Брой 1
доц. д-р Нели Стефанова, катедра “Реторика”
Статията представя новата книга “Барокова реторика” на проф. Росица Йорданова от Варненския свободен университет “Черноризец Храбър”.
Преди да споделя свои размисли и впечатления, провокирани от новата книга на професор доктор Росица Йорданова „Барокова реторика”, бих искала да припомня една идея на Томас Самюел Кун, която разглеждаотношението между науката, изкуството и оценките на публиката, и която намирам за основополагаща и отправна и днес с оглед на поставената проблематика.
„Едно различие между учените и хората на изкуството, което Акерман и аз вече сме споменавали, е подчертано различните им реакции към миналото на техните области. На по-старите постижения в изкуството съвременникът гледа наистина по-особено, на те все още са актуална съставна част от живота на изкуството. Успехът на Пикасо не прогони от музеите картините на Рембранд. Майсторските произведения на изкуството от по-близкото и по-далечно минало играят все още решителна роля при формирането на естетическия вкус и при професионалното възпитание на творците. Тази роля освен това е очевидно независима от факта, че нито творецът, нито неговата публика биха признали тези същите майсторски произведения на изкуството, ако те бяха възникнали днес. В отношението към миналото е най-ясно изразена противоположността между наука и изкуство… оскъдната съвместимост на хората на изкуството и тяхната публика се компенсира от произведенията на изкуството на миналото, а не от новостите на настоящето”[1].
В проекциите на изложената постановка книгата на Росица Йорданова „Барокова реторика” може да бъде определена като систематично проучване върху обективната култура на барока по смисъла на Карл Манхайм, тъй като описва такива обективации на духа, които в историческото си развитие са станали човешко достояние[2].
Още в заглавието на произведението е заявена връзката между ораторското изкуство и бароковото изкуство. Темата е разгърната композиционно в три есета: „Изкуството в античния реторичен модел”, „Реториката в бароковите изкуства” и „Джулио Карло Арган за ролята на реториката в бароковия стил”. Авторката си поставя амбициозни изследователски задачи, централната от които е „да обособи пространството на ирационалния реторически дискурс, да анализира феномена барокова реторика като етап в историята на реториката и като една от метаморфозите на реторике техне – въпрос, ориентиран към взаимодействията, взаимовлиянията и синтеза на реториката с изобразителните изкуства, музиката и архитектурата”.
Това е новаторска и прогресивна с оглед на реторическата теория задача, която заслужава нужното внимание и оценка предвид факта, че, както посочват авторитетни съвременни автори на историята на реториката – Марк Фюмароли, Ървин Лавин, традиционно в литературата по история на реториката на фокус е поставяна словесността, привилегировани са изследванията на вербалните реторически жанрове, видове и стилове, което налага филологизмът като трайна тенденция в методиките и анализите. Пренебрегвана, и в съвременните дирения, е muta eloquentia – нямото красноречие, родено през XVII – XVIII век, въпрекидоказаните от гениални творци изразителни възможности на музикалния и визуалния безсловесни езици. Описаните в книгата на Росица Йорданова реторически практики от времето на барока доказват неограничените възможности за въздействие на такава самостоятелна, безсловесна реторическа комуникация, която преодолява времето и пространството. С оглед на това смело мога да твърдя, че представените три есета върху бароковата реторика са успешно начинание в превъзмогването на тази, в известен смисъл, стесняваща аналитичния кръгозор тенденция.
Като предизвикателство към традиционната научна логика може да се приеме изборът на предмет на изследване – изкуството на барока като пространство на ирационален дискурс и безсловесна реторика. Обект на проучването е релацията реторика – изкуства в контекста на бароковата естетика и култура. Творческите произведения на този стил на изкуството, доминирал Европа почти два века, са може би най-гръмкото опровержение на популярното Овидиево схващане, че изкуството се заключава в това, да не го забелязват[3]. Седемнадесетият век създава творчество, което се отказва от обективните критерии и ценности, което търси индивидуалистичното, оригиналното, ексцентричното. По тази причина особено убедителен ми се струва изборът на времевия период, в който е фокусирано изследването. В решението си Росица Йорданова изхожда от основополагащата тенденция, че през Античността се проявява влиянието на изкуствата върху реторическия стил, докато през бароковия период се засилва влиянието на реториката върху музиката, изобразителните изкуства и архитектурата, т.е. безсловесните изкуства. Разширяването на сферите на реторическата комуникация в края на XVI до началото на XVIII век е голямо предизвикателство за творците, които търсят експресивни средства, техники, стил на изразяване, различни от спокойния и хармоничен ренесансов модел. В този период реториката поема функциите на своеобразна „естетика на чудесата”, за да легитимира чрез театъра, изобразителните изкуства и архитектурата политическото господство на монархията, властта на аристокрацията и могъществото на протестантските и католическите институции.
Първото есе разглежда изкуството в античния реторичен модел. В него задълбочено и прецизно е анализирана връзката класическа – барокова реторика. Изхождайки от основните принципи и канони на реториката, Росица Йорданова изследва естетическите категории в бароковите изкуства – ритъм, пропорции, хармония, постигане на красота и емоционална наслада в обединението на реториката с музиката, архитектурата и изобразителните изкуства.
Оригиналното в прочита и подбора на текстовете от класическите трактати на Аристотел, Цицерон и Квинтилиан от авторката е, че са търсени съответствия с мъдрите естетически сетива на бароковите творци.Направен е опит да се проследи съсредоточения поглед на бароковия създател – композитор, музикант-изпълнител, художник, скулптор, архитект, към високата роля на изкуството в класическата реторика. Намирам такъв подход за осмислен и обоснован – както посочва Росица Йорданова, „художествената експлозия на бароковата музикална и визуална реторика не може да бъде разбрана и обяснена без влиянието на античния класически реторичен модел”. Само тогава може да се отговори на въпросите: по какъв начин през Седемнадесетия век се открива тайната на създаването на модерното изкуство с неговата сугестивна роля; как се постига миксиране на изкуствата, чиито словесни отпечатъци са красноречива музика, музикална живопис, живописна скулптура и пр.
Историята на реториката разказва, че Симонид Кеоски, останал в теорията на ораторството главно с приноса си към memoria, въвежда идеята за взаимодействието на изкуствата и тяхното безмълвно, но оглушително красноречие: „Живописта е няма музика, а поезията – говореща живопис”[4]. Същата обусловеност Леонардо пресъздава с типичната за него игра на хармония и светлосенки, даже и в думите: „Живописта е поезия, която се вижда, вместо да се чувства; а поезията е живопис, която се чувства, вместо да се вижда”[5].
Второто есе изследва проявленията на реториката в бароковите изкуства. Надежден инструмент за реализиране на авторския анализ в тази част от текста е ясната и категорична дефиниция на авторката на изследвания предмет: „Бароковата реторика съчетава ирационалния реторически дискурс, използване на музикалния и визуален език в убеждаващата комуникация с цел постигане на афект, създаване на комуникативно пространство независимо от словото”.
Росица Йорданова илюстрира, че в своята цялост бароковите изкуства са инспирирани от реторически цели – те очароват, внушават, убеждават чрез отприщване на емоционалната реакция на хората, постигат съпреживяване и наслада чрез сътворяването на оригинален музикален и визуален език, който се превръща в развълнуван език на една модерна епидейктическа безсловесна реторическа комуникация. В бароковото музикално и визуално красноречие, в бароковата портретна живопис и скулптура със средствата на нямото красноречие се създават характерни образи, автентични за епохата типажи с широка емоционална амплитуда и преднамерено търсено внушение.
Оригинална авторска идея е вложена в Сравнителната таблица на реторическите фигури на словото и мисълта и музикално-реторическите фигури в бароковата музика. Тя е безспорно доказателство за виталността на античните стилни фигури на словото и мисълта, вдъхновили творческите процеси на трансформация на словесните фигури в музикални и визуални, успешните техники в създаването на бароковия експресивен, екстравагантен стил. Като образец на синтез между теория и практика е представена и бароковата музикална реторика.
В бароковото сливане на реторика и изкуства мисълта и формата се сливат в едно цяло, живописта се разгръща пред окото като поезия в човешки образи. В по-късни времена един от най-влиятелните представители на символизма, Александър Блок, ще утвърди ролята на изкуството като „език за общо разбиране”, а Лев Толстой ще признае изкуството като едно от най-могъщите средства за постигане на внушение[6].
Струва ми се, че за първи път толкова пълнокръвно и обосновано е пресъздадена връзката между реторическата наука и историята на изкуствата. Сполучлива и оригинална е логическата схема, която изразява видовете и жанровете на бароковите изкуства, в чиято основа е поставен античният реторичен художествен модел. С присъщия си естетически усет авторката илюстрира едно различно, нестандартно лице на реториката. В нейното богатство от средства за художествено изразяване и емоционално въздействие могат да бъдат открити средствата на универсалния и обединяващ различните култури език – езика на изкуствата. Именно в тази преоценка на отношенията наука – изкуство виждам обективен новаторски момент, защото е неоспоримо, че науката притежава различна културна памет от тази на изкуството, но новоизградените теоретични парадигми често извеждат на повърхността с обновен идеен заряд забравени и считани за надживени мисловни модели.
Прецизното и вдъхновено търсене на изкуството в античната реторика и на реториката в бароковото изкуство в първите две есета показват амбицията на авторката да построи логическия мост на креативната реторика, свързваща Античността, барока и модерните изкуства. Росица Йорданова умело илюстрира онази самобитна арка между столетията, която реториката изгражда, утвърждавайки присъщите си качества – универсалност, историческа функция, творческа природа, виталност – резултат от динамиката на нейните социални роли, естетическа обвързаност със структурата и орнаментиката на ораторската творба.
Идеята за преодоляването на дисциплинарно сепарираното знание, което обрича бароковото изкуство не само на неглижиране, но и на яростна критика в продължение на повече от столетие, е в основата на анализа на третото есе „Джулио Карло Арган за ролята на реториката в бароковото изкуство”. В аргументите на критиката на реториката в бароковото италианско изкуство и в историята на културата реторика и барок се разглеждат като две антиподни понятия през дълъг период – от XIX век до средата на XX век. Докладът на Джулио Карло Арган „Реториката и изкуствата на барока” дава ключ за откриване на специфичната убеждаваща комуникация на бароковия реторичен стил, като се основава на трактата „Реторика” на Аристотел.
В анализа Росица Йорданова описва устойчиви конфигурации от ценности, методи и образци, които установяват традициите на епохата. Релацията реторика – изкуства отново стои във фокуса при реконструирането на бароковия стил и неговата хронология във времето. Достигнатата дълбочина на научния анализ и темата за италианското изкуство в тази част ме провокират да спомена три имена – Емануеле Тезауро, Матео Перегрини и Матео Сфорца Палавичино – италиански писатели от времето на барока, които не просто допринасят за теоретизирането на ренесансовото красноречие, но отстояват правото на изобретателността – основният по тяхна преценка „орган на барока”, който търси прилики, родства и афинитет и не се колебае да се пренася от една област в друга. Тези барокови писатели чувстват, че живеят в една необикновена епоха, в която вселената на знанието се разширява. „По-гениален е онзи, който може да познава и съчетава далечни обстоятелства” – казва Тезауро, „да съчетава чрез проницателни съображения обекти, които са напълно несвързани” – допълва Сфорца Палавичино. „Става въпрос за нещо „повече”, за „тотализиране на различните аспекти – съвършено и превъзходно умение за постигане на ефективна синергия” – заключава Ренато Барили[7].
Както отбелязва Росица Йорданова, идеята за свързването на далечните неща е централна за творчеството през целия бароков период – идеал, в който истинното и полезното се разрастват, заемайки все по-широки територии. Матео Перегрини предпочита да го идентифицира с „красивото”, но Сфорца Палавичиво настоява за „новото, удивлението, изумлението”[8]. Бароковият реторичен модел се свежда до способността „да узнаеш повече, да накараш ума да се скита по широк друм, като тръгнеш от няколко кратки думички или изречения”[9]. Извършеният анализ на критичната литература показва, че присъщата на барока изобретателност не се задоволява с истината и разума, а се стреми към великолепието, към сливането на истината и красотата – docere е delectare. Това предизвикателство към здравия разум води бароковия творец до лудостта да пренася метафората от страниците на книгата в живота, да не зачита правилата на благоразумието и много често да не получи признание и богатство, но да получи възхищението и аплодисментите на публиката.
Основополагаща в изследването е темата за ирационалния реторически дискурс. Росица Йорданова изследва неговото проявление още в трактатите на класическата реторика и достига до положението, че за първи път в историята на изкуствата през XVII – XVIII век хиперрационално се използва ирационалният аргументативен дискурс и се утвърждават формите на музикалната и визуалната реторика. Според авторката бароковата реторика съчетава ирационален реторически дискурс – използване на музикалния и визуалния език в убеждаващата комуникация с цел постигане на афект, създаване на комуникативно пространство независимо от словото. Като ефективни реторически средства в бароковото творчество се прилагат семантичните и артикулационни възможности на светлината, цветовете, линиите, обема, звуците, жестовете, движението, пропорциите.
Ирационалното в бароковата реторика Сфорца Палавичино вижда в нейните двойствени функции – „от една страна, тя влиза в рамките на изобретателното с прозрението и гъвкавостта да свързва далечните неща, но от друга, постига чувствената доказателственост посредством изобилието и богатството на детайли – насладата на възприемането се ражда от нейната жизненост и от великолепието на цветовете, с които е обагрена… поезията се изучава, за да постави пред очите [успехите], рисувайки ги живо с дребни детайли и оцветявайки ги с ултрамариновите багрила на метафорите и подобията”[10]. Очевидно е, че бароковият реторичен дискурс не е игра на високо интелектуално напрежение, постигнато чрез приложението на логическите категории, а чувствена и живописна реконструкция на обектите, постигната с прецизното прилагане на реторическите фигури. Както утвърждава Росица Йорданова на различни места в текста, „реторика на великолепието и сетивата, привилегировани сред които са очите”. Очарователна и точна е и оценката за реторическия стил на епохата на Ренато Барили: „Поетиката на барока излиза от страниците на книгата, от вербалния дискурс, за да стане правило на живота, за да покаже, че разумното не е само царство на полезното и доброто, а може да се приложи и върху качествата на причудливостта”[11].
Персонални приноси на изследването виждам в приложения авторски стил и интердисциплинарната методология. Стилистичната зрялост на текста заслужава специално внимание. Пред нас стои изследване, в което е постигнат „добрият вкус” по смисъла на Ст. Михайловски – впечатляващо е чувството за съразмерност и хармония между идеята и словото[12]. Оригиналността на автора е не само в стила, но и в начина на мислене. Изследването на Росица Йорданова пресъздава с документална точност многообразието от форми, тематичните ориентации и историческите превъплъщения в изкуствоведското мислене. Авторката създава собствена методологическа рамка за предметното изследване на културата, обединява полета, които нямат пряка дисциплинарна обвързаност и представят специфични ракурси към цялостта на бароковата култура. Умело прилага обяснителните и интерпретативни възможностите на теорията и историята на културата, изкуствата, естетиката, семиотиката, психологията и комуникацията в реторическия анализ. Обосноваването на интердисциплинарен понятиен апарат, както и на нов тип, разширен и пространен изследователски инструментариум, който да обогати обяснителните и интерпретативни възможности на анализите, е не само предизвикателство, но и напредък в методологията на реторическите изследвания.
Всичко това ме провокира да засегна въпроса за ролята на методологията на пресечните научни области. Още през 20-те години на ХХ век Тео ван Копферманс констатира, че „социолози, философи, народопсихолози, етнографи, филолози, историци все повече започват да говорят на специализирани езици, които се оказват неразбираеми за непринадлежащите към съответната научна общност”[13]. Представените три есета върху бароковата реторика са сполучливо потвърждение за днешното успешно преодоляване на въпросното научно разноезичие. Изследвания от ранга на извършеното от Росица Йорданова проучване върху бароковата реторика потвърждават прозренията на видния историк и методолог на науката Томас С. Кун, който говори за „диалога между парадигмалните традиции”, конструиращи „мисловните светове” на отделните научни области, както и за необходимостта от преодоляването на съществуващата „затвореност на техните интерпретативни хоризонти”[14]. Тази „взаимоигра” на интерпретативни кръгозори, която Т. Кун нарича „транссубективен културен процес”, е ясно различима в произведението на Росица Йорданова.
Книгата поставя и друг важен въпрос – за практическите приложения и перспективите пред съвременната музикална, визуална и архитектурна реторика. Като изхожда от формулировката на немския изследовател Йоахим Кнапе за новия теоретичен подход в интердисциплинарните реторически изследвания, ориентиран към анализ на художествената и реторическа практика на интерсемиотичната реторика, Росица Йорданова изтъква възходящо развитие на релацията реторика – изкуства, както и потребността от усъвършенстване на интерсемиотичния реторически анализ на художествени произведения от репертоара на филми, телевизионни творби, синкретични изкуства. „Струва ми се, че в съвременното урбанистично развитие отново ще потърсим реториката, за да анализираме практиките и да отговорим на въпросите, доколко е мислещо мислещото пространство” – забелязва авторката. Реторически организираното пространство на европейските барокови градове-столици, е образец на архитектура мислеща пространството, неоспоримо начало на интеркултурния европейски диалог.
Самото въвеждане на понятието барокова реторика създава предпоставки за анализ на реторическите практики в музиката, изобразителните, пространствените изкуства и архитектурата, които съществуват самостоятелно извън вербалния език, както и на тенденциите във вековното взаимовлияние между реториката и изкуствата в развитието на античната и класическата реторика и в бароковото модерно изкуство.
Пътуването през феномена барокова реторика е интригуваща творческа провокация, доставяща съпреживяване и удоволствие както за изследователя, посветен на това предизвикателство, така и за ангажирания ценител на интердисциплинарната парадигма в хуманитарните проучвания. В унисон с идейността и естетиката на текста е и красивата визия на книгата – корицата и художественото оформление са творческа реализация на художника проф. Владимир Иванов, преподавател във ВСУ „Черноризец Храбър”.
Позволих си да представя книга, която е под печат, класирана като проект на Фонд „Култура” към Община Варна, защото познавам темите и идеите на Росица Йорданова, споделяни в продължение на повече от десетилетие на научните форуми на катедра „Реторика” към Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски. Мотивира ме и подхранваната в нашето взаимодействие творческа тръпка, интелектуалната чувствителност и достойното мислене. Приветствам книгата „Барокова реторика” на проф. д-р Росица Йорданова с убедеността, че обогатява родното реторическо познание с вдъхновяващ и модернистичен разказ за историческия синтез на реториката и изкуствата.
Използвана литература
[1] Kuhn, T. In: Die Entstehung des Neuen. Frankfurt/Main, 1979. Във: Стефанов, И. Гинев, Д. Идеи в културологията. Том 2. София: УИ „Св. Климент Охридски”, 1993, с. 893–894.
[2] Mannheim, K. Wissenchaftssoziologie. Darmstadt, 1970, s. 66–84. Във: Стефанов, И. Гинев, Д. Идеи в културологията. Том 2. София: УИ „Св. Климент Охридски”, 1993, с. 503.
[3] Овидий, В. „Афоризми”, М. 1966. Във: Григоров, М., Кацаров, К. Блясъци но остроумието. София: ИНСОФ, 1969, с. 559.
[4] Симонид Кеоски. В „Умное село”, М. 1966.
[5] Леонардо да Винчи. „Трактат за живописта”. Във: Григоров, М., Кацаров, К. (съст.) Блясъци но остроумието. София: ИНСОФ, 1969, с. 596.
[6] Блок, А. „Бележници” на Ал. Блок.; Л. Н. Толстой. „Круг чтения”, Във: Григоров, М., Кацаров, К. (съст.) Блясъци но остроумието. София: ИНСОФ, 1969, с. 567; с. 563.
[7] Tesauro, E. „Il cannochiale aristotelico”; Sforza Pallavicino, M. „Del bene” In: Barilli, Renato. La retorica. Storia e teoria. L’arte della persuasione da Aristotele ai giorni nostri. Bologna: Fausto Lupetti Editore, 2011, с. 116.
[8] Пак там.
[9] Tesauro, E. „Il cannochiale aristotelico”, Пак там.
[10] Sforza Pallavicino, „Del bene”, Пак там, с. 117.
[11] Barilli, Renato. La retorica. Storia e teoria. L’arte della persuasione da Aristotele ai giorni nostri. Bologna: Fausto Lupetti Editore, 2011, р. 118.
[12] Михайловски, Ст. „Против течението”, 1907. Във: Григоров, М., Кацаров, К. Блясъци но остроумието. София: ИНСОФ, 1969, с. 581.
[13] Гинев, Д. Откъси от дневника на Тео ван Копферманс, В: Стефанов, И. Гинев, Д. Идеи в културологията. Том 2. София: УИ „Св. Климент Охридски”, 1993, с. 11.
[14] Кун, Т. С. Във: Стефанов, И. Гинев, Д. Идеи в културологията. Том 2. София: УИ „Св. Климент Охридски”, 1993, с. 884–885.
Comments
0 comments