Брой 1
Проф. дфн Величко Руменчев
Резюме: Статията е посветена на т.нар. акцидентален софизъм, един от разгледаните от Аристотел в съчинението „За софистическите опровержения“. За да се избегнат чисто терминологични недоразумения, е обърнато внимание на значението на термина. Известност е придобил един от атрактивно звучащите английски преводи на термина от старогръцки (ἐκ τοῦ συμβεβηκότος, ek tu symbebekotos) accident (катастрофа, злополука, авария, инцидент и пр.). В български превод – съпътстващо или случайно съпътстващо, в смисъл на съпътстващ (индивидуализиращ) признак. Преводът accident преминава в съвременния свят, въпреки че на английски думата се превежда и като случайност, което е вярното на вложеното от автора значение.
В литературата битува теза, че приведените от Аристотел примери в съчинението нямат отношение към този софизъм. Приема се, че те по-скоро се отнасят към други софизми, разгледани в същото съчинение. Поради това голяма част от материала е посветена на доказване на обратното.
Значението на софизма случайност проличава добре при изясняване на въпроса относно предаването на вируса SARS-CoV-2, поради което и на този въпрос съм обърнал известно внимание.
Ключови думи:
Акцидентален софизъм, случайно съпътстващо, паралогизъм, двусмислие, SARS-CoV-2, Covid-19.
The article is dedicated to the so-called The Fallacy of Accident considered by Aristotle in the work On Sophistical Refutations. The meaning of the term must be considered in order to avoid terminological misconceptions. One of the attractive English translations of this term from Ancient Greek (ἐκ τοῦ συμβεβηκότος ek tu symbebekotos) – accident(catastrophy, mishap, damage, incident, etc.) has become popular. According to the Bulgarian translation it means accompanying or accidentally accompanying, in the sense of an accompanying (individualizing) sign. The translation as accident is also used in today’s world, although the word is also translated in English as a chance, which is the correct meaning used by the author.
There is a thesis in the literature that the examples given by Aristotle in his On Sophistical Refutations are not related to the accidental sophistry. It is assumed that they rather refer to other sophistry considered in the same work. Therefore, a significant part of this article is devoted to proving the opposite. The significance of the The Fallacy of Accident is well illustrated in the discussion about the transmission of the SARS-CoV-2 virus, that is why I have paid some attention to this issue as well.
Keywords:
The Fallacy of Accident, accompanying or accidentally, paralogism, ambiguity, SARS-CoV-2, Covid-19.
Случайността е една от заблудите, които Аристотел обсъжда в книгата си „Софистически опровержения“.
За да избегнем чисто терминологични недоразумения и за да не се изгубим в превода, трябва преди всичко да изчистим значението на термина. Известност е придобил един от атрактивно звучащите английски преводи на думата от старогръцки (ἐκ τοῦ συμβεβηκότος (ek tu symbebekotos) – accident (катастрофа, злополука, авария, инцидент и пр.). В български превод – съпътстващо или случайно съпътстващо, в смисъл на съпътстващ (индивидуализиращ) признак. Аристотел сочи един огромен кръг от общо формулирани съпътстващи признаци. Това значение преминава в останалия свят, въпреки че в превод думата означава и случайност, което е вярното на вложеното от автора значение. По правило софизмите водят неволно до катастрофа или я целят, но в случая това е по-скоро метафора и игра на думи. Не говорим за този аспект при названието на софизма. Тъй като в литературата се използва и този превод на термина, всяка негова употреба в подобен контекст следва да се разбира като софизмът – случайност.
Тук Аристотел не визира случайността, в буквален смисъл, за която споменава в Реторика и която представлява топос, от който може да се изведе привиден силогизъм[1]. Привежда примера на Херодот, в който мишките изяли колчаните и стрелите на лъковете и ремъците на щитовете, което довело до разгром на войската[2], което наистина е чиста случайност. Освен, разбира се, ако не се разглежда като Божие дело. В За софистическите опровержения става дума не за случайността, опозиция на закономерността, а случайността, разглеждана като изключение от правилото, обикновено формирано на база достатъчно статистически значима непълна индукция.
Известен е и с латинското название Secundum Quid – „според конкретния случай“.[3]
В За софистическите опровержения Аристотел не разглежда случайните (съпътстващите) свойства на обектите като несъществени в прекия им смисъл. Определящо е преносното значение на случайно като съпътстващо, съпътстващ признак. Те са случайно присъстващи/съпътстващи по отношение на рода – присъщото в собствен смисъл, но не са несъществени за конкретния вид, подвид и пр. обекти или за конкретен обект. Напротив, именно те са съществените за този обект и го правят различен. Заблуждението при грешка или при съзнателно използване на този софизъм се дължи на неразграничаване между присъщо на съпътстващото, което не е присъщо на предмета, т.е. между правило и изключение, в зависимост от отношение, лица, време, място, специфика на поведение и пр. и пр. Тази грешка, се нарича „унищожаване на изключението“ или dicto simpliciter ad dictum secundum quid.[4]
Законът за общото особеното и единичното достатъчно добре илюстрира това. „Признак, който се утвърждава на класа (рода), се утвърждава и за всеки вид (под клас) или индивид в рамките на класа (рода).“[5]Родовите признаци са характерни за всички обхванати от него – видове, подвидове, подподвидове, като се достигне до отделен конкретен обект. Съпътстващи признаци, на база на които се обособяват видове, подвидове и пр., е възможно да бъдат специфични и само за конкретното, което ни интересува. Аристотел е маркирал общите положения, които следва да се имат предвид. „[присъщото] в някакво отношение, някъде [определен] начин или отношение, а не изобщо…“[6] Наблюдава се проява на софизма и се достига до заблуждение или манипулация само ако не се направи специално упоменаване на присъщото в някакво отношение (изключението), в какво точно се състои (ако е известно) и как влияе на извода. За да може да се направи коректен и верен извод. Нещата ще се усложнят, ако „присъщото в някакво отношение“ е по повече от един признак (хора, време, място, отношения, специфичен начин на проявление и пр.) и да бъде многостепенно – може да има изключение от изключенията и изключение от изключението на изключението, които връщат към правилото и пр. В курса по гражданскопроцесуално право на проф. Живко Сталев може да се наблюдават подобни хипотези при видовете гражданскопроцесуални искове. Това увеличава както възможността за грешка, така и за манипулация. Фокусникът е увеличил неимоверно топките в ръцете си и възможността някоя от тях да падне се увеличава значително. В същото време зрителят невинаги успява да следи ръцете му и заблудата е почти гарантирана.
В литературата може да се срещне тезата, че случайността, изследвана в За софистическите опровержения, е най-трудната за разбиране и осмисляне материя в съчинението. Като причина за това се сочат преди всичко приведените примери. Приема се, че те макар и лесни за обяснение, „изглежда, че нямат нищо общо“ с теоретичните постановки относно случайността и на свой ред също се приемат за трудни за разбиране и приложение, и допускат различни интерпретации. Преобладават примерите, произтичащи от неяснота, двусмислие, произволно вадене от контекст, произволно съчетание на думи и фрази и др.[7] Някои от тях водят до очевидни нелепици. Например за кучето, което е твой баща. В съчинението си Аристотел само маркира повечето от примерите си, защото видимо са били широко известни. В разгърнат вариант софизмът гласи: „Кучето баща ли е?“ – „Да“ – „А твое ли е?“ – „Да“ – „Следователно твоят баща е куче“.[8] И двете неща са верни – че кучето е баща и че кучето е твое, но изводът не следва от тях, като е създадено повърхностно в случая впечатление за това чрез мнимо следствие с думата „следователно“. Примерът е типичен паралогизъм и изглежда елементарен, но целта му несъмнено е преди всичко да демонстрира подхода и е полезен за улавяне на подобни заблуждения или софизми при сложни материи, където нещата не са толкова очевидни. Съчетаването на извадени от контекста думи и изрази, за достигане до несъществуващи противоречия или сходства, или до очевидно неверни, противоречащи на здравия разум, изводи е чисто механично. Целта на софизмите от този тип е като на всички софизми – да въведат в заблуждение, да объркат и разбира се, и да дразнят.
Според Гари Къртис примерите на Аристотел са по-скоро ходж под – сбор, съвкупност без пряка връзка помежду им и особено без връзка с правилото Secundum Quid: „По този начин, в известен смисъл, няма нито една грешка на „злополуката“, но под това име са обсъдени редица различни грешки. Например един изглежда е пример за заблудата на маскирания човек, а друг – за заблуда на грамадата“.[9]
„Аристотел е помислил, че примерите могат да бъдат обяснени по отношение на философското му разграничение между съществени и „случайни“ – или несъществени – свойства, но е трудно да се разбере как да се приложи това разграничение и Аристотел не успява да обясни как да се направи то.“[10]
Тезата на Къртис трудно може да бъде приета и ако все пак нещо е донякъде вярно, е това, че приложените от Аристотел примери не правят нещата да изглеждат много лесни за разбиране. Голяма част от примерите на Аристотел действително илюстрират различни софизми, което не означава, априори, да се приеме, че поради тази причина не са относими и към случайността. Едновременното проявление на различни софизми в едни и същи примери ги затъмнява и прави по-трудни за разгадаване и насочва вниманието ни другаде, към по-видимите и по-лесните за улавяне неща, което е честа тотална софистична практика. Ако избягаш от един, като го дискредитираш, да не успееш да избягаш от останалите и да бъдеш манипулиран или дискредитиран или да изглеждаш така в очите на останалите. Като запалителните стрели. Ако не поразят директно, да подпалят и пак да поразят. Този софизъм намира сериозно приложение в различни срезове на обществената практика.
Заблудата на маскирания човек, за която говори Къртис е всъщност примера на Аристотел за покрития човек. Този, когото според софизма познаваш и не познаваш едновременно. Абсолютно същото се отнася и за заблудата на грамадата – „малкото е голямо“. На пръв поглед и двата примера – заблуди, изглеждат по-скоро самоцелни софистически игри. Те всъщност са с огромно практическо значение, поради което са оставили ясно различими родилни петна върху съвременни термини, свързани с тази материя и с претенции за оригиналност и самостоятелност. Няма да ги изброявам специално, защото са немалко и ще се нуждаят макар и от кратко представяне, което ще утежни този материал. Ще ги изложа подробно в Речника по манипулация и аргументация, който подготвям от доста време.
Следва изрично да се посочи, че когато се говори за присъщо, не се визират всички признаци на обекта, а само тези, които го правят такъв, тези, определени като съществени. Например – определен набор от характеристики (признаци) са характерни за всички вируси – класа/рода вируси. За да може да се говори за вируси. Но някои – известни или предполагаеми или напълно неизвестни, но вероятно или очевидно съществуващи признаци, са присъщи на част от тях и така в рамките на рода се образуват видовете – да речем корона вирусите, и след това, ако прескочим вероятно възможно подвидово деление, можем да достигнем до единичното – SARS-CoV-2. Учените, които се занимават с Covid-19, трябва подобно на астрономите да предполагат неща и да откриват планети по държанието на останалите „космически обекти“ – загуба на обоняние и вкус, да речем и пр. и пр. Постоянно на база както на известни така и на нови симптоми се предполага наличието на вируса.
Унищожението на изключението може да стане по два начина. Като се игнорира или като се генерализира. При първия начин съпътстващото – изключението, се унищожава, доколкото не се разглежда като изключение и по отношение на него се прилага общото правило, т.е. няма изключение: „SARS-CoV-2 е вирус и следва да се държи като всички вируси. Да се задържа по повърхности до 30 минути максимум. Да изчезва при по-високи температури и пр.“. Очевидно, става дума за изключение, което все още не е достатъчно проучено. Но все пак е в някаква степен проучено, за да се знае, че SARS-CoV-2 обича и топло, и студено и се задържа с дни по повърхности. Колкото по-специфично или сериозно, непознато или слабо проучено е изключението, толкова по-сериозна е възможната заблуда при приложение на правилото за общото към него и в зависимост от дискурса толкова по-голяма е опасността за обществото, когато става дума за вируси, както е в конкретния случай. Би могло да се мисли, че подобен ефект ще има само при известни и релевантни за контекста признаци на съпътстващото, но често това се дължи и на вероятни, неизвестни, дори изглеждащи невъзможни такива. Когато следователи разработват следствени версии, те разглеждат и най-невероятни възможни хипотези и понякога именно те се оказват валидни. Не е достатъчно да е налице изключение, то трябва да бъде именно в насоката, която ни интересува и да придава достатъчно значима специфичност на обекта и свързаните с нея последици. Когато това не е налице, правилото за общото може и да е валидно за изключението. Например, ултравиолетовите слънчеви лъчи унищожават за сравнително еднакво кратко време SARS-CoV-2, така както и останалите вируси.Става дума за „дедуктивно валиден, но необоснован аргумент, възникващ в статистическите силогизми (аргумент, основан на обобщение), когато се игнорира изключение от правило“.[11]
Аристотел визира и втора хипотеза на софизма – на обратната случайност. „[Паралогизмите] от говоренето изобщо, вместо в някакво отношение и не в собствен смисъл се получават, когато казаното в частен смисъл се схваща като казано изобщо“[12], т.е. генерализация на изключението и пак няма изключение – то е носител на общото правило. Наименованието на този вариант на софизма е a dicto secundum quid ad dictum simpliciter. На английски – converse accident; reverse accident, destroying the exception, обратна злополука, реверсивна/обратна авария, унищожаване на изключението. Например да се изисква мерките, които се вземат за борбата с Covid-19, да се вземат за превенция срещу всички вируси. Ненужно и вероятно невъзможно.
В резултат на действието на заблудата на случайността може да се направят софистични изводи като: едновременно познаваш и не познаваш; малкото е голямо; доброто е зло; справедливото е несправедливо и пр. Това са идеални теми за философстване и то извън контекста на софизма, но тук няма да се спираме на това.
До софистичен ефект може да се достигне само ако изключението не е описано подробно и не е посочено това, което го прави изключение. Ако това не е направено умишлено, сме изправени пред лоша и/или непрецизна формулировка на малката предпоставка при дедукцията, което ще доведе до невярно заключение. Това може да се срещне във всички сфери на приложение на реториката. Типично е за съдебната реторика в частта от речта, посветена преди всичко на обосновка на квалификацията на престъплението, но и в други нейни части.[13] До това може да се стигне, когато ораторът по някаква причина не е описал вярно какво точно се е случило и предлага приложение на неподходяща от гледна точка на обективната истина обща норма, представляваща съответен текст от Наказателния кодекс. Например, когато се иска прилагане на общото правило – да речем на умишленото убийство по чл. 115 от НК, а в действителност е налице едно или повече от изключенията от него, предвидени в чл. 116 от НК – квалифицираните убийства. Всеки от многото квалифициращи признаци по чл. 116 от НК представлява изключение от правилото по чл. 115 от НК във визирания от Аристотел план. В резултат, както осъждането на подсъдимия по общото правило (чл. 115 от НК) най-вероятно би било явно несправедливо, с налагане на по-леко наказание, така и обратното прилагане на чл. 116 от НК в някое от визираните в него изключения, вместо чл. 115 от НК, би било явно несправедливо или поне несправедливо, с възможно и вероятно налагане на по-тежко наказание. Например, искането за прилагане на правилото на чл. 116, ал. 1, т. 6, визиращо особена жестокост. Всяко убийство е жестоко. Въпросът е дали е налице квалифициращият признак – „особена жестокост“. Много често за допускане на тази грешка в наказателния процес допринасят реторическите умения на съдебния оратор, които водят до преекспониране или омаловажаване на случилото се и подвеждат съда, особено при хипотезата на съд с жури. Това е особено характерно за частта на речта „Изложение на фабулата на делото“, което отговаря на античния разказ.[14] С такъв тип изложение на фабулата, вербално и особено невербално ефективен, ораторът пренася аудиторията на мястото на извършване на престъплението по време на извършването му. Изградените от съдебния оратор слухови образи позволяват на слушателите да „виждат“ как става това и да съпреживяват. В тези случаи липсва пряка аргументация, но се наблюдава огромното аргументативно влияние на констатиращата информация – косвената подбуда, която не формира комуникативни бариери, за разлика от пряката подбуда и която въздейства предимно на емоциите и отваря филтрите на доверие по отношение на пряката реторическа аргументация в частта анализ и оценка на доказателствата. Класика в това отношение са съдебните речи на Никола Генадиев по процеса за убийството на Анна Симон, на Шедестанж по делото Беноа, на А. Ф. Кони по делото за убийството на йеромонах Иларион и безброй други.
В този случай, доколкото не са събрани всички необходими доказателства (аргументи), е налице нарушение на Закона за достатъчното основание: „Всяка правилна мисъл следва да се обоснове с други мисли, истинността на които е доказана от практиката“. Различни могат да бъдат причините за това нарушение – леност, недобросъвестност, предубеденост, некомпетентност и/или порочен подход към аргументацията. При подобни хипотези са типични некоректни аргументативни подходи, прилагани днес: т.нар. бране на череши, – метафора, отразяваща тенденциозния подбор на удобните, обслужващи аргументиращия аргументи (зрелите череши), и игнориране на противоречащите им или пък на друга метафора, т.нар. нискорастящи плодове – тези, които се берат лесно. Това са най-достъпните аргументи, до които се достига без усилие, които не е задължително да са най-добрите. И в двата случая е налице висок процент на непредставителност, с което се създава голяма вероятност за нарушаване и на Закона за непротиворечието. Макар и да не е задължително да се достигне до заблуждение, то това няма да е резултат на прецизността на оратора, а въпреки непрецизността му. Резултатът случайно може да отговаря на истината.
Отчайващи грешки при употребата на софизмът за случайността се наблюдават в търговската реклама. Например при телевизионна реклама на тоалетни хартии. В две от тях призивът е съответната хартия да бъде предпочетена заради нещо присъщо на случайно съпътстващото, но не и на присъщото – предмета (хартията). В една от рекламите съпътстващото е ролката, на която е навита хартията. Тя е разтворима и може да се изхвърля в тоалетната. Да не говорим, че е представена от гледна точка на, да се изразим евфемистично, на тоалетната чиния, която гледа мама и татко, които хвърлят ролката в тоалетната чиния и изразяват нескрита радост. В другата, съпътстващото е водоустойчивостта на хартията след употреба. Показва как след като е била използвана по предназначение и е прогизнала от вода, след изсушаване възвръща първоначалния си вид. Не вярвам да се предлага втора употреба, но подобна асоциация е неминуема и е с комичен ефект. Предметът не се препоръчва заради нещо присъщо на него, а заради качество, присъщо на съпътстващото този предмет – тоалетна хартия със специална ролка. За разлика от присъщото – същата хартия, но с обикновена неразтворима ролка. Както казва Аристотел: „нищо не пречи същият човек изобщо да се заблуждава, но в някакво отношение или нещо да е прав, а самият да не е“.[15] Не се заблуждаваме в качествата на изключението, но бихме могли да се заблуждаваме в качествата, относими към основното предназначение на предмета. Предполагам, че тъкмо тези реклами вероятно няма да работят добре, поне на това основание, защото могат да създадат невярно впечатление, че това са най-силните или дори основните, а не странични, неособено съществени качества на продукта. И в двата примера присъщото на съпътстващото – в някакво отношение, е статистически слабо като аргумент в полза на присъщото в собствен смисъл, т.е. за присъщото на предмета. Ясна е идеята – че освен съвършенството на хартията като предмет със специално предназначение, се придружава и от допълнителни качества, които си заслужават. Според мен, ако хартията се купува, то това не е заради, а въпреки рекламата.
Мисля, че представените от Аристотел примери могат да се разглеждат като добра илюстрация на теоретичните му постановки относно случайно съпътстващото. Например „Познаваш ли приближаващия се (покрития) човек?“.[16] Той е на философа Евбулид от Мегара и преводачът, който е и коментатор на текста, го представя в бележките си в разгърнат вид: „Познаваш ли приближаващия се и покрит човек?“ – „Не“ – „А сега, след като се откри“ – „Да“ – Следователно ти познаваш и не познаваш един и същи човек“.[17] Само привидно се наблюдава логическо противоречие. Действително А и –А (познаваш и не познаваш) не могат да бъдат едновременно верни. Но това трябва да е в едно и също време и отношение, а в посочения пример те са динамични и времево, и по отношение на лицата. В зависимост от отношението, което се променя от разкриването на покрития –А не е непременно –А, може да бъде и А и –А! Можеш да не го познаваш, но би могъл и да го познаваш. Противоречие няма. Освен това обаче, в същото време е нарушено изискването субектите да имат сходна система на кодификация и декодификация, да говорят на един и същи език, т.е. да влагат един и същи смисъл в това, което казват. Това стои в основата на двусмислието. Наблюдава се смислово разминаване, независимо от лицата, времето и мястото и въобще от цялостния дискурс. Те само привидно означават едно и също и целта е дума или фраза да се разбират еднозначно, без всъщност по различни причини да не са еднозначни. В тези случаи или няма разбиране, или разбирането е измамно и логомахията е в кърпа вързана. С лекота се достига до грешка или съзнателна заблуда. Двусмислието е любимата грешка на софистите. И тя е достатъчно явна, за да позамъгли често едновременно проявяващата се с нея грешка на изключението. Можем да я видим при Горгий в „За природата или за несъществуващото“, където думата безкрайно, употребена като безкрайното във време, се подменя негласно софистично в безкрайното в пространството и оттам се прави извод, че тъй като няма по-безкрайно от безкрайното, битието е никъде и следователно не съществува.
Това, че в голям брой случаи двусмислието върви ръка за ръка със софизма за случайно съпътстващото – изключението, проличава добре, когато със софистични цели се използват синонимите от едно синонимно гнездо. Те във висока степен са с близко значение и употребата им обикновено е въпрос на усет за нюанса и на стил. Мисля, че бихме могли да приемем, че (синонимното гнездо) е присъщото – общото значение, което дава основния смисъл. Случайно съпътстващото е всеки отделен синоним, представител на синонимното гнездо, който би могъл да е вид изключение, и в някои хипотези, в зависимост от целите и дискурса, може да носи различен и дори противоположен смисъл. Именно в тази хипотеза може да е налице секундум куид. Тук вече не става дума за придаване на нюанси, за личен вкус и стил, но въпреки това за сходен смисъл, а за съзнателно използване на конкретен синоним с цел придаване на позитивни или негативни конотации, които променят смисъла и преследват манипулация. Аристотел дава пример в Реторика. Просенето и моленето са синоними, означаващи искане и биха могли да бъдат употребени така. Но това би могло да бъде и с посочената цел – за злепоставяне или похулване.[18]
В примера с покрития човек това се наблюдава при употребата на фразата „познаваш ли“. Тук е налице типична проява на умишлено двусмислие, при което разпознаване и познаване се приемат за едно и също нещо, въпреки че това нерядко далеч не е така и категорично не е така в конкретния пример. В зависимост от дискурса биха могли да бъдат и синоними. В едното й значение е със смисъл дали можеш визуално да разпознаеш кой е покритият. Предполага се, че това е човек, когото познаваш, но това въобще не е задължително. Да речем по походка, ръст, телосложение, ако могат да се забележат, или дори едва ли не да отгатнеш кой е, а в другото значение е дали въобще го познаваш, което е съвсем различно, но въвежда в заблуждение. В Стария заветдумата позна има и друго значение… Тук присъщото е дали въобще познаваш конкретния човек, а покритостта му е изключението – случайността, секундум куид – в конкретния случай – човекът е покрит и невербалната му визитна картичка – лицето, не може да се възприеме. Хората по принцип са непокрити и са разпознаваеми, без непременно да бъдат познавани и евентуално познати на околните. Свидетелят може да разпознае извършителя на престъплението, без да го познава.
Напълно възможна е хипотеза, в която и след като се открие, лицето да остане непознато. Тогава софизмът няма да работи, което изчерпва примера, ако се свеждаше единствено до двусмислието.
Този пример е относим към всички възможни материи. Например към патологично актуалните днес вируси. Присъщото e – вирусите въобще. Те са откритите за разлика от SARS-CoV-2, който е в ролята на покрития човек. Когато лицето е покрито, сме в ситуация на непредвидимост, пълна или частична, което е изключение от правилото. Освен ако по други, известни ни, причини, знаем, че дадено лице ще бъде покрито, но засега това е извън примера. Да не говорим, че и по тази линия може да възникнат сериозни недоразумения и действително да се окаже, че не познаваш това, което познаваш, защото това, което си мислиш, че познаваш, всъщност не е това, което наистина познаваш.
Правилото на база казаното от Аристотел в 5, 24 и 25 глави и във връзка с конкретния пример може да бъде формулирано така: Би могъл да познаваш само част от тези, които можеш да разпознаеш, т.е. да видиш/възприемеш в пълнота. Покритост, дегизираност, разстояние, лошо зрение, тъмнина и пр., водят до ред изключения. И обратното. Не е задължително да познаваш тези, които разпознаваш. Не можеш да кажеш дали ги познаваш, защото не можеш да ги разпознаеш, поради което и изводът е некоректен. Ако не познаваш тези, които би следвало да познаваш, след като ги разпознаеш, вероятно имаш сериозен здравословен или юридически проблем. Разбира се, тук може да се каже, че е възможна хипотеза, в която не можеш да познаеш и неприкрито лице, защото си го забравил или то се е променило – да речем боледувало или остаряло и пр. Тук няма противоречие. Няма едновременно познаване и непознаване.
В 25 глава Аристотел отново изказва същата теза и дава примери, които според мен категорично могат да се отнесат към случайността. „Подобно на това и стоят нещата и при [присъщността в някакво] отношение, някъде и някога, защото всички подобни разсъждения се основават на това. [Например] „Благо ли са здравето и богатството? Обаче за безумния, който не си служи добре с тях, не са благо. Следователно те са и благо, и не благо.“[19] Изводът е верен, но противоречието е само формално. Ежедневната практика давай безброй примери за неща, които могат да бъдат благо и неблаго. Огънят топли и изгаря, атомът прави ток и бомби и пр. Всъщност поради посочените фактори нещо присъщо, което като общо правило е благо, става съпътстващо – изключение, което на това основание го прави неблаго. Коректно е да се конкретизират персонажите. Дали това е по отношение на едни и същи лица в едно и също време и отношение – благо за кого и не благо за кого, благо кога, къде, повече от един от тези фактори едновременно и пр.
Ако се визираше един и същи човек в едно и също време и отношение, това би било една меко казано доста противоречива личност в тежък дисонанс. Това е правило, формирано по индуктивен път, защото практиката е показала, че тези неща се желаят като че ли винаги и от всички. Аристотел формулира изключение относно възможен притежател – безумния. Те не са благо както за конкретния персонаж, така и за общността, чийто член е той. Приведеният пример ги ограничава до притежателя, което е достатъчно за илюстриране на софизма. Но дори и за един и същи човек, в различно време и отношение богатството би могло да е и благо, и не благо. В български исторически контекст преди 09.09.1944 г. – богатството е благо. Веднага след това е не благо и е основание за тежки последици, като притежаването на богатство става сериозен, застрашаващ живота и здравето факт. Доскоро битуваше изразът: „Да си купиш фабрика на девети септември 1944 г.“, което иронично илюстрираше лош късмет или недалновидност. Наблюдава се изключение на базата на други основания, посочени от Аристотел – „някъде и някога“. Или общото правило при този пример е: Здравето и богатството са благо за хората. Изключението: Те не са благо за хората (конкретно безумния), които не могат добре да си служат с тях или за които на другите общо формулирани основания може да се достигне до лош развой на нещата. Както се вижда, изключенията са трудни за изчерпателно изброяване, но критериите са посочени достатъчно ясно и няма възможност за двусмислено разбиране.
Напълно илюстративен, в интересуващия ни план, е и друг пример в съчинението: „Не е ли за предпочитане справедливото пред несправедливото и [да се постъпва] справедливо пред това [да се постъпва] несправедливо? Но да се умре [по] несправедливо [обвинение] е за предпочитане“.[20]Софистичният извод е, че следователно едновременно за предпочитане са и справедливото, и несправедливото. Тук се наблюдава както обикновената словна двусмисленост, така и контекстуална двусмисленост на използваните понятия справедливо и несправедливо. В първото предложение справедливо и несправедливо са морални категории и се отнасят до поведението, постъпките на хората и пр. Във второто те са вече в ролята на юридически категории, относително далечни синоними на обосновано и необоснованоосъждане, които би следвало да са легалните термини и които визират съдебното обвинение и осъждане.[21]Коректността изисква да се каже, че и обоснованото, и необоснованото обвинение могат да доведат до справедливо или несправедливо осъждане. Примерът е актуален и към днешния момент. Античните гърци от този период разполагат с добре развита съдебна система, в много отношения наподобяваща съвременните демократични правосъдни системи. Отделните процесуални функции са възложени на различни субекти – съд, обвинение и защита, което гарантира състезателността на съдебния процес. Те имат т.нар. обвинителен процес, с популярно обвинение, т.е. няма държавен обвинител, но всеки гражданин на Атина е имал право да повдига обвинение, а обвинените имат право да се защитават пред съда. Това право се е използвало постоянно и дори се е злоупотребявало с него. Съгласно законодателството на Солон, това става лично, но институтът на логографите бил обществена тайна и масово се ползвал. При Аристотел обаче, в конкретния текст, несправедливо обвинение следва да се разбира в смисъл на несправедливо (необосновано) осъждане. Друг въпрос е, че справедливото, добре обоснованото, обвинение увеличава възможността за налагане на справедливо наказание, поради силата на съдебното и реторическото доказателство, но както казва Аристотел, е напълно възможно и наказанието да е несправедливо (необосновано), независимо от обвинението и именно то е за предпочитане. Всъщност става дума наличие или липса на доказана вина. Малко преди Сократ да погълне бучиниша, Ксантипа плаче и нарежда: „Сократе, умираш невинен. А нима ти предпочиташ да умирах виновен?“.[22]
Затова дори и днес се говори за явна несправедливост на наложеното наказание, дори при обосновани обвинения. По най-различни причини.
Обвинението може да е обосновано, но слабо поради професионална или интелектуална импотентност или дори недобросъвестност, т.е. да е умишлено. Типичен пример е дивинацията по делото на Гай Верес. Цицерон участва в нея, защото има основателно съмнение, че обвинението ще бъде умишлено зле обосновано по същество, но формално добре, за да избегне Верес наказанието.
В тази конкретна ситуация изключението е само по отношение на несправедливо (необосновано) обвинено лице и само при съдебно обвинение, при което в случая е наложена смъртна присъда.
Справедливото обвинение в примера означава, че човекът е осъден справедливо и е виновен от гледна точка на действащото право. По-добре е, трябва да се предпочита, да е обвинен несправедливо. Тогава или ще бъде осъден, но ще запази името си чисто, и/или ще има реална възможност да се противопостави на несправедливото (необоснованото) обвинение, респ. на наложеното наказание. По принцип, присъщото е, че трябва да се предпочита справедливото пред несправедливото. По изключение, несправедливото е за предпочитане, защото става дума за необосновано съдебно решение. Не защото е незаслужено, а тъкмо поради това, че е незаслужено. Необоснованото осъждане, което е вероятно явно несправедливо, ще запази моралния авторитет на лицето или надежда за него в бъдеще. Историята ще те оправдае. Като Ян Хус, Жана Дарк и Джордано Бруно например, макар че това не са най-утешителните примери за оправдаване!
Това положение е валидно и днес. В многобройни свои решения различните апелативни съдилища, както и Върховният касационен съд (ВКС) на Република България, са се произнасяли по този въпрос. Например в Решение № 254/14.01.2020 г. касационното производство е по жалба на подсъдимия за наличие на явна несправедливост на наложеното наказание съгласно чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК.
Можем да си позволяваме позоваване на съвременното българско законодателство единствено защото по този начин би могло да се илюстрира фактът, че не само в древна Атина, но и до ден днешен, в съдебен дискурс, несправедливо е синоним на необосновано, но в определен контекст и със софистични цели то вече не е синоним и води поне до грешка. Въпросът за наказанието е в компетентността на съда и свободното му съдийско убеждение. Съдът не обвинява, но това не означава, че той не е длъжен да обоснове вида и размера на наложеното наказание и начина на изтърпяването му в мотивите си към присъдата.
Сходен е софизмът за човека, който казва едновременно заблуждение и истина. „Може ли човек да се кълне същевременно вярно и лъжливо?“ – „Не.“ – А ако се закълне да говори неистина, казва ли истина?“ – „Да.“– „Следователно той се кълне същевременно вярно и лъжливо.“
Има се предвид популярния софизъм – лъжец. „Може ли човек същевременно да казва истината и да лъже?“ – „Не.“ – „А ако лъжецът каже, аз лъжа?“[23]. Макар и да изглежда само като теоретична конструкция, подобна клетва, макар и нетипична, не е житейски невъзможна. Например клетва, дадена на извършителя на престъплението за лъжесвидетелстване пред съд и в други ситуации, в които се поема подобен ангажимент – да се казва неистина или да се затаи истина. Изводът – „Следователно той се кълне същевременно вярно и лъжливо“, е неверен. Не е налице наличие на същевременност, т.е. на едновременност. Винаги са последващи времево, понякога и значително. Също и по отношение на различни лица (престъпник и съд), така и за различни неща (не лъже – престъпника – ще лъже – съда). Всъщност той обещава, че ще излъже съда или някой друг.
И днес постановките на Аристотел са толкова актуални, колкото са били по негово време като теория и многократно по-значими като практика. Една от най-големите кризи, сполетeли човечеството през XXI век – коронавирус SARS-CoV-2, респ. COVID 19, вади на повърхността огромното значение на анализа на тази грешка и механизма й на действие.
Към 15.03.2020 г. в България възникнаха огромни проблеми именно във връзка със заблужденията, предизвикани от действието на софизмите към случайността и двусмислието. Например адекватното и еднакво разбиране на текста на заповедта на кризисния щаб във връзка с епидемията от коронавирус. Какъв тип магазини трябва да бъдат затворени поради извънредното положение? И това ако не изключително, поне в огромна степен се дължи на заблуждения и недоразумения, произтичащи от двусмислие по отношение на определени понятия. Съществува възможност, която вече се проявява и на практика, да възникнат конфликти между контролни органи и собственици на търговски обекти, на затваряне на цели производства, което ще рефлектира върху икономиката пряко и косвено върху хората, които няма да имат възможност да потребяват неща от жизнено значение. Например казусът със затваряне на верига от хлебопекарни и магазини за хляб в Бургас. Абсолютно същото се наблюдава и днес – 25.11.2020 г. Реална е опасността от липса на изчерпателна конкретизация, която ще доведе до проява на спиране на работата на обекти, чиято дейност е пряко свързана с работата на обекти, които не са спрени. Например като се спре работата на складовете за строителни материали, може да се спре работата на отрасъл строителство. Вече не говорим за теоретична софистика. Може да се блокира държавата. Затова, за да нямаме резултатите от софизъм към двусмислието, този, който издава заповеди, задължително трябва да бъде достатъчно обстоятелствен, изчерпателен и подробен. С риск да досади. Да се изключи всякаква възможност едно нещо да бъде разбирано по повече от един начин.
В голям брой случаи и в различни отношения, правилата за присъщото могат да важат и за съпътстващото. Но в редица други отношения правилата относно присъщото (вирусите по принцип) може и да не важат за съпътстващото, вируса SARS-CoV-2. За него, съпътстващото, SARS-CoV-2, е напълно приложимо казаното: „[да му е присъщо] в някакво отношение, спрямо друго или по някакъв начин, или едното в някакво отношение, а другото изобщо…“.[24]
Значението на софизма случайност проличава добре при изясняване на въпроса относно предаването на вируса SARS-CoV-2. Колко време живее той извън човешкото тяло и конкретно върху повърхности? От отговора на този въпрос зависи и какви мерки следва да се предприемат, за да се затвори един от основните възможни пътища пред разпространението му. Ако може да се говори за дистанция между хората, за носене на маски за ограничаване на въздушно-капковия механизъм на разпространение, то това не може да стане между хората и повърхностите, с които се срещат постоянно – парапети, перила, банкомати, пари и безкрай други неща, върху които е възможно да са попаднали капките. Тъкмо във връзка с отговора на този въпрос може да се наблюдават примери за изключително опасни и непремерени изказвания на предполагаемо компетентни лица пред аудиториите на няколко национални телевизии. Отговорът за живота на вируса извън тялото на човека и конкретно върху повърхности изхожда от общото правило за жизнеността на вирусите въобще. „Вирусите изобщо не издържат на среда извън организма. Те са много чувствителни на температура, на всякакви атмосферни промени, на PH, ако щете на всякакви органични разтворители…“[25] И отново същото: „Вирусите изобщо не издържат на среда извън организма“[26] – „Огромният брой вируси е чувствителен на всичко, което е извън живия организъм, на всички фактори на околната среда… Казано по друг начин, няма как вирусът да просъществува ето тук на повърхността, в продължение на половин час и всеки, който мине, да се зарази. Той живее изключително малко навън, действително изключително малко. – „Колко малко, за девет часа… и дванадесет часа четох… Това е лъжа [ли]?“ – „Минути. Не повече. Минути“[27].
Тук при игнориране на изключението се наблюдава и изключително некоректна дедукция. Неоснователно визира всички вируси: „Вирусите изобщо не издържат на среда извън организма“. При второто голямата предпоставка е вярно формулирана: „огромният брой вируси“, но отново се прави същият категоричен извод, което е типичен пример за грешката прибързано обобщение. Прилагането на това правило, но към съпътстващото – изключението – SARS-CoV-2, би било, а вероятно вече е и било фатално за много хора. При дедукцията в определени случаи голямата предпоставка е аксиома и грешка тук не може да се очаква. Например в масово използвания пример: „Всички хора са смъртни. Сократ е човек. Следователно Сократ е смъртен“. Това обаче не може да се приложи по отношение на случаите, в които голямата предпоставка е резултат на непълна индукция Наблюдава се очевидно некоректно проведена дедуктивна форма на разсъждение и по отношение на голямата и на малката предпоставки: Всички вируси имат живот извън тялото до 30 минути. SARS-CoV-2 е вирус. Следователно и животът на SARS-CoV-2 е до 30 минути. Пороците са както по отношение на голямата предпоставка – не всички, а някои или повечето или дори всички известни, което дискредитира категоричността, така и по отношение на малката предпоставка, SARS-CoV-2, която не е добре изучена.
При непълната индукция, а тук определено сме изправени пред нея, винаги се борави със степени на достоверност. Коректно би било при това разсъждение голямата предпоставка да включва не вирусите въобще, а,някои или дори повечето, или дори всички известни вируси. Подобен подход включва в себе си възможност за изключения, дори към даден момент такива да не са известни. Що се отнася до малката предпоставка – SARS-CoV-2. Независимо от явния напредък той е недостатъчно добре изучен и не е ясно не дали се явява изключение, а главно в какво и какви и в колко различни отношения е изключение и доколко значимо е това изключение. Оказа се, че един от основните начини за предаване на заразата е именно по този път – чрез пипане на гладки повърхности и след това на нос, уста, очи. При попадане на гладки повърхности – метал, дърво, пластмаса, засега изглежда, че животът на вируса не е минути, а над и много над 24 часа. В цитираните по-долу публикации има информация, релевантна към известните вече коронавируси, към които спада и SARS-CoV-2.Ако ще се прави дедукция, то общото правило (голямата предпоставка) би следвало да се формулира основно на тяхна база, и след това на вирусите въобще. Публикация на Националния център по заразни и паразитни болести от 03.03.2020 г. казва: „В зависимост от повърхността и други условия, познатите досега коронавируси издържат от няколко часа до няколко дни във външна среда“.[28]
Същото нещо може да се намери и във Временни насоки за почистване в обекти в контакт с 2019-nCoV, различни от лечебни заведения, Европейски център за превенция и контрол на заболяванията, Стокхолм, 2020от 13.02.2020 г. „Времето на издръжливост и условията, повлияващи жизнеността на 2019-nCoV в околната среда, са все още неизвестни. Според проучвания за устойчивост на други коронавируси е установено, че SARS-CoV издържа няколко дни, а MERS-CoV – над 48 часа на различни повърхности при средна температура в помещение 20°C [1-3].“[29]
На сутрешния брифинг на Щаба от 25.03.2020 г., беше съобщено, че вирусът „показва удивителна устойчивост“. На круизния кораб, „Даймънд принсес“, поставен под карантина в японското пристанище „Йокохама“, все още намират вируси по повърхности – седемнадесет дни след като е напуснат от пасажерите. В случая игнорирането на присъщото в някакво отношение води до проява на грешката случайност, която по ирония на съдбата си е истинска катастрофа.
Една от тези две предпоставки при цитираното дедуктивно разсъждение да беше поставена под въпрос от някои изявяващи се пред масмедиите специалисти и хората щяха да бъдат по предпазливи. Отрицателната ефективност при наличието на това заблуждение се засилва и от редица допълнителни фактори, които се проявиха в български контекст. 1. Наличие и на други софизми – главно към двусмислието. 2. Информацията се поднася от авторитет, който сам по себе си има аргументативно значение, т.нар. от Аристотел в Реторикадоказателство чрез характер и похвата „към авторитета“. 3. Информацията се поднася компетентно и убедително, на вербално и невербално равнище – спокойно и уверено, с използване и на доказани факти, т.е. в голямата си част тя е истинна, или изглежда такава и е с претенция за сто процентова истинност. 4. С най-висока манипулативност са полуистините, защото създават впечатление за добросъвестност и достоверност.
Проява на абсолютно същия софизъм наблюдаваме и при отговора на въпроса за вероятния край на пандемията. Общото правило (за присъщото) е, че вирусите обичат студено и при затопляне на времето те, включително и той (съпътстващото), ще изчезнат. Това се оказаха оборими и рисковани презумпции. Основна причина за това беше, че новият вирус се разглеждаше от някои учени по-скоро като присъщо, отколкото като изключение. Класическо унищожаване на изключението. Научната коректност изискваше тъкмо това, с необходимите уговорки, дори да се окажеше, че не става дума за изключение.
Същото е при използване на думи като малко, много, големи и пр., което е отново Аристотелов пример. Именно проява на този възможен софизъм визира Аристотел в „За софистическите опровержения“. В 24 глава[30] той отново само го маркира, защото е бил общоизвестен, а в бележките коментаторът го разгръща за нас: „Многократно по-малкото, малко ли е? – „Да.“ – „А стотицата спрямо стоте хиляди многократно по-малка ли е?“ – „Да.“ – „Но стотицата е и нещо голямо.“ – „Да.“ – „Следователно малкото е голямо“[31].Софизмът би бил сравнително леко преодолим при наличие унифицирана мерна система, което винаги е било огромен проблем пред човечеството. Това може да стане цифрово или числово, с някакви мерки, теглилки, градуси, обеми и др., но дори и тогава то може да продължава да бъде относително – спрямо лицата, или спрямо конкретен проект, материала и пр. и пр. И до днес това не е направено в пълнота – имаме метри и сантиметри, футове и инчове, по Целзий и по Фаренхайт и пр. и пр. Както казва Аристотел, „всичко е и голямо, и малко“[32]. Софизмът, в съчинението на Аристотел, разчита на небрежното или съзнателно използване на думите малко и голямо, които сами по себе си, без съпоставка с друго, не означават нищо, но биха могли да въведат в сериозно заблуждение. Те зависят от това с какво се съпоставят и кой ги съпоставя, а често и кога, къде, по какъв повод, защо и пр. За един едно е малко, за друг е голямо и т.н. Що се отнася до софизма, нещата са малки или големи, силни или слаби, високи или ниски и пр. единствено в зависимост от това къде е Гъливер – при лилипутите или при великаните. Като добър образец в това отношение може да се посочи наказателното право, което работи с понятия като обществена опасност, висока степен на обществена опасност, присвояване, присвояване в големи размери, в особено големи размери и пр. и законодателят ги е измерил и чрез предвиждане на съответни видове наказания за съответни деяния, измерени по общоприети скали. Първо се описва какво представляват тези понятия, какъв е вложеният в тях смисъл и след това съответно наказание. Малко или голямо могат да се разглеждат като присъщи за мерене на обекти в едно и също време и отношение, на един и същи материал и въобще при един и същи дискурс. Достатъчно е промяна на един значим елемент от дискурса, за да може да се приеме освен двусмислие и наличие на съпътстващо. Например промяна на материала, от който е образувана дадена купчина. Едно е да се съпоставят купчини с пясък, друго е до тях да застане, еднаква по обем или дори по-малка купчина златен пясък. Малкото е голямо!
Взети сами по себе си, това са само думи, думи, думи, думи – празни думи, както пее Далида – Parole, parole, parole, pаrole, pаrole…! „Думи вълшебни, думи изкусни, но фалшиви…“
Използвана литература:
[1] 2.24.V; Реторика. С., 1993, с. 150 сл.
[2] Вж. Херодот. История, кн. 2. С., 1986, с. 141.
[3] https://www2.palomar.edu/users/bthompson/Secundum%20Quid.html
[4] https://eng.ichacha.net/zaoju/dicto%20simpliciter.html
[5] Бънков, А. Логика. С., 1975, с. 178.
[6] За софистическите опровержения , 25 180а23-2.
[7] http://www.fallacyfiles.org/accident.html
[8] Вж. Христов, Иван. Коментар към „За софистическите опровержения“, с. 762; бел. № 222, към глава 24, 179а32-36, с. 615.
[9] http://www.fallacyfiles.org/accident.html
[10] http://www.fallacyfiles.org/accident.html
[11] https://eng.ichacha.net/zaoju/dicto%20simpliciter.html
[12] 5.166b-167a-1.
[13] Вж. Руменчев, В. Съдебна реторика. С., 1997, с. 219 сл.
[14] Вж. Руменчев, В. Съдебна реторика. С., 1977, с. 155 сл.
[15] 180b5-7.
[16] Вж. Аристотел. Съч. в шест тома. Том I. Органон. Част II. За софистическите опровержения, 24 179а32-36, с. 615.
[17] Вж. Христов, Иван. Коментар към За софистическите опровержения, с. 762; бел. № 222, към глава 24, 179а32-36., с. 615.
[18] Вж. Реторика. С., 1993, с. 162.
[19] За софистическите опровержения, 24 180b5-10, с. 621.
[20] 180b21-23.
[21] Вж. Иван Христов, бел. № 39 за 180b21-23.
[22] Антология на ораторската реч. Кн. 2. Оратори на Древна Гърция и Рим. С., 2012, с. 62.
[23] Бел. 237; 180b5-7, с. 764.
[24] 25 гл. 180a29-30.
[25] Интервю от 26.02.2020 г. по БНТ в предаването „Още от деня“, https://news.bnt.bg/news/doc-chorbanov-ban-signalite-za-sazdavaneto-na-vaksina-za-covid-19-sa-optimistichni-1042899news.html
[26] Сутрешен блок на БНТ от 26.02.2020 г., https://www.bnt.bg/bg/a/kak-se-vodi-bitkata-s-koronavirusa-dots-d-r-andrey-chorbanov
[27] Интервю от 10.03.2020 г. пред Нова телевизия, https://nova.bg/news/view/2020/03/10/280740/%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%BE-%D1%82%D1%80%D1%8F%D0%B1%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D0%B5%D0%BC-%D0%B7%D0%B0-%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D1%81%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BA%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%80%D1%83%D1%81/
[28] Kampf G, Todt D, Pfaender S, Steinmann E. Persistence of coronaviruses on inanimate surfaces and their inactivation with biocidal agents. J Hosp Infect. 2020 Feb;: p. pii: S0195-6701(20)30046-3, https://www.ncipd.org/index.php?option=com_k2&view=item&id=561:hands-hygene-03032020-ncov&lang=bg
[29]https://www.mh.government.bg/media/filer_public/2020/02/13/vremenni_nasoki_za_pochistvane_na_okolna_sreda_v_obekti_tR5jTiQ.pdf
[30] 179а36., с. 615.
[31] Бел. 222, т. 5, с. 762.
[32] 179b34-37.
