (кръговата синтактична структура) лесно се въвеждат обстоятелства около казуса чрез вметнатите подчинени обстоятелствени изречения, а аудиторията очаква фразата (главното изречение) да бъде завършена. Този тип изказ обаче е по-сложен и труден за разбиране, което предполага аудитория с по-високи когнитивни способности.
Перелман и Олбрехтс-Титека забелязват, че паратактичната структура създава впечатление за фактологичност и обективност, но може да съдържа имплицитно оценъчни съждения и причинно-следствени връзки. Те дават за пример следната фраза:
„Срещнах приятеля ти вчера и той не спомена за теб“.[29]
Граматически тази фраза е съставена от две прости изречения, свързани със съюза „и“. Формално тя е изцяло фактологична – целта й е да представи две събития. В действителност обаче говорещият имплицитно намеква, че връзката между тези две събития е по-дълбока и може да бъде изразена чрез концесивно (отстъпително) изречение:
„Макар че срещнах приятеля ти вчера, той не спомена за теб.“
По този начин паратаксисът придава гъвкавост на речта и може да изпълнява ролята на „омекотяващо средство“ (softener – по терминологията на П. Колет[30]), чрез което да се остави възможност на самата аудитория да направи извод за реалния смисъл на казаното без да се налага адресантът на съобщението да поема емоционални негативи.
В контекста на паратактичната структура на речта същата функция може да изпълнява атрибутивно употребеното причастие, което изпълнява не функцията на глагол, а на прилагателно. Изречението „Спящият гигант се събуди!“[31] синтактично е просто, като членуваното причастие „спящият“ определя съществителното име „гигант“. Само поставянето в контекста на упадъка, който претърпява отборът им, може да насочи привържениците на футболния клуб ЦСКА към реалната амалгама от значения на това изразно средство.
Паратактичната структура може да си служи и с различни изрази, които също да намекват за причинно-следствени (аргументативни) връзки. Това личи, ако трансформираме приложения по-горе пример:
„При вчерашната ни среща приятелят ти не спомена за теб“.
Подчертаният кòлон формално не представлява подчинено изречение – задачата да го развие в такова остава за реципиента на съобщението. Той трябва да си направи извода, че приятелят му е проявил пренебрежение към него при въпросната среща.
Перелман и Олбрехтс-Титека обосновано поставят под съмнение изводите на Аристотел и класическата реторика, че паратактичната структура задължително е по-ясна от хипотактичната. Напротив – тя може да оставя доста по-голяма свобода на оратора за внушения и намеци поради липсата на точно определена връзка между частите[32]. „Паратаксисът… изобщо не отслабва връзката на двете действия, а напротив, емфатично подчертава тази връзка“, казва Е. Ауербах[33] – преценката за точния характер на тази връзка обаче е оставена на аудиторията. Аргументативният характер на тази „волатилност“ в изказа, на тази преценена неяснота при изразяването на темпоралността и каузалността, има съвсем явен аргументативен характер – тя препраща към седмия привиден топос у Аристотел, при който „«след това» се взема като «вследствие на това»“ (стгр. τὸ μετά τοῦτο διὰ τοῦτο; лат. post hoc, ergo propter hoc)[34].Аристотел с право намеква, че обикновено логическата ирелевантност на предпоставките към извода се изразява граматически чрез погрешна синтактична връзка между тезиса (главното изречение) и обосновката (подчиненото обстоятелствено изречение).
***
Перелман и Олбрехтс-Титека обвързват въпроса за паратактичната и хипотактичната структура на текста с един мащабен проблем на литературата като цяло – проблема за паратактичния „юдео-християнски“ и хипотактичния „гръко-римски“ свят. Това разграничение, поставено от Ерих Ауербах[35] и критически развито от Сергей Аверинцев[36], може да бъде тема за цяла монография (а вероятно и не само за една) и тук можем да набележим само някои съвсем общи негови аспекти, които се отнасят до аргументативната стилистика.
Според Ауербах точно определените последователности на събитията и ясно дефинираните причинно-следствени връзки, изразявани чрез хипотактичната структура на фразата, са характерни както за мисловността, така и за словесността на класическата гръко-римска Античност. Периодът, съставен от грижливо обработени и свързани с подходящи подчинителни съюзи кòлони, е триумф едновременно на логоса и на логиката – той не оставя никакво място за мистицизъм. Повишената тропологична температура (преди всичко метафоричността и алегоричността) не докосва съдържанието – тя е въпрос на „подход“ (Хермогеновия „μέθοδος“) и изпълнява ролята не толкова на argumentum, колкото на ornamentum. Дори при употребата на „свободни“ причастни конструкции (genitivus absolutus в старогръцки и ablativus absolutus в латински), което още според Аристотел създава известна неяснота, се спазват строго правилата за последователност на събитията чрез употребата на сегашни или минали причастия. Интелектуалецът е обвързан с тъканта на езика си така, както е обвързан с тъканта на заобикалящата го действителност, а неспазването на правилата показва единствено неграмотност и необразованост. Греческий мир — это «космос», по изначальному смыслу слова такой «наряд», который есть «ряд» и «порядок»; иначе говоря, законосообразная и симметричная пространственная структура – казва С. Аверинцев[37]. По същия начин „подреден“ е и езикът, на който този космос се описва, със своите точни и ясни хипотактични структури, със своите логически структури и повествования „ἀπ’ἀρχῆς ἄχρι τέλους“[38].
На езиково-логическия класически реторизъм Ауербах противопоставя „юдео-християнския“ паратаксис. Хлабавата постройка на фразата чрез неясни съчинителни връзки според него е подходяща форма за мистицистично свързване на събития, които нямат логическа връзка помежду си – като жертвоприношението на Авраамовия син Исаак и самопожертвованието на Христос, отдалечени с хилядолетия едно от друго. Първото от тези събития се превръща в метафора за второто, но това е вече метафора аргументативна, не орнаментална – тя възхожда към Божия промисъл, не към човешката естетика. Така се ражда „фигуралното тълкувание на събитията“[39], което било изначално непонятно за късноантичния интелектуалец с неговото реторическо образование. Паратаксисът не е и не може да бъде носител на дистанцирано, рационалистично описание на света – той е преживяваща и съпреживяваща словесност, за която Аверинцев използва сполучливо термините „внутрежизненность“ и „внутреситуативность“[40]. Донякъде парадоксално, той постига една от основните цели, поставени на реториката от Перелман и Олбрехтс-Титека – овеществява и създава „присъствие“ (présence) на описваните събития в тяхната изначално непознаваема, божествена динамика.
Поставени пред тази рязка граница между двата светогледа, не можем да не си зададем въпроса – прави ли са Ауербах и Аверинцев в своите категорични изводи за гръко-римския хипотактичен рационализъм и за близкоизточния паратактичен мистицизъм? Смятам, че тезата на Ауребах е по-скоро едностранчива. Тя е вярна само по отношение на един тесен сегмент произведения на класическата мисловност, и то преди всичко на латиноезичната. Интелектуалната гръцка проза на класическите гръцки и латински оратори, чиито символи днес са Демостен и Цицерон, несъмнено е рационалистична, а основното й средство е хипотактичният стил. За Аристотел реторическата дедукция на базата на определена топика е венецът на аргументативния процес, а Цицерон въвежда още в най-ранния си трактат За намирането (De inventione) самия термин рациоцинация(ratiocinatio)[41]. Погрешно и дори абсурдно би било да се смята обаче, че цялата антична литература (включително ораторските произведения) са изградени на принципа на пълната интелектуална рационалност и абсолютната стилистична хипотактичност. Нима можем да си представим античната философия без алегоричния мистицизъм на Платоновите митове? Или античната историография без Херодот, чиято Историясамият Аристотел дава като пример за паратаксис? Ако има междукултурно разграничение между „хипотактичен“ и „паратактичен“ дискурс, то това разграничение е напълно валидно и за античната словесност сама по себе си. Струва си да се направи такова подробно изследване, което да се базира именно на цялостна „дисекция“ на гръко-римския дискурс от Омир до последните представители на Атинската академия от гледна точка на синтактичната структура на използвания от съответните автори стил.
Реторически фигури
Като че ли най-ясно заявен е стремежът на Нова реторика към скъсване с класическата традиция в теорията на реторическите фигури. Именно тук Перелман и Олбрехтс-Титека формулират принципа, който стои в основата на разглеждането на реторико-стилистичните феномени. Като „фигура“ може да се определи всеки един езиков феномен, който е употребен по различаващ се от всекидневната реч начин и който се използва съзнателно и целенасочено за привличане на аудиторията или за установяване на връзка между оратора и нея. Белгийските учени заявяват ясно – обичайните класификации на фигурите не могат да ни бъдат от помощ[42]. При все това, подобни имплементации на определени тропи и фигури в рамките на определени стилистични тенденции, групирани според целта на оратора, сами по себе си по никакъв начин не са новост в реториката. Дескриптивният подход към тази материя е характерен през Античността преди всичко за учебни помагала, към които „високата реторика“ се отнася с известно презрение[43]. Херомоген като представител на „високата стилистика“ дели ораторския стил на три основни елемента – смислово ядро (ἔννοια), подход (μέθοδος) и изказ (λέξις). Той смята тропите и фигурите за част от „изказа“ – най-ниското ниво[44]. Изграждането на ефективна „лексис“ е въпрос на технически умения, не резултат от интелектуална дейност. Впрочем, не така стои въпросът с тропите – тропологичната температура на текста, заедно с емоционалната температура и структурирането на темпорално-каузалните връзки, формират по-високото равнище на „метода“.
Както Нова реторика, така и Хермоген разглеждат аргументативната стилистика преди всичко от гледна точка на илокуцията – на ефекта, който ораторът/комуникаторът иска да постигне. Перелман и Олбрехтс-Титека представят три основни групи фигури – „по избор“ (фр. figures du choix, англ. figures of choice), „по присъствие“ (фр. figures de la présencе, англ. figures of presence), и „по общност“ (фр. figures de la communion, англ. figures of communion). Новото при Белгийската школа е наблюдението, че практически всяко стилистично средство в по-голяма или в по-малка степен може да попадне във всяка от трите категории в зависимост от целта на този, който ги употребява[45]. Все пак, някои фигури са по-подходящи за определени цели от други.
Не е съвсем лесно читателят да се досети, какво точно стои зад наименованията на трите изброени по-горе категории, без да се консултира подробно с тяхното определение. Фигурите по избор са такива, които поставят аудиторията пред две или повече възможности, като обикновено решението е предварително зададено от оратора. Обикновено става дума за оценка на нечие поведение или характер. Според Перелман и Олбрехтс-Титека такива са фигурите с интерпретативен характер – ораторът се стреми да разкрие пред аудиторията/събеседника си неговите най-съкровени желания, цели и стремежи, които иначе биха останали скрити за самия него и не биха били взети предвид при взимането на решение. Такава е например ораторската дефиниция (definitio). Според анонимния автор на Реторика към Херений тя обхваща накратко и категорично собствените характеристики на някакъв обект[46]. Както отбелязват и белгийските изследователи, този тип определение се отличава както по своята функция, така и по използваните средства, от стандартната научна дефиниция:
Това тук не е разумност, а е алчност; понеже разумността е насочена към собственото имущество, докато алчността е несправедлив стремеж към чуждото.[47]
В този пример двете кратки определения на разумността (diligentia) и алчност (avaritia) се характеризират с оценъчни съждения и епитети (например несправедлив), които не са характерни за дефиницията като логическа процедура. Реторическото средство е използвано като голяма предпоставка, която се прилага към частен случай. Тук аудиторията бива изправена пред избор (кое от двете качества е проявил опонентът на оратора?) и определението дава отговор на този въпрос.
В аргументативен план реторическата дефиниция се родее с т.нар. „спор за дефиницията“ или „дефиниционен стазис“. При него дадено деяние се признава като факт, но възниква несъгласие по отношение на неговата квалификация като престъпление или простъпка. Дори Хитлер се е опитал да представи нахлуването в Полша на 1 септември 1939 г. като защита срещу чуждата агресия, нежели като акт на агресия от страна на Германия. Изправена пред избор, международната общност не е приела тази трактовка именно поради (меко казано) странното схващане на германския фюрер за това, що е „агресия“.
Друг пример за „фигури по избор“ според Перелман и Олбрехтс-Титека са тези, чрез които ораторът демонстрира колебание в собствените си думи (reprehensio, διαπόρησις, диапореза)[48] или ги поправя, веднага след като ги е казал (correctio, ἐπανόρθωσις, епанортоза)[49]. Чрез диапорезата се показва привидна неспособност да се направи избор на подходящ епитет, което само по себе си е красноречиво:
Тогава, о… – как трябва да те нарече човек, за да те окачестви правилно?![50]
В този пасаж от своята реч За венеца Демостен сякаш се обръща за помощ към аудиторията, маниерно демонстрирайки невъзможност да подбере подходящ епитет за своя дългогодишен опонент Есхин.
При корекцията се демонстрира както целенасочена пищност на изказа (първоначалният изказ се заменя обикновено с по-силен и въздействащ), така и привиден избор, пред който ситуацията е поставила оратора. Трябва да отбележим, че при диапорезата и епанортозата емоционалният ефект върху аудиторията е повишен от привидната импровизираност в речта – именно поради тази причина Хермоген ги препоръчва при стилистичната тенденция Искреност[51].
***
Втората категория фигури според Брюкселската школа са фигурите по присъствие[52], чиято функция е доближат максимално представяния обект от действителността до аудиторията – да го направят „присъстващ“. Както видяхме по-горе, същата цел изпълнява и конкретността (употребата на понятия, фрази и други семантични цялости със стеснен обем). Това „овеществяване“ се осъществява най-явно чрез олицетворение (nomination/onomatopoeia, ὀνοματοποιεία, ономатопея), която предполага, че за нещо или не съществува дума, или такава има, но тя е неподходяща, и поради тази причина ние самите трябва да го обозначим с прилягащо наименование било чрез наподобяване, било чрез по-голяма цветистост[53]. Сугестивността по отношение на това реторическо средство в качеството му на фигура за „приближаване“ на обекта до аудиторията няма нужда от допълнително изясняване. Трябва да отбележим обаче сравнително тясното й приложение в реториката, тъй като тя силно напомня бебешки говор (напр. „пиленцето прави „па-па“). Все пак, във всички езици има звукоподражателни думи – например „бълбукам“, „бърборя“, „ръмжа“, които са използваеми и в ораторския дискурс при определени обстоятелства.
Обособена група фигури „по присъствие“ според Перелман и Олбрехтс-Титека са тези, които си служат по някакъв начин с повторение. Това може би са езиковите средства, към които реториката проявява интерес от най-древни времена – Мишел Патийон[54] обосновано ги отнася към Горгиевата традиция и ги нарича „поетични фигури“, понеже доближават ораторската проза до поезията. През Античността те обикновено са били изучавани преди всичко като орнамент – например у Хермоген на тях се гради стилистичната тенденция Обработена красота[55]. Разглеждането им като средства за доближаване на обект или действие до аудиторията, наистина е новаторско. Белгийската школа обаче възприема като такива само фигури на лексикално равнище (анафора, епифора и кондупликация) – тези на фонетично и морфологично равнище (алитерация, асонанс, хомойотелеутон, хомойоптотон) не се споменават от тях. Това е обосновано, доколкото при тях няма повтаряне на понятия и семантични цялости (фонемата и морфемата сами по себе си не носят смисъл, макар дори отделните звукове да имат сугестивно въздействие). Единственото основание на Перелман и Олбрехтс-Титека да класифицират повторението като „фигура по присъствие“ е забележката, че то може да наблегне върху разчупването на сложно събитие на отделни епизоди, което, както знаем, засилва впечатлението за присъствие[56]. Можем да се съгласим с това твърдение с уговорката, че различните типове repetitio просто оформят стилистично подобни „разчупвания“, които по същество са въпрос на диспозиция, не на елокуция. Трябва да подчертаем и повишения емоционален заряд, когато епизодите, формиращи сложното събитие, са представени кратко, енергично и с паратактична структура:
Сципион срина Нуманция, Сципион разруши Картаген, Сципион донесе мир, Сципион спаси държавата.[57]
Читателят се пита, как Ауербах би коментирал този така добре обработен и емоционално въздействащ пасаж, този блестящ пример за гъвкавостта и силата на античната реторика. Той има изцяло паратактичен строеж. Сложното съставно изречение на латински език се състои от съвършени десетсрични изоколони, изящно разсечени от един осемсричен кòлон (Scipio pacem peperit)[58]. Всички те са въведени с анафората „Scipio“ и завършват с хомойотелеутон (еднаквото граматическо окончание за минало свършено време, 3 лице, единствено число -evit). Изречението е пълната противоположност на периода. В него няма и следа от точните, рационални хипотактични връзки, които според немския учен олицетворяват не само гръко-римската реторика, но и гръко-римската мисловност. И все пак, то е построено изцяло по правилата на античната реторика, а неговото емоционално въздействие е вън от съмнение.
Самите автори на Нова реторика отбелязват, че фигурите, базирани на повторение, обикновено имат много по-комплексен аргументативен ефект от обикновеното създаване на чувство за присъствие[59]. Не можем да не се съгласим с това твърдение.
Далеч по-пряка връзка със създаването на усещане за присъствие имат две други стилистични средства – пряката реч (sermocinatio) и рязката смяна на времената. Ораторът може да представи както човек или група от хора, така и неодушевени предмети или абстрактни идеи да „говорят“ в речта му. Класическият пример за този подход е Платоновият диалог Критон, където главният герой се опитва да убеди Сократ да избегне смъртното наказание, като избяга от затвора. Философът излага принципите си, които не му позволяват да последва желанието на своя приятел и ученик. Когато не успява да убеди Критон с тези преки аргументи, той дава думата на държавата и законите[60]. Мотивът за „говорещите закони“ е имитиран многократно в европейската ораторска практика. Също така трябва да отбележим, че през Античността и Средновековието т.нар. „етопея“ представлява реторическо упражнение, при което ученикът пише реч от името на някого или на нещо именно с цел придобиване на умението за доближаване на даден предмет или концепция до аудиторията. Внезапната смяна на езиковото време от минало към сегашно също приближава събитието до аудиторията, създавайки впечатление, подобно на внезапното приближаване на кадъра в киното.
***
Първите две категории фигури (по избор и по присъствие) са представени с известна мъглявост, която личи до известна степен и в наименованията им. Не така стои въпросът с третата група – фигурите „по общност“, където литературни инструменти са използвани, за да създадат или повишат връзката с аудиторията[61]. Самата класификация на Перелман и Олбрехтс-Титека е изградена според критерия за ефекта върху аудиторията и поради тази причина изглежда логично именно стилистичните структури, които установяват връзка между оратора и нея, да бъдат най-добре дефинирани и най-дефинируеми. Голяма част от фигурите „по общност“ закономерно имат за цел да активират и използват културно-историческата памет на групата – такава роля играят различни препратки към исторически наративи и литературни сюжети, които са добре познати на аудиторията и я определят като общност, но са сравнително непознати на други групи (социални, национални и др.). Подобни разширени метафори, алюзии, алегории, които се активират с определена цел и изграждат реторическа действителност (по подобие на литературно-художествената действителност) можем да наречем като цяло „метаезикови идиоми“[62]. Паралелите между темата на речта и такива важни и знакови за аудиторията събития са едни от най-мощните средства за аргументиране, които без съмнение създават и се възползват от усещането за реално присъствие у аудиторията. Трябва отново да подчертаем, че тези наративи формират сериозни междукултурни бариери. Всеки българин знае за обесването на Васил Левски и всеки американец знае за черешовото дърво на Джордж Вашингтон – тези разкази имат огромна аргументативна функция пред съответната аудитория и не биха имали никаква или почти никаква убеждаваща стойност пред чуждата.
Приблизително на същите междукултурни ограничения се подчинява друго стилистично средство – употребата на цитат. Неговата аргументативна функция като готова основа за дедуктивно разсъждение е забелязана още от Аристотел[63]. Перелман и Олбрехтс-Титека обаче изрично подчертават, че цитатът изпълнява функцията на фигура „по общност“, само когато не изпълнява своята нормална роля за подкрепяне на твърдение чрез тежестта на авторитет[64]. Според белгийските изследователи това стилистично средство доближава оратора до неговата аудитория, когато има етосна функция – когато има за цел да демонстрира образоваността на говорещия. Впрочем, тясната връзка между ефективността на цитата и личността на този, който го употребява, също е подчертана от Аристотел в горецитирания пасаж и не е нова идея. Както споменахме по-горе, внимателната преценка на аудиторията е ключова, когато ораторът взема решение дали и чий цитат да употреби. Има хора и групи от хора, за които цитатът от Платон би звучал като абсурдна претенциозност, докато цитатът от певеца Азис или от футболиста Христо Стоичков не само биха имали аргументативен ефект, но и биха демонстрирали идейното единство на оратора с нея.
Заключение
Почти всяка научна тема в областта на реториката, е пряко свързана с дихотомията „класика – модернизъм“. Това е така на първо място поради хилядолетната традиция, която стои зад изкуството/науката за красноречието. Понякога тази традиция ни помага и допълва интелектуалната рамка, която изучаваме, но често и тежи на изследването. През 1979 г. Фернан Бродел пише в своя епохален труд Структурите на ежедневието:
В идеен план хората от ХVІІІ в. са ни съвременници: духът и страстите им са доста сходни с нашите, за да се чувстваме чужденци. Но задържи ли ни при себе си няколко дни господарят на Ферние, всички подробности от всекидневието, даже грижите за собствената му личност, ще ни изненадат. Между него и нас ще настъпи страхотно отдалечаване: вечерното осветление, отоплението, превозът, храната, болестите, лечението…[65]
Без да се разпростираме върху правотата на френския изследовател в изводите му за разликите между Европа през ХVІІІ и ХХ в., неговият подход прави впечатление по отношение на определени тенденции в подхода към хуманитаристиката като цяло. Като че ли изграждането на мостове между Античността и Модерността се е превърнало във верую в науките за човека и неговото общество, а античният интелектуалец се е превърнал, ако не в духовен брат, то поне в духовен баща на модерния си „колега“. Всеки докторант по реторика се чувства някак задължен да направи „прооймион“ към работата си, в който да опише (повече или по-малко формално) онова, което може да се намери по неговата тема в трактатите на Аристотел, Цицерон, Квинтилиан и (рядко) в някои по-малко известни произведения до началото на Средновековието. Малцина са изследователите, които прокламират пълно скъсване с класическата мисловност и още по-малко са тези, които успяват да постигнат такова скъсване.
В контекста на своя монументален проект за създаване на „Нова реторика“ Перелман и Олбрехтс-Титека се стремят към формиране и на нов поглед върху ораторския стил. Като че ли в този нов поглед раздялата с Античността личи повече, отколкото в онези части от книгата, които третират връзката между реторика и логика. Фигурата на Аристотел, който дотолкова презира стилистиката, че я издава първоначално в отделен малък трактат извън корпуса на своята Реторика, обаче явно стои в основата на системата от логически и квазилогически средства на новата реторика. Когато става дума за ораторския стил обаче, интелектуалци като Отрастете, Псевдо-Деметрий, Хермоген, липсват изцяло – те са заменени с цитати от френската класика. Личи чистият стремеж към нова типология, хомогенно изградена не върху принципите на античния стремеж към точни и обективизиращи класификации, а към обединяването на концепциите за аргумента и орнамента в единен комплекс, чиято цел е убеждаващият ефект. Всеки езиков и метаезиков феномен се разглежда като стилистично-аргументативно средство, стига само да е налична различима вътрешна структура, която се отличава от всекидневната реч, с цел привличане на вниманието и/или спечелване на мнението на аудиторията. Този подход личи при третирането на общите теми за конкретността и абстрактността, за компресията и разширяването на текст, за паратактичната и хипотактичната структура на фразата, но най-вече при класификацията на реторическите фигури в „по избор“, „по присъствие“ и „по общност“. Тези три функции на фигуратиката са забелязани спорадично в класическата реторика, но използването им като класификационен критерий е заслуга именно на Перелман и Олбрехтс-Титека. Въпреки сполучливостта на този критерий обаче, шлифовката на тяхната теория изисква доста работа.
Използвана литература:
[1] Perelman, Ch. – L. Olbrechts-Tyteca, New Rhetoric. A treatise on Argumentation, прев. J. Wilkinson – P. Weaver, Notre Dame: Notre Dame University Press, 1971, с. 168.
[2] Александрова, Д. Метаморфози на реториката през ХХ в. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2013, с. 33.
[3] Срв. например Σβολόπουλος, Κ. Η Ελληνική εξωτερική πολιτική (1900-1945). Т. І (11 издание), Αθήνα: Βιβλιοπωλείον της Εστίας, 2005, с. 37 сл. В изследването си видният гръцки историк К. Зволопулос описва демографската ситуация в географската област Егейска Македония. На съдържателно равнище като политическите събития, така и културните тенденции са описани фактологически обективно – включително смесванията на гръцко и славянско население в региона и дейността на българската държава в областта на религията и образованието. Факторът, който прави текстът обаче има отчетливо пропагандно въздействие на нивото на подбора на думите – българите извършват поход (εκστρατεία) за пълно премахване (εκμηδενισμός) на Патриаршията в региона с цел установяването на нейно място на Екзархията, докато гърците (в лицето на самата Патриаршия и на „Свободното“ гръцко кралство) просто се противопоставят (αντίσταση) на тази агресия. Българите развиват пропаганда (προπαγάνδα), докато Патриаршията предоставя щедра помощ (αρωγή) на гръцкото население.
[4] Aristotelis ars rhetorica, ed. W.D. Ross. Oxford: Clarendon Press, 1964, 1403b.24-25 (Аристотел, Реторика, София: „Софи-Р“, 1990, ІІІ.1, с. 158).
[5] Трябва да се отбележи, че силно орнаментираният азиатски стил в някои свои проявления се родее не толкова с литературата, колкото с „официозния жаргон“, очертан във философско-критически план например от Н. Фрай (вж. Александрова, Д. Метаморфози…, с. 226 с цит. лит.), и с юридико-административния и техническия политически стил на Еделман (вж. Стефанова, Н. Политическа реторика. Съвременни тенденции. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2017, с. 349-351; 352-353). Неслучайно практически единствените запазени паметници от Античността, издържани изцяло в азиатски стил, са надписи с официални царски заповеди (преди всичко от Птолемеев Египет през първата половина на ІІІ в. пр. Хр.).
[6] Под „интелектуално-философска“ реторика разбирам произведенията, които прилагат критически метод в изучаването на стилистиката в противовес с подобните на речници трактати, които просто изброяват (понякога под формата на въпроси и отговори) тропите и фигурите, без да ги обвързват с цялостни стилове и с функциите на речта. Без съмнение един от най-влиятелните представители на философската реторика през късната Античност е Хермоген от Тарс и неговото повлияно от Платон произведение За идеите / За формите на стила. За двете течения вж. Петрински, Г. Късноантична и византийска канонична реторика, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2014, с. 237-238.
[7] Примерите в това отношение са многобройни. Вж. напр. Fahnestock, J. Rhetorical Style. The Uses of Language in Persuasion. Oxford: Oxford University Press, 2011, с. 12-13 et passim; Copeland, R. Rhetoric and Literary Criticismр с. 348. – В: The Oxford Handbook of Rhetorical Studies, изд. M. J. McDonald, Oxford: Oxford University Press, 2017, с. 341-353; Александрова, Д. Основи на реториката, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2008, с. 233-286 (особ. 268-281).
[8] Perelman, Ch. – L. Olbrechts-Tyteca, New Rhetoric…, с. 142-185.
[9] Perelman, Ch. – L. Olbrechts-Tyteca, New Rhetoric…, с. 142.
[10] Aristotelis ars rhetorica…, 1407b.26-1408a.9 (Аристотел, Реторика…, ІІІ.6, с.168). Употребеният от Аристотел термин е обем (ὄγκος) и е преведен на български като разтегнатост.
[11] Аристотел не употребява термините „синекдоха“ и „метонимия“, но от описанието му личи, че става дума точно за тези по-късно дефинирани тропи.
[12] Вж. Петрински, Късноантична и византийска канонична реторика, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2014, с. 121 (с. цит. лит.).
[13] Hermogenes, Περὶ ἰδεῶν λόγου, ІI.1. В: Hermogenis opera, изд. H. Rabe, Stuttgart, 1969, с. 213-413.
[14] Perelman, Ch. – L. Olbrechts-Tyteca, New Rhetoric…, с. 143-146.
[15] Вж. Петрински, Късноантична и византийска канонична реторика…, с. 280-305 (с. цит. лит.).
[16] Аристотел употребява термина „парабола“ (παραβολή) (Aristotelis ars rhetorica…, 1393b.4-8; Аристотел, Реторика, ІІ.19, с. 132), като нарича такъв тип метафорична аргументация „Сократическа“.
[17] Вж. Петрова, Д. Ефектът на идентифицируемата жертва и реторическият патос. – В: Обща и сравнителна реторика. Съст. Я Събева – Д. Александрова – Г. Петрински, София: УИ „Св. Климент Охридски, 2020.
[18] Относно реторическите фигури, свързани с реторическата дефиниция, вж. по-долу.
[19] Lausberg, H. Elmente der literarischen Rhetorik, München: Max Hueber Verlag, 1963, с. 46-52; Lausberg, H. Handbook of Literary Rhetoric…, с. 240-242.
[20] Hermogenes, Περὶ ἰδεῶν λόγου…, І.3.
[21] Срв. лат. hic („този тук“), iste („този там“), ille („онзи“), ipse („той самият“). На стгр. близо разположени обекти се означават, като към причастието се прибави наставката -ί – οὕτος („този“), но οὑτοσί („този тук“).
[22] Цитатът е от речта на Демостен „Срещу Спудий“ (Demosthenes, Contra Spudiam, І.2. В: Demosthenis orationes, изд. S. Butcher, т. 3, Oxford: Clarendon Press, 1960, с. [1028-1037].
[23] Perelman, Ch. – L. Olbrechts-Tyteca, New Rhetoric…, с. 174-177.
[24] Стефанов, В. Въведение в дедуктивната логика. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2011, с. 37-39.
[25] Вж. Perelman, Ch. – L. Olbrechts-Tyteca, New Rhetoric…, с. 74-83.
[26] Aristotelis ars rhetorica… 1409a.24-27 (Аристотел, Реторика, ІІІ.9, с. 171).
[27] Вж. Lausberg, H. Handbook of Literary Rhetoric…, с. 413-425.
[28] Perelman, Ch. – L. Olbrechts-Tyteca, New Rhetoric…, с. 156.
[29] Пак там.
[30] Collett, P. The Book of Tells. How to Read People’s Minds From Their Actions. London: Bantam Books, 2004, с. 118-119.
[31] „Спящият гигант се събуди! Вижте триумфа на ЦСКА в Базел през погледа на Ройтерс“ (https://www.24chasa.bg/sport/article/9075673– последно посещение на 15 ноември 2020)
[32] Perelman, Ch. – L. Olbrechts-Tyteca, New Rhetoric…, с. 157.
[33] Ауербах, Е. Мимезис. Изобразяването на действителността в западноевропейската литература. Прев. Ж. Ценова. София: „Изток – Запад“, 2017, с. 72.
[34] Aristotelis ars rhetorica… 1401b.30-32 (Аристотел, Реторика, ІІ.24, с. 152).
[35] Ауербах, Е. Мимезис…, с. 71-77.
[36] Аверинцев, С. Греческая „литература“ и ближневосточная „словестность (противостояние и встреча двух творческих принципов“. – В: Аверинцев, С. Риторика и истоки европейской литературной традиции, Москва, 1996, с. 13-76.
[37] Пак там, с. 36.
[38] Стгр. – „от началото до края“. Ἀπ΄ἀρχῆς ἄχρι τέλους е основен принцип в античната реторика, според който ораторът/авторът трябва да развият разказа си, без да допускат празноти в информационната верига.
[39] Ауербах, Е. Мимезис…, с. 77.
[40] Аверинцев, С. Греческая „литература“…, с. 15.
[41] Cicero. De inventione, І.57. Изд. и англ. прев. H. Hubbel. – В: De inventione, De otimo genere oratorum, Topica [Loeb Classical Library, 386], Cambridge: Harvard University Press, 1993. У Цицерон рациоцинацията е умозаключителен процес, който включва както дедукция, така и индукция чрез прилагане на примери.
[42] Perelman, Ch. – L. Olbrechts-Tyteca, New Rhetoric…, с. 171-172.
[43] Относно „високата“ и „ниската“ стилистика вж. по-подробно Петрински, Късноантична и византийска канонична реторика, с. 237-241.
[44] Hermogenes, Περὶ ἰδεῶν λόγου…, І.11.
[45] Perelman, Ch. – L. Olbrechts-Tyteca, New Rhetoric…, с. 172.
[46] [Cicero]. Ad C. Herennium de ratione dicendi. Изд. T. E. Page et al. London: William Heinemann LTD, 1964, XXV.35/с. 316: Definitio est quae rei alicuius proprias amplectitur potestates breviter et absolute.
[47] Пак там: Non est ista diligentia, sed avaritia, ideo quod diligentia est adcurata conservatio suorum, avaritia iniuriosa appetitio alienorum.
[48] Вж. Patillon, M. La théorie du discours chez Hermogène le Rhéteur. Paris: Les Belles Lettres, 1988, с. 180, който обръща внимание на сугестивността на тази реторическа фигура.
[49] Срв. [Cicero]. Ad C. Herennium…, XXV.36/c. 318-319: Correctio est quae tollit id quod dictum est, et pro eo id quod magis idoneum videtur repoint (Корекцията оттегля това, което е било казано, и го заменя с онова, което изглежда по-подходящо).
[50] Demosthenes. De corona, 22.6. – В: Demosthenis orationes. Изд. S. H. Butcher. Т. 1. Oxford: Clarendon Press, 1966, с. 225-232: εἶτ’ ὦ – τί ἄν εἰπών σέ τις ὀρθῶς προσεῖποι;
[51] Hermogenes, Περὶ ἰδεῶν λόγου…, ІІ.7.
[52] Perelman, Ch. – L. Olbrechts-Tyteca, New Rhetoric…, с. 174-177.
[53] [Cicero]. Ad C. Herennium…, XXXI.42/c. 332: quae nos admonet ut cuius rei nomen aut non sit aut satis idoneum non sit, eam nosmet idoneo verbo nominemus aut imitationis aut significationis causa…
[54] Patillon, M. La théorie du discours…, с. 184-186.
[55] Hermogenes, Περὶ ἰδεῶν λόγου…, І.12.
[56] Perelman, Ch. – L. Olbrechts-Tyteca, New Rhetoric…, с. 175.
[57] [Cicero]. Ad C. Herennium…, XII.19/с. 276: Scipio Numantiam sustulit, Scipio Kartaginem delevit, Scipio pacem peperit, Scipio civitatem servavit.”
[58] Техниката на „разсичане“ на поредицата от равни по своя брой срички кòлони в античната реторика е широко разпространена и се нарича „парамития“ (παραμυθία). Нейната цел е както нарочно да наруши монотонността на речта, така и да създаде впечатление за известна импровизираност и да наблегне на определени ключови моменти.
[59] Perelman, Ch. – L. Olbrechts-Tyteca, New Rhetoric…, с. 175.
[60] Платон. Критон, 50a-b (с. 78). – В: Платон. Диалози. Т. І. Прев. Г. Михайлов. София: „Наука и изкуство“, 1979, с. 69-94: Сократ: Погледни по този начин: ако в момента, в който бягаме оттук – както искаш наречи тази работа, – биха застанали пред нас законите и държавата и биха ни запитали: „Кажи ни, Сократе, какво имаш наум да правиш. С това, което си предприел, не смяташ ли, че не вършиш нищо друго, а само унищожаваш и нас, законите, и цялата държава, доколкото зависи от теб?“
[61] Perelman, Ch. – L. Olbrechts-Tyteca, New Rhetoric…, с. 177.
[62] Относно „метаезиковите идиоми“ вж. подробно Петрински, Г. Конкурсите за красота във византийския двор: реторика, литература, пропаганда. Хасково: „Полиграф-Юг“, 2015, с. 27-30.
[63] Вж. Aristotelis ars rhetorica… 1393a.25-25 (Аристотел, Реторика, ІІ.20, с. 133); 1394а.19.1394b.26 (Аристотел, Реторика, ІІ.21, с. 135-138).
[64] Perelman, Ch. – L. Olbrechts-Tyteca, New Rhetoric…, с. 177.
[65] Бродел, Ф. Структурите на ежедневието. Възможното и невъзможното. София: „Прозорец“, 2005, с. 14.