Брой 1
проф.дфн Донка Александрова
Резюме: В статията се представя преглед на различни научни подходи към сравнителната реторика от учени от Европа, САЩ и източните страни (предимно Китай ). Анализират се причините за разногласията между учените по проблемите на предмета, терминологията и перспективите за бъдещото развитие на този клон от науката.
Ключови думи: реторика, сравнителна реторика, Робърт Оливър, Джордж А. Кенеди, ЛуМинг Мао, Синг Лу, Дейвид Франк, перспективи за бъдещето.
Is there a future for comparative rhetoric?
Abstract: This paper offers an overview of different scholar’s approaches to comparative rhetoric from European, American and Eastern Countries (mainly China). The reasons and disagreements among scholars on the issues regarding the subject, terminology and future development perspectives are being analysed as scientific branch.
Key words: rhetoric. Comparative rhetoric, Robert Oliver, George A. Kennedy, LuMing Mao, Xsing Lu, David Frank, future perspectives.
2020 година отиде в историята, но за нея ще си спомняме още дълго, защото промени изцяло начина ни на живот, на общуване, на работа, на обучение, на мислене…Ковид 19 или „пандемията“, както често я наричаха средствата за масова комуникация, ни застави да преоценим ценностната си система, да преподредим приоритетите. Цялата световна истерия и страх от смъртта, съчетани с нарастващия бунт на съзнанието срещу ограничената свобода, лишаването от елементарно човешко общуване, загубите в икономиката и нарастващата безработица, съчетани с осъзнаването на ползата от ограничителните мерки, изправиха учените пред стотици въпроси, част от които свързани с убеждаващата комуникация, потребността от нея, взаимодействието и надпреварата в изнамиране на ваксина и лекарства за преодоляване на световния проблем, намиране на общ комуникативен модел за преодоляване на страха, безнадеждността, отчаянието… и за разбирателство! Цялата тази атмосфера на безпокойство за бъдещето на човечеството доведе до нарастване на интереса към обединяване на усилията, осъзнаване на необходимостта от всеобщо разбирателство, на комуникация с адекватна на всички езици терминология.
През последните близо пет десетилетия научната дискусия в областта на реторическата история и теория в световен мащаб се обогати с иновативен подход – роди се интересът към сравнителната реторика. За пионери в нейното утвърждаване бяха признати двама американски учени, които първи разработват сравнителната реторика: проф. Робърт Оливър, който пръв анализира индийската и китайската реторика[1] и проф. Джордж A. Кенеди, на когото принадлежи първото самостоятелно сравнително изследване по реторика[2]. Впоследствие по света се появиха множество сравнителни изследвания, посветени на Изтока и Запада, Древния и Съвременния свят и др.
С развитието на сравнителната реторика учените реализират главната задача на реториката, която според Айвър Ричардс (Ivor Richards) е да преодолява неправилното разбиране (misunderstanding), защото за разлика от Аристотел той вижда предмета на реториката във „философското проучване” (investigation) на това как работят думите в дискурса”. Няколко десетилетия по-късно израелският учен Марсело Даскал (Marcelo Daskal), изследвайки общото и специфичното в съзвездието от науки, свързани с езика и неговата употреба, стига до извода, че “целта е да се интегрира съществената част от реториката в прагматиката”. И трите реторически „доказателства” според Аристотел – лого, етос и патос (logos, ethos, pathos) – да бъдат представени като „когнитивната основа на реториката, а също така и на прагматичната теория”. Сравнителната реторика се родее както с прагматиката, така и със сравнителната лингвистика, сравнителната психология, сравнителната културология, сравнителното литературознание, сравнителното театрознание, сравнителната естетика, сравнителната педагогика и пр. В много отношения тя извлича от тези комплексни науки част от своите теоретически принципи. В същото време компаративната реторика запазва формулирания още от Аристотел предмет – убеждаването с неговите три стълба: логос – етос – патос.
У нас интересът към сравнителната реторика официално може да се датира на 31 август 2013 г., когато проф. Рудонг Чен – президент на Световната асоциация по реторика със седалище Пекин – беше гост на Българската асоциация по реторика и стана патрон на новоучредения Център за сравнителна реторика. Новото неформално звено за изследване на сравнителната реторика беше радушно подкрепено от Центъра за източни езици и култури към Софийския университет „Св. Климент Охридски“и неговия директор – проф. дфн Александър Федотов. Поде се инициатива да се преведат книги по индийска и китайска реторика, които да се публикуват в поредицата „Библиотека Реторика” от Университетското издателство Св. Кл Охридски”, предназначена главно да подпомага учебния процес по реторика, запознавайки читателите с преводи на най-стойностните изследвания в света по реторика. Родиха се отделни изследвания: върху индийската, японската и китайската реторика (проф. Милена Братоева, проф. Донка Александрова, (проф. Нако Стефанов, д-р Методий Рождественский и др.)
За началото на сравнителната реторика
Робърт Тарбел Оливър (1909–2000)
Пръв проявява интерес към източните култури и реторика американският дипломат, писател, учен и държавен служител Робърт Оливър[3]. Той е бивш преподавател по речева комуникация в Пенсилванския държавен университет. Повече от 60 години изследва влиянието на културата върху реториката и комуникацията. Автор е на 50 книги върху сравнителната реторика, междукултурната комуникация, азиатската история и философия. Книгата му „Комуникация и култура в древните Индия и Китай“ открива „ерата на сравнителната реторика“. И както отбелязва известната американска изследователка проф. Ксинг Лу: „Независимо от много грубите нападки, които получава, Робърт Оливър е първият американски учен в областта на комуникациите, който призова за незабавната потребност да се изследва реториката на Изтока. Той напомня на западните учени, че: “Няма само една реторика … има много реторики и много различни начини на мислене, много различни стандарти за ценност, много различни пътища” (Oliver, 1971, p. 216).
Няколко биографични щрихи: Роден в гр. Суит Хоум в щата Орегон, Р. Оливър завършва частния университет Пасифик в Орегон, a магистърска степен получава в Орегонския университет. На 24 години става доктор по речева комуникация в университета в Уисконсин. По време на Втората световна война работи като началник на Националния офис по храните. През 1949 г. проф. Р. Оливър поема ръководството на Департамента по речева комуникация в Пенсилванския държавен университет и по същото време е поканен за съветник на първия президент на Южна Корея – Сингман Ри (Syngman Rhee). По-късно Р.Оливър е представител на Корейската комисия към ООН, оглавявайки корейската делегация. За своя принос към корейската култура през 1959 г. Р.Оливер получава най-високата държавна награда на Южна Корея. Канен е като гост-професор в още няколко университета. Пенсионира се през 1970 г. в Пенсилванския университет. Освен преките си ангажименти на университетски преподавател, Р.Оливър изпълнява длъжностите: президент на Националната асоциация по комуникации (1964 г.), президент на Асоциацията за източни комуникации (1967 г.) и президент на Пенсилванската държавна асоциация по комуникации.
Р.Оливър многократно разисква непознаването на чуждите реторически традиции и липсата на заинтересованост, които водят до негативни стереотипи и предразсъдъци към тези култури и народи. „Изтокът не е Западът, подчертава той. Културите се различават, мозъците, чувствата и намеренията в различните общества се преплитат по различни начини. Дискурсът се ражда или се сковава под различни обстоятелства и има различни стилове поради различни причини. Всеки опит да не открият в Азия прототипове на западните реторически канони ще бъде невъзможен. Това би наподобявало да се опитваш да измериш солеността на водата с…линия“(Oliver, 1971, p. 3).
Р. Оливър оказва влияние върху развитието на Сравнителната реторика не само със своите трудове, но и с личното си въздействие върху колегите си. Така вследствие на кореспонденцията му в продължение на 17 години с проф. Върнан Дженсън (Vernon Jensen), последният пръв започва да преподава курс по азиатска реторика пред студентите от университета в Минесота. Американски и други западни учени често констатират отсъствието на логически изследвания в китайската сравнителна реторика. Например Алфред Форк (Alfred Forke) в своето есе „Китайските софисти“отбелязва: „Китайското съзнание никога …не развива цялостна логическа система“(1901,р. 5). За съжаление същото твърди и Робърт Оливър в споменатата вече книга: „Античният изток не е бил особено заинтересован от логиката… нито е бил благосклонен към дефинициите и класификациите като сътрудници за изясняване на мисълта“ (с.10). Проф. Джеймс Мърфи – един от създателите на Международното общество по история на реториката (International Society of the History of Rhetoric) и сред най-уважаваните историци на реториката също дава твърде редукционна представа за източните реторики: “Няма доказателство за проявен интерес към реториката в древните цивилизации на Вавилон и Египет, например, нито Африка нито Азия са сътворили реторика до този ден.“[4]
Тези констатации, неверни по своята същност, са опровергани впоследствие както от китайски, така и от американски специалисти по сравнителна реторика. Като дългогодишен преподавател по речева комуникация в Пенсилванския университет Робърт Оливър навлиза дълбоко в спецификата на устната култура, речевата комуникация, отразяващи взаимодействието между философията и социалните традиции. Авторът изследва проникновено устната комуникация в Индия, Китай, Япония и Корея, за да се превърне самият той в жив мост между тях. Удивлява го своеобразието на кастовата система, философската многопластовост в реториката на Гаутама Буда, речите на брамините и спецификата на дебатите в Упанишадите. Това са древни философски текстове, които по думите на немския философ Артур Шопенхауер са „първоизточник на огромно вдъхновение и средство за постигане на облекчение“ за душата. „От всяко изречение на Упанишадите, продължава философът, се раждат задълбочени,, оригинални и върховни мисли, а всичко е проникнато от висш и свят дух“[5].
По думите на Робърт Шутър, независимо, че Робърт Оливър рядко използва думите „междукултурна комуникация“ в своите книги, той допринася много за изясняване на влиянието на културата върху реториката и комуникацията[6]. Шутър анализира приноса на Робърт Оливър към междукултурната комуникация, респективно – сравнителната реторика – в четири аспекта: 1) критика на евроцентризма в евро-американските изследвания по сравнителна реторика; 2) предлага Азия-центрична алтернатива за изследване на реториката (комуникацията); 3) използва критичен анализ и модел на междукултурните алтернативи за форматиране на реторическите (комуникативните) изследвания; 4) представя международната дипломация като обект за анализ на реториката (комуникацията).
Робърт Оливър тълкува същността на Упанишадите по следния начин: „Древните индийци са имали много по-голямо доверие на живата реч отколкото на поучителната (нравствената), безлична и производна писмена комуникация. Когато думите излизат от устата на този, който говори, те носят лично одобрение”. Векове след тях Платон в диалога „Федър” разглежда „пригодността и непригодността на писането”. Като защитава тезата, че говоримата реч е по-богата и въздействаща, той привежда притчата за египетския бог Тевт (Тот). Платон твърди, че „живото одушевено слово на знаещия е по-съвършено, защото си има „баща”, който да го защити, а писаното е само бледа сянка на устното”[7]. (Платон, Федър, Диалози, т.2, София, 1982, с.553-555).
Особено внимание се отделя на анонимността на индийския епос („Рамаяна”, „Махабхарата”, „Ведите” и пр.). Липсата на претенции за авторство произтича от йерархията на ценностите в древното индийско общество. За него „не е случаен фактът, че в Упанишадите няма вътрешно доказателство затова кога, къде и от кого са създадени. Техният действителен тезис е, че ние живеем в средата на безкрайна вечност. Свързани са с всичко толкова неразривно, че нямат никакво значение особените области и места. Кой е авторът на една идея или какъв е начинът на общуване би трябвало да не са важни щом истината е истина.”
Р. Оливър проявява изключителен интерес към социалната уредба на Индия, нейната кастова система, философски учения, ролята на брамините за образованието, културата и реториката. Поразява го фактът, че дори и днес повече от 85 % от държавните служители в Индия принадлежат на кастата на брамините. В средата на ХХ век представителите на последната каста – недокосваемите (untouchable) все още се придържат към правилото, че те не бива да произнасят личното местоимение „Аз“ в присъствието на членове от по-висша каста, а трябва да прибавят към думите си „Ваш покорен слуга”[8]. Вниманието на Р.Оливър е привлечено в не по-малка степен и от другия азиатски мастодонт – китайската реторика. Отново авторът се основава на многоброен изворов материал от речи, поетически сборници, юридически документи и пр., върху чиято база анализира реторическите и философските системи на Конфуций и Манций, ораторските практики на Мо Дзъ (Mo-Tze) и Ксунци (Hsuntze). Независимо, че е бил близък приятел и съветник на корейския авторитарен президент, Р. Оливър е привлечен и изследва основно таоизма (философията на Лао Дзъ) и неговата реторика (от дао или тао – път). Това философско-религиозно учение, което разпространява правила за състрадание, скромност и умереност –това били „трите съкровища“ на праведния живот. Неговите привърженици проповядват хармония между човека и космоса, свободата и порядъка и пр. Най-силно влияние върху китайското общество, респективно върху реториката оказват идеите на Конфуций (551 – 479 г.пр.н.е.). Съзвучно с даоизма конфуцианството се базира на етически принципи за човеколюбие, справедливост, мъдрост и добросъвестност. Р. Оливър изследва как се прилагат в обучението на бъдещите оратори деветте принципа на целеустремения човек. В края на книгата авторът сравнява реториките на Изтока и Запада, за да подчертае необходимостта от задълбочено и всестранно проникване в традициите, философията и морала на източните народи, за да се разбере правилно тяхната народопсихология и речева практика. Сравнително голяма част от идеите и анализите на Р. Оливър за тоталитарната реторика в контраст с даоизма и конфуцианството, съдържат съвременно звучене.
Сравняване и идентифициране на западната и източната терминология
Джордж Александър Кеннеди
Авторът, най-силно привлечен от сравнителната реторика и повлиял върху изследователската дързост на десетки други учени, е Джордж Александър Кенеди. Той е роден през 1928 г. в гр. Хардфорт, щата Кънектикът. Завършва класическа филология в Харвардския университет (гр. Кеймбридж, щата Масачузетс), където през 1954 г. защитава докторска дисертация по класическа литература на тема: „Пролегомена и коментар на Квинтилиан” („Prolegomena and Commentary to Quintilian VIII (Pr.&1-3)”). Десет години по-късно (1964 г.) той получава Guggenheim Fellowship (годишна стипендия за високи научни постижения в областта на културата и изкуствата, за граждани на САЩ, Канада и Латинска Америка.), става професор и е назначен за ръководител на Катедрата по класическа филология в университета в Чапъл Хил (Северна Каролина). Там той се проявява като забележителен учен, преподавател и администратор. По-късно (през 1973 г.) получава званието Падисън професор по класическа филология (най-високата награда за постижения в областта класическата литература, философия и култура, досега само още четири учени и културни дейци са носители на тази най-престижна награда). Джордж А. Кенеди е признат за най-добрия преводач на Аристотел[9].
Кои са жалоните по пътя на Джордж А. Кенеди към осмислянето на новия клон на реториката – сравнителната реторика? Както може да се очаква, той започва сравнителните си изследвания от гръцко-римската традиция, където е признат за световен авторитет. Публикува серия от книги, посветени на гръцката и римската реторика: „Изкуството на убеждаването в Гърция”[10] –първа книга, която е последвана от още два тома върху старогръцката реторика. После вниманието му е привлечено от древно-римската реторика – „Изкуството на реториката в римския свят”, за която през 1975 г. получава наградата Гудуин (една от трите годишни награди на името на Чарлз Дж. Гудуин в чест на дългогодишно членство и приноси към Society for Classical Studies). По-късно Дж. Кенеди обединява изследванията си върху гръцката и римската реторика с влиянието на християнската доктрина и нейното въздействие върху образованието в „Гръцката реторика при християнските императори”[11]. През 1994 г. тези две книги са слети в една под заглавие „Нова история на класическата реторика”[12]. В други книги авторът разширява границите на влиянието на античната реторика върху християнските и светските традиции от древността до Новото време[13] и др.
Преподавателската дейност на Джордж А. Кенеди обхваща класическата гръцка и римска литература и реторика в сравнителен план. Той печели награди за перфектно преподаване в бакалавърската степен и в същото време ръководи стотици магистърски тези и дисертации. През периода 1966-1976 г. е ръководител на Катедрата по класическа филология, а през 1985-1988 г. – декан на факултетния съвет. Ръководството на университета го награждава с най-високата награда – „Томас Джеферсън“ (1983 г.). В продължение на 28 години преподава класическа и сравнителна литература и реторика в университета в Северна Каролина. След пенсионирането си през 1995 г. проф. Джордж Кенеди пренасочва фокуса на вниманието си към съвременната (главно френска) литература и философия. Сега той живее във Форт Колинс, Колорадо.
Творчеството и дейността на проф. Джордж А.Кенеди са оценени високо и от международни организации, свързани с реториката: той е избран за президент на Международното общество по история на реториката (International Society for the history of Rhetoric), а също така осем години (1989-1996) е редактор на Американското списание по филология (American Journal of Philology). Президентът Джеймс Картър го назначава за експерт в Националния съвет по хуманитарни науки (National Humanities Council), където работи шест години. Пожизнено е член на Американското философско общество (American Philosophical Society) и на Американската академия на изкуствата и науките (American Academy of Arts and Sciences).
Приносът на Джордж А. Кенеди към сравнителната реторика
Цялата научна и преподавателска дейност на Джордж Александър Кенеди е посветена на класическата литература, философия и реторика в европейската и азиатската традиции. В книгата си „Нова история на класическата реторика“, той ревизира изследванията по история на класическата реторика и уточнява съдържанието на самия термин “реторика“. Наричайки реторическите учения от 5-ти и 4-ти век пр.н.е. „метареторика“, авторът разкрива взаимовръзките на реториката с античната литература, но в същото време подчертава, че „история на реториката трябва да се преподава като история на ценностите на културата и как те са били преподавани или налагани върху обществото“[14]. Авторът посочва, че преди терминът „реторика“ да навлезе широко в употреба в гръцкия език, негов най-близък еквивалент в езиковата практика е бил “Peitho” (persuasion) – убеждение, власт на логоса (logos). Той обяснява, че Пеито била известна богиня, за която разказва Хезиод в „Теогония“ (349): тя е първично същество, дъщеря на Океан и Тетида, по-често посочвана в ранната гръцка поезия като дъщеря на Афродита, и по този начин се свързва с понятието за секс. През пети век обаче богинята Пеито е идентифицирана с политически действия, респективно с реторика. Дж.Кенеди допълва, че за първи път Пеито се идентифицира категорично с реториката в диалога „Горгий“ от Платон, където Сократ предлага на Горгий като дефиниция на реториката peithous demiurgos (работник на Пеито)[15]. Дж. Кенеди подчертава ролята на реториката във формирането и изразяването на идеологиите и властовите структури и използването на пропагандата в историята на културата. Той пледира за разширяване значението на реториката не само до образователната система, ораторството, философията, религията и литературата, но и за изкуството, архитектурата, планирането на градовете, политическите и икономическите институции, отношенията между половете, …всичко, което се отнася до културата. Всички тези аспекти на реториката според автора са необходими, за да се разбере действителната същност на реториката като „феномен на човешкия живот, езика и историята“. „Класическите реторици, т.е учителите по реторика – признават, че черти от техния предмет могат да бъдат открити в гръцката литература преди „откриването“ (invention) на реториката като академична дисциплина и те често използват реторическите идеи (концепти) в литературната критика. И обратно – преподаването на реторика в школите, привидно концентрирайки се главно върху тренирането за публично говорене, има значителен ефект върху писмената композиция, и по този начин върху литературата. Цялата литература е „реторична“, заключава авторът, в смисъл, че нейната функция е да повлияе върху читателя по някакъв начин – „да го учи и да му доставя удоволствие“ (Подч.-Д.А.[16]).
Книгата е разделена на две части: 1) Реторика в обществата без писменост; и 2) Реторика в древните грамотни общества. Първият елемент на нововъведение е подходът на Джордж А.Кенеди: дефинирането насамия предмет на реториката, търсейки го не в лоното на културата, а в самата природа! Така, според автора, реториката е определена като „естествен феномен“. Тя не е продукт на изкуството, твърди той, а „природен феномен“, чийто потенциал съществува във всички форми на живот, които са способни да подадат сигнал: в ограничени форми при животните и много по-развити в човешката история с етапите на културната еволюция: политическите институции, съдебната система, религиозните практики и др. Като продукт на самата природа, реториката е „форма на духовната и емоционалната енергия, която произтича от инстинкта за самосъхранение, определящ консервативната й същност“.Читателят е изправен пред нов въпрос: Щом е енергия, породена от инстинкта за самосъхранение, дали реториката е съзнателно целенасочена енергия? Разсъжденията на автора водят до изводи за ползата от реториката в осъществяването на властови действия. Това не е нова идея, определяща предназначението на тази духовна дейност като инструмент на властта, познато още на старите софисти. Авторът признава, че нeговото разбиране за реториката частично е предшествано от английските реторици от 18 век и тяхната идея за „жизнена енергия“ (vivacity)[17].
Вторият проблем пред изследователя на сравнителната реторика е терминологията. Въоръжен с каноните на гръко-римската антична реторика, Дж. Кенеди ги търси и понякога ги открива в царството на приматите, но и в примитивните общества и теориите за произхода на човешкия език. Така напр. аборигените в Австралия произнасяли епидейктически речи в прослава на вярванията на племето (особено колоритно е описанието на поведението на племето Маори (Нова Зеландия). Авторът описва обществото на Маори като „най-агресивното и войнственото дори преди пристигането на западняците“. И, разбира се, не пропуска да подчертае ползата от гръко-римската реторика за решаване на конфликтите в обществото. Независимо от привързаността му към гръко-римската култура и реторика, авторът обективно посочва, че в Египет, Китай и Индия през последните векове преди раждането на Христос, вече са били налице множество „детайлизирани системи от термини на литературната критика“.
Наблюденията на Дж. Кенеди върху шимпанзетата и птиците го навеждат на изводите, че: 1) появата на реторически способности зависи от възрастта, пола и интелекта на индивида. И при животните, както и при хората, лидерската роля се осъществява от амбициозен млад индивид; 2) И при двата вида аудитории (на хора и животни) общуването е резултатно само при условие, че слушателите вярват на говорителя, защото „реториката има дълга история на обвързаност с лъжата и измамата“[18]. Примитивните общества предпочитали да избягват конфронтацията, за да не предизвикват гнева на отмъщението. Тази тенденция спомага за развитието на реториката – мирното решаване на конфликтите, без насилие и кръвопролитие.
Във втората част на книгата са анализирани тенденциите на античната реторика в Древния близък изток (Месопотамия), Австралия, Китай, Индия и Древна Гърция и Древен Рим – културите с древна писменост, философия и литература. Обхванати са огромни исторически периоди и стотици реторически документи. Анализът съчетава историко-философския и литературно-реторичен подход. От вниманието на автора не отбягва и жанрът на писането на писма като реторически документи на епохата.
Сам дългогодишен преподавател по реторика, Джордж А.Кенеди е привлечен от най-ранния в света учебник по реторика – „Инструкциите на Птахотер” („The Instruction (or Maxims) of Ptahhoter”) – най-стария папирус с текст, датиран от началото на второто хилядолетие преди раждането на Христос. Той съдържа съвети на бащата към сина затова как да постъпва, за да спечели уважение и преуспее в живота. “Максимите на Птахотер “съдържат 37 съвета и дълъг епилог. Цялото съдържание на този учебник отразява моралната философия на съответния исторически етап, която не е загубила достойнствата си и днес. Ето фрагмент от първия в света учебник по реторика:
„Не се гордей със своите знания,
Съветвай невежите и мъдрите,
Границите на изкуството не са достигнати,
Никои артистични умения не са перфектни,
Добрата реч е повече скрита от изумруд,
Ти може да се намериш сред
слугините на шлифованите камъни… „
По-нататък текстът съдържа прагматични указания за това как трябва да постъпва спорещият в случай, че насреща му е по-силен, равностоен или по-недостоен опонент[19].
Подобно на своя предшественик – Робърт Оливър, Джордж Кенеди изследва много задълбочено китайската и индийската древна реторика. Но освен на двете най-многобройни и влиятелни със своите философски концепции общества, той прави цялостен сравнително-исторически обзор на реторическите идеи по света, което дава основание да бъде признат за родоначалник на сравнителната реторика.
Манифест за бъдещето на сравнителната реторика в света
В началото на м.юни на същата 2013 г., когато в България учредявахме Центъра по Сравнителна реторика, в Канзас (САЩ) група учени от Китай и САЩ организираха първия международен симпозиум, за да „обединят усилията си и артикулират целите и методологиите на сравнителната реторика, за да очертаят нейното бъдеще“.
Фактът, че през последните близо тридесет години инициатори и преобладаващият брой автори по сравнителната реторика принадлежат на Изтока (преди всичко Китай), предизвиква специално внимание към главата, посветена на Древния Близък Изток. Като констатират, че този дял от реториката се основава на букет от етически, епистемологични, социални и политически извори, учените се обръщат към комуникационната практика на сравнителната реторика, която е недооценена и недостатъчно представена в науката. И както се изразява една от участничките в Симпозиума – Арабела Лайън: “Трябва да се осъзнае, че сравнението не е признаване на Другия, то е сътворяване на Другия!“[20] Това се постига чрез цялостен анализ и разбиране. С други думи сравнението е вид стълкновение на различни начини на познанието и практиката, което ни предизвиква да се превърнем от застинали, определени веднъж завинаги субекти на реториката, в обекти на цялостно изследване и опознаване. Този вид сравнение обединява социалните, културните и езиковите параметри на комуникативните ситуации. Поради това „ние сме безкрайно по-богати и по- интелигентни поради знанието за двете страни – онези, които са си създали реторически традиции и нашите собствени (ако не са скрити) ограничения“[21]. В център на дискусията се поставя въпросът за фокуса на „перформативното разбиране на тропа „сравнение“. Авторите се солидаризират около мнението, че „бинарността на термините на противопоставянето“ , т.е. използването на моделите на западната реторика като отправна точка за анализ и оценка на източните реторически практики, води само до констатациите за липса, недостатъчно присъствие или до определение на това какво е важно и какво просто е налично в дадена традиция. Вместо този стеснен подход, според автора, е необходимо изследване на „многостранния смисъл на многообразието“ с ясно изразен респект както към локалния, така и към глобалния контекст. Вниманието на учените е насочено и към педагогическото приложение на сравнителната реторика, за нейното ефективно влияние във възпитанието на навици у студентите, че са граждани на света – живеят в един „плуралистичен и глобализиран свят“[22].
Проф. ЛуМинг Мао поставя пред бъдещите изследователи на сравнителната реторика проблема за „ре-контекстуализацията на сравнителната реторика“. Този метод на изследване е развит, за да отговори на методологическия парадокс, който противопоставя трите компонента: реториката, композицията и специалистите по комуникация. С други думи актът на сравнението означава, че ние тръгваме отнякъде, но нашето пътешествие повече от всякога ни води до потвърждаване на нашите собствени ценности или светоглед. Изкуството на ре-контекстуализацията служи именно като механизъм за предпазване от подобно себеутвърждаване защото това „сравнително пътешествие“ заставя и двете страни да се променят и трансформират. Развиват се отношения на взаимозависимости и диалогизъм – дълбоко осъзнаване на различията и общностите и откриване на онова, което би допринесло за бъдещо разбирателство. Защото ако е вярно твърдението на Лудвиг Витгенщайн, че: “ Границите на моя език означават границите на моя свят!“ чрез сравнителната реторика ние ставаме граждани на целия свят.
Под ръководството на проф. ЛуМинг Мао[23] участниците в симпозиума подготвиха и публикуваха „Манифест: Какво и как (да се развива) Сравнителната реторика; Реторическо дружество на Американския летен институт, юни 2013”. Целта им бе да „формулират за първи път целите, задачите и методологиите на Сравнителната реторика и да набележат програма за вдъхновяващото й бъдеще”. Беше констатирано, че независимо от огромното количество сравнителни изследвания, учените и досега не са постигнали точно споразумение относно дефиницията за Сравнителна реторика[24]. В редица статии и книги се подчертава „превъзходството на универсалното“ в убеждаващото общуване (например, споменатия вече триумвират на логическото, нравственото и емоционалното въздействие),потвърждава се наличието на установената „традиция“ като се подчертава доминиращото въздействие на европейската (гръко-римска) реторика. В същото време се набляга върху опитите да се посочат определящите основи на различните култури върху дискурсивната власт и „начините, чрез които тя привилегирова някои изявления и стратегиите в създаването на знанието и репродуцирането на властта”, както беше казал преди почти половин век Мишел Фуко (Foucault, 1972).
Поставяйки в центъра на разискванията преоценката на съвременното състояние на сравнителната реторика, участниците в този летен семинар по време на дискусията и в приетия „Манифест…“ отправят апел към всички свои колеги по света да се замислят над бъдещето на сравнителната реторика. Проф. ЛуМинг Мао смята, че „тя е призвана да преосмисли сътвореното досега, като отхвърли несъответствията и неверните констатации и да очертае насоките на бъдещото развитие.“ На първо време, според авторите, трябва да се предефинира самия предмет на сравнителната реторика, както и да се ревизира съдържанието на категориалния апарат. Да се отхвърлят предубежденията от миналото по отношение на източния манталитет и култура и се преосмислят „фактите на употреба“ в научния анализ. Да се преодолее изкуствено създадената пропаст между манталитета на двете научни общности като се ре-контекстуализира дискурсивната практика (както на Изтока, така и на Запада).
Задача на изследователите на сравнителната реторика е да осъзнаят сложността на метадисциплинарната позиция на изследвания от тях предмет и да станат по-чувствителни към собствените си пристрастия, предразсъдъци, остарели представи, както и към глобализиращия се свят с неговите общи представи за локалното и глобалното, за настоящето и бъдещото.
Критичният дух и желанието да се твори сравнителна реторика, която е продължение, а не отрицание на тази на Аристотел (“Thinking beyond Aristotle”), преобладава в дискусията на симпозиума, както и в цялата половинвековна история на сравнителната реторика в света.
За Арабела Лион, Лу Синг и Дейвид Франк проблемът за дефинирането и предефинирането на терминологичния апарат е основен и крайно наложителен. Всеки от тези автори се отправя на „пътешествието“ от различни изходни точки. Арабела Лион пречупва своите анализи през призмата на политическата комуникация. Нейната критическа позиция отново се докосва до многообразието в предмета на реториката и твърде широкото му значение. Тя твърди, че реториката е приемлива като научна област само защото притежава толкова широко значение. Например, „приложена към теориите на политическата комуникация „реторическата генеалогия“ би навредила на разбирането на местните значения и теории“.и тъй като сравнението е неизбежен акт на текстуалния анализ, още на пръв прочит то носи „удоволствието от езиковата игра“. Но в същото време то винаги е критичен акт по предварително подбрани критерии. Първият от тях е да се сравнят две субстанции (напр. Изтока и Запада) като се определи тяхната същност и се очертаят техните граници, т.е. да се локализират в някакво социално, политическо и историческо пространство: накратко – да се определят посредством акта на сравнението.
И за другите двама автори – Лу Син и Дейвид Франк, осъществяването на сравнителната реторика се постига посредством точното изясняване на терминологичните еквиваленти, а също така и с дефинирането на онези явления и термини, присъщи единствено на източните култури[25]. Те изтъкват, че докато в древногръцката култура под „реторика“ се разбира „изкуството на убеждаването“, то в китайската културна традиция няма еквивалент на това основно понятие. Като най-близък термин се приема думата „bian”. Авторите подчертават, че този термин битува в китайските философски текстове още от 500-200 г.пр. Хр. и с него се изяснява ролята на речта и аргументацията във формирането на логиката, морала и познанието. В изследванията си, утвърдени американски автори на сравнителни реторически текстове (такива като споменатите вече Джеймс Мърфи, Робърт Оливър и Джордж А. Кенеди)не обръщат специално внимание на понятието bian и неговата употреба в китайската реторическа практика. Респективно те достигат до неверния извод, че в китайската култура няма понятия за логика и аргументация.
Син Лу изяснява, че със значението на термина „реторика“ в китайски език се асоциират цели шест понятия: bian (аргументация), shuo (обяснение), shui (убеждение), ming (диалектика), yue (говорене), yan (език, реч). В китайската литература по проблемите на убеждаващата комуникация най-често се употребяват термините bian и ming. Конфуций (551-479 г. пр. Хр.) използвал термина ming в смисъл на „точно взаимодействие между социалния ред и правилното речево поведение“. Авторката подчертава, че през вековете политическият контекст на ming служел на социалната хармония и се идентифицирал с „логика, метафизика и социален ред“. В същото време терминът bian получава nо-широка употреба и се предпочита и до днес. Причина за това е включването в него на значенията: дума, аргумент и средство за постигане на истината, морал и познание. Общественото мнение в Китай не одобрявало твърде активните оратори, които нарушавали хармонията на обществото. Изобщо прекаленото афиширане на собствени качества и постижения се порицавало от преобладаващото обществено мнение. Мнозинството от западните изследователи на китайската реторика подчертават ролята на хармонията, която преобладавала сред социалните ценности, за разлика от логиката и неодобрението на публичната реч. Почти всички автори, писали за китайската реторика, отбелязват, че традиционна черта на източно-азиатските култури, за древен, а дори и съвременен Китай (независимо дали е социалистически или капиталистически – Тайван) определят като водещи ценности в националния духовен портрет: респект към властта, единството и хармонията. Хармонията се разглежда като основна характеристика на bian (дума, аргумент и средство за постигане на истината, морал и познание) – безкористност и уважение към представителите на властта, единството между човека и природата. Затова главната роля и цел на публичните оратори в Китай и останалия източен свят не е индивидуалната победа, а постигането на истината и в крайна сметка – установяване на социална хармония. Не бива да се омаловажава фактът, че както китайската, така и индийската история се състоят от по 5000 години и през този твърде дълъг период са се сменяли много мисловни школи, властови режими и пр., което прави невъзможна глобалната генерализация на културни тенденции и школи.
Китайските учени се опитват да систематизират причините за субективната оценка на източната реторика. На първо място проф. Лу Син поставя убеждението на европейските и американските изследователи, че реторически традиции съществуват единствено при наличието на литературни паметници, фиксиращи речите и анализите на тяхното въздействие. Китайката реторика, подчертава авторката, не е кодифицирана или канонизирана дисциплина. Тя присъства имплицитно , а не експлицитно в трудовете на китайските мислители. Това дава основание на западните автори да отрекат изобщо съществуването на реторическа традиция.
Втората съществена причина за отричането на реторическата традиция в Китай, според проф. Лу Син, се съдържа в лошото качество и смисловото разминаване в преводната литература. Като пример на неточна интерпретация авторката посочва използването на буквалното значение на думата bian – спор, аргумент, препирня, караница – факт, който води до отрицание на един от основните постулати във философията на Лао Дзъ (Lao Tzu): „Онези, които имат „glib tongues„: (дързък, гладък и правдоподобен език) по природа не са добри хора.“ По този начин се изкривява истинският контекст на bian, който в конкрeтния случай не може да се идентифицира с негативна оценка.
И третата причина за невярната оценка на китайската реторика се крие най-често в желанието на американски учени да де-контекстуализират античната китайска реторика. Естествено е, че те тръгват от познатите модели на древно-гръцката и древно-римската реторика, които не могат да отразяват античната китайска действителност. Авторката потвърждава, че реторическите теории и практики в Древен Китай са рефлексия и функционален отговор на културните модели и кризи. Оттам идва и изкривеният портрет на китайската реторика и изобщо на източната реторика.
Едно обстоятелство, което издига „китайска стена“ между източната и западната реторика, се съдържа в предубежденията, с които се отнасят някои представители на европейско-американските култури към Изтока. Причините за подобно отношение се коренят в непознаването, но и в не по-малка степен в нежеланието да се опознаят и разберат източните култури, философии и обществени отношения.
Друг китайски учен -проф. Бо Ванг (Bo Wang, California State university, Fresno) изследва „транс реторическата практика“ като акцентира върху „китайския феминизъм и женските движения“. Ученият привлича вниманието върху субективните, идеологически моделирани представи за китайската действителност и манталитет. Той разказва действителен случай от началото на ХХ век. По покана на китайски интелектуалци през 1920 г. Бертранд Ръсел и бъдещата му съпруга – Дора Блек – посещават Китай. Те дълго пътешестват и навсякъде са приети много сърдечно. Младата дама води старателно записки, които издава години по-късно в автобиографична книга със заглавие: „Моето търсене на свобода и любов“ (1975 г.). По покана на своите домакини, бъдещата госпожа Ръсел говори пред различни аудитории, в това число и пред студентите от Пекинския държавен университет. Връщайки се в родината, Дора Блек публикува статии и интервюта за китайския феминизъм и за женските движения в различни списания. Едно от есетата, което обрисува китайките в карикатурен вид, е преведено и разпространено в Китай. Естествената реакция на преобладаващата китайска аудитория към опита да се наложат чужди представи за „феминизма“ е негативна. Това и подобни действителни действия дават основание да се направи извода, че преводът се превръща в арена за политическа и идеологическа борба, където значенията не са толкова добре „трансформирани“, т.е. когато идеите от езика на госта не се предават към езика на домакина така, както са сътворени. Това наблюдение дава основание на китайската лингвистка По да направи аналогия с термина „транслингвистична практика“. Бо Ванг предлага нов термин: „трансреторическа практика : да се преразглежда превода в по-широк смисъл, който включва двете взаимосвързани дискурсивни дейности: превеждането и преструктуриране на западните теории и концепции и пре-прочитане и пре-дефиниране на китайските класически текстове“[26]. Изказана за първи път идеята за „трансреторическата практика“ през 2014 г. вече набира скорост и привърженици сред адептите на междукултурната комуникация– ще могат да се преодолеят предизвикателствата на реторическите традиции в различните култури, философски и идеологически пространства.
Сред многото европейски, американски и азиатски учени – адепти на сравнителната реторика, се откроява името на един млад български учен – д-р Методий Рождественский. На фона на завидна философска култура и познаване на множество трудове по сравнителна реторика, авторът твърде остро критикува „постмодерното кредо“ на американски автори (повечето от китайски произход) обвинявайки ги в „постмодерни заигравания“, „размити термини“ „неангажираност в реални сравнителни изследвания“ и пр. Авторът се отнася еднакво критично към двама от водещите изследователи на сравнителната реторика – Скот Страуд (Scott Stroud) и ЛуМинг Мао (LuMing Mao), наричайки ги „софисти“ и „постмодернисти“. Повод е статията на първия „Прагматизмът и методологията на сравнителната реторика”[27]. М. Рождественский критикува спорещите автори за неточно формулиране на проблемите: единият – Скот Страуд използва „размити термини“, „псевдоплурализъм“, „борбата с вредоносни форми на културни контакти“ и пр. , а изследванията му били „неприложими в никакво сериозно изследване“ . Апотеоз на критичния дух към този автор е цитираното самопризнание, че подходът му е „полезна безотговорност“!? Критичният тон не снижава своята температура и към опонента – ЛуМинг Мао, който критикува Скот Страуд за напълно де-контекстуализиран подход към сравнителната реторика. Обявявайки дискусията на двамата американски автори за „критика на един софист към друг софист“ не е позволила на българския автор да съзре и позитивните аспекти в позицията на ЛуМинг Мао – напр. „идеята, че не-западните реторически традиции трябва да се изследват през призмата на собствените им категории, а не да им се налагат европоцентристки концепти“, т.е. историческото минало да се ре-контекстуализира“ е действително „мантра“ в трудовете на представителите на източните култури (най-вече китайски). Но става дума за фундаментално изискване в изследването и обяснението на всяка културна проява, в това число и реторическите творби. Тъкмо това е реалната стъпка към „промотиране на диалогичността“, без която развитието на сравнителната реторика става безсмислено.
Независимо от страстния критичен тон към някои от съвременните автори на сравнителната реторика , М. Рождественский завършва статията си с четири убедителни и утвърждаващи извода: 1) Ключовата част от едно сравнително изследване съдържа „набелязване на ключовите понятия“ „обвързаността на словото с действието“, речевата нормативност и естетика“, т.е. изясняване на самия предмет на сравнителната реторика; 2)“Акцентът върху диахронното разглеждане на речевите практики е важен, защото ги представя в трансформациите им, а не като застинали обекти“; 3) Необходима е „максимално широка контекстуализация, а това е, което повечето теоретици на компаративната реторика настояват с право“; (китайските учени настояват в повечето случай за „ре-контекстуализация“, т.е за нов прочит на историческото наследство, което в редица трудове е интерпретирано неточно); 4) “Изучаването на най-древните реторически практики на архаичните или т.н. предмодерни общества, които до днес са получили само ограничено освещаване“ е крайно наложително. Защото „изследването на реториката и отношението към словесността са немислими без породилия ги културен контекст“ (Robert Bjork).
Ще си позволя да приведа основния текст на „Манифеста“, тъй като този документ очертава насоките в развитието на сравнителната реторика през следващите години през погледа на участниците в този летен Семинар:
МАНИФЕСТ: Какво и как (да разбираме) Сравнителната реторика
Реторическа асоциация на Американския летен институт Юни 2013 година
Дефиниция: Сравнителната реторика изследва комуникативните практики във времето и пространството.
Обекти на изследването: Да работи с предпоставката, че обектите на изследване притежават значително етическо, епистемологично и политическо участие; сравнителната реторика изследва комуникативните практики, често произхождащи от неканоничен контекст и фокусирани върху практиката, която често е била маргинализирана, забравена, пренебрегната от всички освен от реториката, и/или изтрита съвсем.
Цели на изследването|: Сравнителната реторика си поставя за цел да:
- Да открие и/или да възстанови недостатъчно представените и недостатъчно признати култури и техните дискурсивни практики;
- Да обогати, ангажира и се намеси в доминиращите реторически традиции и практики;
- Да подпомага и практикува начини на правене, познаване и съществуване, като се отдалечи от дефинирането/искането за ограничен брой обекти на изследването и такива, които отиват отвъд границите, бинарностите и предразсъдъците; и
- Да обхване различни „сфери“ на разбираемост, или различни начини на ангажиране за отваряне на нови реторически времена, мeста и пространства;
Методологии: Сравнителната реторика практикува изкуството на ре-контекстуализацията, характеризираща се с навигация между и отвъд;
- Значенията на миналото и въпросите на настоящето;
- Какво е важно и какво е в наличност сега;
- Изследване на „ефектите на текстовете“ и възстановяване на следите/крайностите/отсъствията;
- Императивът да се говори „за“ и „с“ всеки друг при ясна представа за жизнените процеси и последствията от тях; и
- Цялостно отхвърляне на приетия паритет, еквивалентност, различие или подобие и готовност за взаимозависимост и хетерогенен отзвук без да се игнорира дисбалансът на силата.
- Сравнителната реторика си взаимодейства с родствени изследвания и теории, за да предизвика преобладаващите образци на дисбаланса на властта и познанието“
В заключение
След няколко десетилетия университетска преподавателска работа и наблюдения върху различни общества и култури – Индия в два университета ( Делхийски университет и Ислямския университет „Джамия Миллия Исламия“), Тексаския университет A & M University в Колидж Стейшън– САЩ, в Русия (Петербургския институт за театър, музика и кинематография и Московския държавен университет „М.В. Ломоносов“), стигнах до извода за необходимостта от обща сравнителна реторика, която да обедини общочовешките ценности с културните парадигми на различните културни общности. Годините, прекарани в Индия, ме убедиха на практика колко прави са в изводите си за източната реторика Робърт Оливър и Джордж Кенеди, Синг Лу и Дейвид Франк, ЛуМинг Мао и Бо Ванг и десетки други автори, които защитават идеята за ре-контекстуализация на изворовия материал – обединената база данни за убеждаващата комуникация в страните на Изтока и тези на Запада (Европа и САЩ). Те не отричат завещаната от Аристотел реторическа система, но предлагат да я продължат с наблюдения и изводи от културните традиции на няколко милиарда комуникати, чиито предци и сънародници са подарили на света през древността и в наше време стотици идеи и научни открития… Това е първата неотложна работа на учените, които се осмеляват да работят в областта на сравнителната реторика. Сравнителният анализ на стотици речи, дебати, послания, диспути, кръгли маси, интервюта и пр. в пространствата на различните културни общности ще създадат обективна предпоставка за точното дефиниране на предмета на сравнителната реторика .
Втората задача пред ентусиастите, желаещи да се сътвори сравнителна реторика, обединяваща общи ценности, свързани с комуникацията, е формирането на общ терминологичен апарат, включващ онези „реторически тропи за създаването на новото знание“(Синг Лу). Напр. Кейт Лойд, изследвайки реторическите идеи в Индия, предлага нови измерения на формата на дебатите между различните религии: чрез използване на аналогии и други реторически фигури, посредством които да се постигнат мостове , а не междурелигиозни баталии…
Третата и най-болезнена за представителите на източните културни общества тенденция е игнорирането на базисните културни традиции и постижения на техните общества и концентрирането на всички сравнителни анализи към наследството от Антична Гърция, респективно – Древен Рим. Най-активни сред колегите, привлечени от сравнителната реторика, са китайските учени. Не е случаен фактът, че тъкмо проф.ЛуМинг Мао беше инициаторът на Летния симпозиум през 2013 г., изработил и изпратил като послание за съвместна научна дейност в областта на сравнителната реторика. Своя принос към общата сравнителна реторика имат учени от Египет, Индия, Корея, Виетнам и др. – факт, който свидетелства за необикновения интерес към установяването на обща сравнителна реторика – продукт на глобалното виртуално общество.
Четвъртата задача на адептите на сравнителната реторика през 21-я век, според проф. Син Лу, е да повлияят върху решаването на световните проблеми – регионалните конфликти между Израел и Палестина, Китай и Япония, Африка и Средния Изток; антагонизма между САЩ и Русия и пр. Затова най-значителната цел в развитието на сравнителната реторика през 21-ви век ще е нейното превръщане в „реторика на диалога = диалог на мира“ .
Използвана литература:
[1] Виж Oliver, Robert. Communication and Culture in Ancient India and China, New York: Syracuse University Press, 1971
[2] Виж Kennedy, George. Comparative Rhetoric: An Historical and Cross-Cultural Introduction, 1998
[3] Robert Tarbel Oliver: 7.07. 1909 г. – 29.05.2000 г.
[4] Murphy, James J. A Synoptic History of Classical Rhetoric. California: Hermogoras Press, 1983, p.3
[5] Един от най-влиятелните индийски мислители и религиозен реформатор, (майстор в полемичните дебати)
поетът Ади Шанкара (788-820 г.) на основата на Упанишадите създава монистическа система –„адвайта-веданта“ (от веда, „знание“ и анта, „край“, т.е. „Кулминацията на знанието“). Самият термин „Упанишада“ означава „седене на земята около“ – т.е. седенето на учениците около учителя, слушайки внимателно неговите думи, за да получат тайното знание. Традиционното тълкуване на термина «упанишад» означава още «отстраняване на невежеството посредством знания за върховния дух». На Ади Шанкара, принадлежи конструирането на монистическата система, наречена «Адвайта-веданта». Другите значения на »Упанишада» са «езотерическа» или «секретна доктрина». От Упанишадите води началото си древно-индийската духовна традиция Утара миманса, която се занимава със себереализацията, непосредствено свързана с дейността на публичните говорители.
[6] Shuter, R. Robert T. Oliver: Trailblazer in intercultural communication. In: China Media Research, 2011, 7 , (2), 121-126
[7] Платон. Федър, Диалози, т.2, София, 1982, с.553-555
[8] Пак там, с. 31-43.
[9] Виж Aristotle. On Rhetoric: A Theory of Civic discourse. (Trans. G. Kennedy). Oxford: OUP, 1971.
[10]Kennedy, George. The Art of Persuasion in Greece. Princeton: Princeton University Press, 1963
[11] Kennedy, George.Greek Rhetoric under Christian Emperors. Princeton: Princeton University Press, 1983
[12] Kennedy, George.A New History of Classical Rhetoric. Princeton: Princeton University Press, 1994
[13] Виж Kennedy, George. Classical Rhetoric and its Christian and Secular Tradition from Ancient to Modern Times. UNC Press, 1980 § Kennedy, George. New Testament Interpretation through Rhetorical Criticism. UNC Press, 1984
[14] A New History of Classical Rhetoric, 1994, Preface, p. XI
[15] Пак там, с. 13
[16] Пак там, с. 4
[17] Пак там, с. 4
[18] Пак там, с 16-17
[19] Kennedy, George A. Comparative rhetoric, p.128-129
[20] Lyon, Arabella. Tricky Words: Rhetoric and Comparative. In: Manifesting a Future for Comparative Rhetoric, Rhetoric Review, 34:3, p.243
[21] Пак там, с. 240
[22] Пак там, с. 241
[23] Проф. ЛуМинг Мао (LuMing Mao) е ръководител на Департамента по английски език в Miami University, Oxford, Ohio 45056, USA.
[24] Виж Mao, LuMing § Bo Wang. Manifesting a Future for Comparative Rhetoric. In: Rhetoric Review, vol.34, No.3, 239-274, 2015 – Symposium
[25] Xing Lu and David Frank. On the Study of the Ancien Chinese Rhetoric/Bian. In: Western Journal of Communication, 57 (Fall 1993), с. 451.
[26] Wang, Bo. Transrhetorical Practice. Fresno: California State University, p. 246-249.
[27] Stroud, Scott. Pragmatism and the Methodology of Comparative Rhetoric. In: Rhetoric Society Quarterly, vol.39 (4), Fall 2009, 353 -379
Comments
0 comments