Брой 2
д-р Страхил Делийски, асистент в катедра “Политология”, Софийски университет
Abstract: If we accept that social and in particular political reality are socially constructed, that this construction of reality is basically a linguistic phenomenon and therefore we perceive and negotiate the meanings of the world around us through discursive practices, then language, thought and action become inextricably linked. . By projecting the known onto the unknown, metaphors create reality. They have a constitutive function in relation to the object they denote. One of the most common ways to express trust or distrust in the political system and its institutions, or to assess power relations, is to refer to metaphorical models that serve to explain these phenomena. The article examines three key metaphors for politics (WAR, SPORT, PERFORMANCE), how they are used in political and everyday civic discourse, and what is their role for legitimization or delegitimization of the political system.
Key words:Political methapfors, political discourse, legitimacy, social construction
1. Метафорите като основни семантични структури в символния свят на политиката
За Дорис Грейбър политическата комуникация е „основният източник на сила, майчиното мляко на политиката, защото комуникацията е онази важна човешка дейност, която свързва различните части на обществото и им позволя да функционират като едно цяло“[1]. Според Еделман същността на политическата комуникация е способността на политиците да използват метафорите като символи, които събуждат латентните тенденции сред масите. Метафорите едновременно „скриват“ и „разкриват“. Еделман обяснява тази скриващо – разкриваща функция на метафорите в рамките на политическата арена по следния начин:
„Метафората определя схемата на възприемане, на която хората отговарят. Да говорим за капацитета за възпиране или удар означава да възприемаме войната като игра; да говорим за узаконяване на убийствата означава да възприемаме войната като касапница; да говорим за борба за демокрация, означава да възприемаме войната като неясно дефиниран инструмент за постигане на силно желана цел. Всяка метафора засилва съответния начин на възприемане и игнорира другите начини, като по този начин спомага за концентрирането върху желаните следствия на предпочетените публични политики и върху игнорирането на нежеланите, немислимите и неподходящите предпоставки и последици. Всяка метафора може да бъде изкусен начин за подчертаването на това, което някой иска да повярва и за избягването на това, което не иска да види“[2].
За Броновски метафорите са „важен източник на човешката мисъл и креативност, a да направиш метафора означава да направиш политическо твърдение“[3]. Според Стоун в политическия език метафората се използва като защита и оправдание за дадено политическо действие заради факта, че метафората за определено политическа ситуация не просто дава отговор на конкретната ситуация, но и резонира в една по-голяма история, която съдържа цял набор от политически действия. В определен смисъл, този процес наподобява дедуктивно разсъждение, в което метафората е малката предпоставка. Погледнато по този начин тя доказва голямата предпоставка, а заключението е курса на действие.[4]
Допълнителни аргументи в тази посока предлага Милър. Понеже политическите събития са до голяма степен абстрактни и не могат да бъдат непосредствено преживявани, използването на метафорични изрази е необходимост. Тези метафорични форми правят политическите събития конкретни и осезаеми за широката публика. Те взаимодействат с политическия процес и с времето тяхната валидност подлежи на проверка. Заради тези им функции метафорите са задължителна необходимост за арената на политиката.[5]
Обръщайки внимание на метафората като инструмент за обработване на информацията Еделман твърди, че „метафорите и митовете са средства за опростяване и придаване на значение на комплексни и объркващи наблюдения“.[6] Според него, това, което прави метафорите ефективни, е че те пораждат усещането за връзките между частта и цялото. Две са формите, по които това може да се случи. Определена метафора може да се превърне в символ на един по–широкообхватен проблем. Разплитането на значението на метафората на по-близкото равнище помага за адресирането на проблема в неговия по–широк план. Това според Еделман означава, че политическите метафори служат за защитаване на определени посоки на политическо поведение. Този ефект е особено забележим в ситуации на повишено обществено внимание и очакване, в което публиката има нужда от усещането, че е налице някакво организиране и решение на проблема. Еделман дава пример с метафората на Студената война, която успява да послужи като необходимия символ за сигурността на страната, като по този начин разходите за отбрана са приети от голямата част от публиката.
Другото значение на метафорите за генериране на връзка между частта и цялото е свързано с това, че простите метафори, които правят комплексните въпроси разбираеми, превръщат тези въпроси в релевантни за широката публика. Това позволява на публиката да се чувства част от политическия процес и да споделя и подкрепя действията на политическите елити, които произвеждат съответната метафора.[7]
В този смисъл ефективността на политическия дискурс в подреждането на политическия свят, не е резултат толкова от използването на необикновени метафори, колкото от прилагането и възпроизвеждането на прости метафорични форми. Метафорите резонират с видимите или латентните политически представи и се превръщат в символна, кодирана реч, чието възпроизвеждане и преповтаряне притъпява критичното мислене. Според Еделман:
„Хроничното преповтаряне на клишета и изтъркани фрази, които служат просто за предизвикване на предпоставени и безкритични реакции е предпочитан навик сред политиците, който осигурява психологическото спокойствие на публиките. Единствената информация, която говорещият пред публика от бизнесмени предава, като казва, че данъците са твърде високи, а публичните разходи са прахосване е, че той се опитва да предпази себе си и своята публика от мислене и кара всички присъстващи да се присъединят към предпочитаната от тях литургия, състояща се в ритуално денонсиране на символите данъци и публични разходи.“[8]
Стоун от своя страна прави връзката между политическите проблеми и разказаните истории. Историите имат начало, среда и край, през които протича някакъв вид промяна или трансформация. В тях също така има герои, злодеи и жертви или двубой между доброто и злото. Метафорите са важни средства на стратегическото изобразяване в анализите на политиката. „На повърхността те просто изваждат сравнението между едно нещо и друго нещо, но по един едвам доловим начин обикновено включват в себе си една цяла наративна история и предписание за поведение“.[9]
2. Теорията за концептуалната метафора (ТКМ)
Eдин от важните дебати в полето на метафорите е този за връзката между лингвистичните метафори и концептуалните метафори. Лингвистичните метафори обикновено се определят като проектиране на смисъла на думите от едно смислово поле в друго смислово поле (cross-domain mappings). Концептуалните метафори от своя страна представляват групи от подобни проекции на равнището на мисълта. Теорията за концептуалните метафори на Лейкъф и Джонсън е една от първите теории, които свързват метафорите в езика с човешкото познание. Според тях индивидите мислят за дадени абстрактни понятия (например идеите) от гледна точка на други по-конкретни понятия (например храната), за да могат в по-голяма пълнота да разберат смисъла на първите. Концептуалните метафори (идеите са храна) улесняват разбирането на абстракните понятия посредством свързването им с понятия, които са по-близки и смислени за хората. Следователно, според теорията за концептуалните метафори метафорите са една от най-фундаменталните форми на разсъждение и осмисляне на света около нас.[10] Хората има нужда от концептуални метафори за организиране на своето знание и опит. От гледна точка на хипотезата, че хората разсъждават метафорично, метафорите в езика или лингвистичните метафори (преглъщаме информация, претоплени теории и т.н.) се считат за следствия от наличието на тези метафори на равнището на мисълта. Те са продукт на концептуалните метафори, на които сме се научили и с които сме свикнали.
От перспективата на когнитивната лингвистика метафората се дефинира като разбирането на едно понятийно поле в термините на друго понятийно поле.[11] Така например ние говорим за живота в понятията на пътуването (вървим напред, имаме цели и т.н.), говорим за спора в понятията на войната (някой побеждава, нанася удар и т.н), мислим теориите като сгради (имат основи, построяват се), идеите в понятията на храната (преглъщаме ги, храним размисъл), социалните организации в понятията на растенията (обществата имат корени, компаниите растат и цъфтят). Понятийното поле, от което извличаме изрази, за да разберем друго понятийно поле се нарича поле източник. Понятийното поле, което бива разбирано се нарича поле цел. Живот, спор, теория, идеи, социални организации са полета цел, докато пътуването, войната, сградите, храната и растенията са полета източник. Полето цел е полето, което се опитваме да разберем чрез използването на полето източник.
Ако приемем, че социалната и в частност политическата реалност са социално конструирани, че това конструиране на реалността е в основата си лингвистичен феномен и следователно ние възприемаме и договаряме значенията на света около нас посредством дискурсивни практики, то тогава езикът, мисълта и действието стават неразривно свързани. По същия начин и метафорите престават да бъдат изключително лингвистичен и второстепенен феномен тъй като „същината на метафората е в разбирането на едно нещо в понятията на нещо друго“.[12] Проектирайки известното върху неизвестното метафорите създават реалност. Те имат конституираща функция по отношение на обекта, който обозначават.
С други думи, социалното или дискурсивното конструиране на света е по същество метафорично, а метафорите съставляват голяма част от него, защото те са епистемологични инструменти с ключови когнитивни функции.[13] Ние говорим по метафоричен начин, защото нашите мисловни процеси, понятийни системи и светоглед са метафорични по природа и формирайки мисълта ни метафорите в същото време ръководят и нашите действия. Лейкъф и Джонсън дори окачествяват цели форми на поведение (спорът например) като метафорично структурирани.
Погледнато от подобна перспектива следва да предположим, че връзката между език, мисъл и действие е още по-съществена и задълбочена в сферата на политиката.[14] Използването на метафори, които са свързани с конкуриращи се политически идеологии и програми за действие, често върви ръка за ръка с приемане на смисъла и съдържанието на тези идеи или програми. От гледна точка на легитимността на системата и доверието между политици и граждани, дискурсивната конструкция или деконструкцията на легитимността до голяма степен е обвързана с определени метафорични понятия или с други думи е метафорично структурирана. С други думи, един от най разпространените начини за иразяване на доверие или недоверие в политическата система и нейните институции, или за оценка на властовите отношения е да реферираме към метафорични модели, които служат за обяснение на тези феномени. Когато казваме „държавата не функционира правилно“ ние оценяваме политическата действителност въз основа на концептуализирането през обектива на механичната или органична метафора за социалния и политическия ред (държавата/обществото е механизъм, държавата/обществото е организъм). Нещо повече проектирайки елементите от полето източник (механизъм, организъм) към полето цел (държава) ние вероятно ще достигнем до изводи по отношение на това, което е необходимо да се направи, за да се случи промяна.
По отношение на политическия дискурс Лейкъф демонстрира, че различните политически идеологии са конструирани на основата на различни метафорични модели. Като обръща специално внимание към осмислянето на политическия свят, Лейкъф твърди, че хората несъзнателно разбират политическия морал като заемат значения за сферата на политическото от напълно различната сфера на семейството.[15] Идейната метафора характерна за американската политическа култура НАЦИЯТА Е СЕМЕЙСТВО кара хората да гледат на нацията като на семейство, в което правителството е като родител, а гражданите са деца. Следователно политическите идеи за правилно и грешно са тясно свързани с представите за семейна динамика и различните стилове на родителство. Конкретните идейни прояви на тази концептуална метафора обаче се различават между политическите идеологии.
Докато консерваторите обикновено мислят за нацията през модела на „строгия баща“, либералите гледат нацията като на „грижовен родител“.[16] Строгият баща отглежда децата си чрез строги правила и наказания, и поставя самодисциплината високо в йерархията на моралните ценности. Грижовният родител от своя страна предпочита морални ценности като съпричастност и отговорност и вярва, че родителите трябва преди всичко да подкрепят и защитават децата си. Тези метафорични начини за концептуализиране на нацията имат пряко отражение върху политиката. Метафората на строгият баща предполага силна система за наказателно правосъдие, докато метафората на грижовният родител предполага по-щедри програми за социална защита. Като се има предвид, че метафорите в полето на мисълта произвеждат метафори в езика[17], политическите мнения и позиции почти винаги се основават на метафората на строгия баща и / или грижовния родител.[18] Това от своя страна определя и съответните интерпретационни рамки и морални позиции по отношение на дадени политически решения. По този начин повечето политически рамки се оказват метафорични по дефиниция.
3. Три метафори за политиката
3.1. ПОЛИТИКАТА Е ВОЙНА
Вече беше отбелязано, че метафорите са ефективни когато полето цел се отнася до важна и забележима структура на знанието (или чувствата), това знание е добре познато на съответната лингвистична общност и сравнението между полето източник и полето цел е част от културната традиция на съответната общност. Всяко от тези свойства може да бъде видяно във военните метафори. Първо, има добре дефинирани схематични знания за прототипната война. Тя включва битка между противопоставени сили с ясно разграничение между ин – групата (нас, добрите) и аут – групата (врагът, лошите), които участват в борба за постигане на различни цели. Заедно с това войната предполага вземане на стратегически решения за това как да се използват ресурсите за атака и отбрана. Също така съществува йерархия на военна сила с ясно определени роли за лидера като генерал например, за бойците от по-ниско ниво като сухопътни войски и помощен персонал като медици, както роля за хора, които имат дял в крайния резултат, въпреки че не участват активно в битки (цивилни). Съществува и йерархия на събитията, които се разгръщат във времето и пространството, тъй като войната обикновено включва повече от една битка, с крайна цел да се навреди или дори да се заличи противниковата страна. Освен това войните предават чувство за риск и неотложност на действията. Те по естествен път предизвикват тревожност и страх, защото залогът е голям, има огромни рискове, например загуба на човешки животи, загуба на ресурси, чувство на отчаяние.
Второ, знанията за прототипната война са широко разпространени. Войните са важна част от човешкия опит. Те имат определящо значение по отношение на това, което знаем за този социално-политически аспект на света. И дори не всеки да има непосредствен опит с войната, всеки притежава в по-голяма или по-малка степен вторичен такъв. Войната е навсякъде в социалното пространство – от учебниците в училище, през медиите и социалните мрежи до видеоигрите. С други думи, метафорите на войната са изключително разбираеми и заредени с колективен смисъл по силата на широкото им присъствие на равнището на всекидневния ни опит.
Трето, много обичайни теми за обсъждане са метафорично конструирани чрез смисловото поле на войната. Тези споделени структурни връзки водят и до предизвикване на сходни емоции. Спорът, политиката, личните взаимоотношения, дори фундаментални биологични явления (напр. „инвазивни“ видове) и научни изследвания имат нещо общо с войната. Политиката и спортът например споделят такива структурни характеристики на военната концептуална схема, които се отнасят до конфликта между противостоящи сили, стратегическите решения, разпределянето на ресурси, разгръщането във времето и пространството, наличието на победители и победени.
В резултат на това смисловото поле на войната може да служи като подходящо поле източник при структурирането на нашето мислене и комуникация относно широк набор от теми и проблеми. Не е никак случайно, че Лейкъф и Джонсън започват своята книга „Metaphors We Live By“ именно с метафората СПОРЪТ Е ВОЙНА. Нещо повече, ЖИВОТЪТ Е БИТКА. Ние се борим да постигнем нещо, сблъскваме се с трудности, предаваме се когато ни е трудно, водим загубени битки с невъзможни за постигане неща, едни черти на характера побеждават други и т.н.
И накрая, военните метафори са ефективни в общуването, тъй като преобладават в общуването. Една от причините за широкото разпространение, което прави метафорите на войната ефективни, се отнася до трите изложени по-горе точки. Честото говорене чрез военни образи спомага за постоянното предефиниране на военната понятийна схема. Това я превръща във важна част от културата което от своя страна води до осмислянето и комуникирането на все повече сфери от социалния живот в смисловата структура на войната.
Втората причина е свързана с когнитивните механизми, които касаят обработката на метафори – като структурата на проекциите.[19] Хората обработват конвенционалните метафори по-бързо и разбират значението им по-лесно от новите метафори.[20] Новите метафори се възприемат чрез един по-съзнателен процес на сравнение между полето цел и полето източник. Разбирането на конвенционалните метафори става чрез един по-автоматичен процес на категоризация.[21] Тъй като военните метафори са силно конвенционални, те са лесни за обработване и разбиране в контекста.
Метафората на войната / битката има несъмнени импликации по отношение на разбирането на отношенията между политици и граждани, а и на цялостното разбиране и оценка на политическата действителност. Тя води до свръх акцентиране на конфликтния характер на политиката. Победата за едни е загуба за други. Това е битка на всяка цена, която води до унищожаване на противника. Получава се нещо като „самосбъдващо се пророчество“. Доминацията на военната образност до голяма степен кара политиците да възпрозвеждат дискурс и поведение, които отговарят на смисловата структура на военната метафора. Разкривайки конфликтния характер на политиката военната метафора скрива онези характеристика на политическите действия и отношения, които са свързани с постигането на общи, колективни цели, балансирането и компромиса между различните социални интереси, комуникацията на идеи, делиберативнните дискусии и т.н.
3.2. ПОЛИТИКАТА Е ИГРА
Игрите са затворени системи, които обикновено имат ограничени времеви и пространствени измерения. Те имат правила, които определят параметрите на дейностите, свързани с играта. Правила представляват основното етично съдържание на игрите, така че нарушаването им е погрешно и понякога е обект на санкция. Това е и една от доминиращите рамки, през която метафората за играта се проявява както в дискурса на политиците така и във всекидневния граждански дискурс (Променят правилата в последния момент, не играят по правилата т.н). Неспазването на правилата на политическата игра делигитимира целия политически процес. Проблемът на българската политическа игра, е че това е игра за пред публиката, а не игра, в която гражданите могат да участват в определянето на правилата и следенето за тяхното спазване. Целта на политическия елит е да дистанцира публиката от играта, за да играе „собствената си игра“. Гражданите не бива да позволяват това и затова трябва да са активни. Голяма част от активисткия граждански дискурс е свързан именно с трансформативната функция и роля на общността по отношение на налагане на нов, различен тип политическа игра, в която гражданите са играчи, а не публика. И понеже това няма как да се случи по действащите правила трансформацията предполага конфликт, битка и дори война.
Активисткият дискурс на участника в играта често е заменен от демобилизиращия дискурс на наблюдателя. Става въпрос за един наратив, в който гражданите са „безпомощни пешки в една голяма игра“, в която техният принос не би могъл да донесе до никаква промяна. Игра само за играчите, която публиката наблюдава отстрани – „Политиците си играят техните игрички. Не ги интересуват хората, а само кой ще е на власт.“ Изразът „Играят си игрички“ издава негативна конотация по отношение на сериозността, дълбочината на участие или фиксирането върху победата. Той от една страна фокусира вниманието върху аспекта на инфантилизма, безотговорността и неискреността на политическата игра. От друга страна подсилва интерпретативната рамка на „собствения интерес“, в която „политиците мислят за себе си, а не за хората“.
Дискурсът на демобилизацията изразява усещането за обезвластеност и примирение що се отнася до политическия процес. Въпреки, че гражданите успяват да погледнат “през“ политиците, те не са в състояние да направят нищо по този въпрос. Този дискурс е особено демобилизиращ, защото чрез постоянното му възпроизвеждане, публиката си припомня своето място в процеса като пасивен, отдалечен наблюдател на спектакъл, който уж разбират, но не може да променят по никакъв начин. Дори самият език на демобилизация като че ли е застинал, той е шаблонен и некреативен. Дискурсът на демобилизация в своя завършен вид е анти-политически. Въпреки че е критичен към политическия процес, подобен дискурс не се ангажира с политически въпроси. Езикът на дискурса на демобилизацията в своята безпомощност, не притежава способността да координира действие или да опише конструктивни колективни цели. Нещо повече, дискурсът на демобилизацията се превръща в своеобразен ритуал на гражданско участие. Когато участва в дискурса на демобилизация публиката се държи като „добър, критичен гражданин“, показвайки разбиране за своята невъзможност да действа като гражданин.
Разбирането за политическата игра като игра, в която гражданите са участници, а не публика контрастира с доминиращата в дискурса на традиционните медии спортна метафора. Спортната метафора, като рамкиращ механизъм за възприемане и интерпретиране на политическия процес има силно влияние в медиатизирана политическа комуникация и по тази причина ще и обърнем по-специално внимание.
3.2.1 ПОЛИТИКАТА Е СПОРТ
Използването на спортен език подпомага комуникацията на сложни понятия и послания чрез опростена концептуална и синтактична рамка. Спортът е вселена на контролиран конфликт. Чрез трансфериране на спортната символика в политическия дискурс трансферираме идеологически безпроблемната природа на спорта в полето на политиката. По този начин се насърчава интересът към аспекта на победите и загубите, като същевременно извън обхват остават целият набор от причини, които би следвало да са в основата на интереса от спечелване на политическата власт. Обхватът на нормативен избор е ограничен в рамките на параметрите на настоящата ценностна система и разпределението на властта. С други думи, спортната метафора до голяма степен деидеологизира политическия процес. В един контекст на упадък на големите и всеобхватните системи от убеждения, спортът с цялостната си символика на масово движение и празнична интензивност играе ролята на своеобразна интегрираща инфраструктура за политическата действителност. Силата на влияние на спортните метафори в политическия дискурс може да бъде до голяма степен обяснена с факторите, за които стана въпрос при анализа на военните метафори. И ако военната понятийна схема акцентира основно върху конфликтния характер на политическата сфера, то спортната осветлява нейния състезателен характер.
В случая с метафорите на играта и спорта има един допълнителен аспект. В своя класически труд „Съветският спорт“ (Soviet Sport) Хенри Мортон твърди, че анализът на една нация в режим на игра, „разкрива съдържанието и характеристиките на нейната социална тъкан, ценностната система и много други аспекти на политическия и икономическия ѝ живот, особено в съвременното индустриално общество“.[22] Мортън посочва възможните начини, по които спортът може да се използва като лост за социален контрол и демонстрира как естетическата привлекателност на играта може да бъде използвана за комуникиране на убеждения и вярвания от голяма социална и политическа значимост. Анализирайки вътрешната природа на естетическата привлекателност на масовия спорт Мортън заключава, че спортът е драма. Спортът привлича, защото предоставя на зрителя героично преживяване съчетаващо едновременно славното и трагичното. Той служи като телескоп на човешката борба за власт, предлагайки спектакъл, който влияе върху емоциите.[23] Любопитното в този анализ е, че Мортън разглежда спортната драма като аполитична по своята същност.
На практика обаче е почти невъзможно естетическата форма на спорта да бъде отделена от неговото социално и политическо съдържание. Драматичният спектакъл („изкуство заради самото изкуство“) е неразривно преплетен в определен социално-политически контекст. Както посочва Х. Л. Нибург, „легитимността е политически факт и отразява разпределението на статусните стойности, които обслужват целите на организираните групи“. Следователно изкуството не може да бъде отделено от социалната власт и политическия процес. „Сферата на изкуството отразява динамичните социални сили“.[24]
От тази гледна точка връзката и общото между естетическата и символната форма на спорта и неговото обществено и политическо съдържание става ясна тогава когато 1) голям брой хора са привлечени от драматичната привлекателност на спорта, 2) се установи определен набор от споделен опит 3) чрез него се комуникират социално значими ценности, и 4) когато хората разпрострират любовта си към спорта до т.нар. дифузна привързаност към текущата политическа и социална система.
Връзката между спорта и политиката произтича от специфичната социална функция на спорта. Той е едновременно и инструмент за социализация в доминиращите ценности и начин за бягство от свят, в който тези ценности преобладават. В тази си последна функция спортът има способността да създава алтернативна символна реалност. В този смисъл политиката и спортът са свързани в една деликатна диалектична връзка. В едни случаи очевидната способност на спортната драма да доминира общественото масово съзнание ще бъде по-политически значима от специфичното ценностно съдържание на тази драма (масовата пасивност и инертност носят важни политически последствия). В други случаи може да се види, че ценностите, които се комуникират имат по-важно значение (футболните агитки). Често и двата фактора действат заедно и става трудно да се правят ясни разграничения.
Примерът с отношението към българския футбол и отношението към политиката може да послужи като демонстрация за това как дадена промяна в полето източник може да доведе до съответна промяна в полето цел. „Какъвто ни е футболът такава е и държавата“ – футболът е корумпиран – политиката е корумпирана. Отборите са слаби – партиите са слаби. Малко фенове ходят на мач – малко хора се интересуват от политиката.
Игровата и спортната метафора форматират политиката като сфера на контролиран конфликт. Когато обаче става въпрос за осмислянето и интерпретацията на силно конфронтационни аспекти от политическия процес политиката се превръща от спорт в битка.
3.3. ПОЛИТИКАТА Е ПРЕДСТАВЛЕНИЕ / ШОУ
Мисленето на политиката в понятията на представлението се е превърнало до голяма степен в интуитивен начин за разбиране и описване на политическата действителност, който минава през езикови и културни граници. Концептуалната метафора ПОЛИТИКАТА Е ПРЕДСТАВЛЕНИЕ има в този смисъл универсален характер, но културните специфики на отделните общности, в които тя функционира определят относителната тежест на отделните структурни елементи на метафората и техните проекции по отношение на политическата действителност, като формират различен тип оценки на отношенията между управляващи и управлявани.
Метафората на представлението е особено значима за категоризирането на политическата реалност по три основни причини. На първо място, тя възпроизвежда разбирането за политическия процес в понятията на драматичността, което спомага за емоционалната оценка на събитията и героите в зависимост от използвания драматургичен жанр. Политическите действия следват определени сюжети, в които политическите актьори се придържат към определени роли в зависимост от това дали участват в трагедия, комедия или фарс. Драматизирането на политическия процес освен, че създава емоционална връзка с политическата действителност придава и структурираност и разбираемост на политическите действия.
На второ място метафората на представлението се фокусира върху отношенията между политическите актьори и зрителите-граждани, като по този начин предоставя възможност едновременно и за нормативна, и за емпирична рефлексия относно реализирането на тези отношения. В този смисъл от особена важност е разбирането за връзката между актьори и зрители и на възможността зрителите да влияят върху поведението на актьорите.
И трето, медиатизацията на политическия процес приближава „високата политика“ към масовата медийна култура, което от своя страна рефлектира върху изискванията в поведението на политическите актьори. Образът, личността и реторическият стил стават все по-важни в създаването на връзка с избирателите. С други думи, понятието „политически актьор“ сякаш започва да губи метафоричните си характеристики и се превръща в понятие, което регистрира „реалната“ функция на политиците в медиатизирания политически процес.
Метафората на представлението до голяма степен е в основата на циничното разбиране за политическия процес и движещите го сили. Политическите актьори или не са представителни, т.е връзката между политиците (актьори) и гражданите (зрители) е скъсана, и/или политическите актьори са просто репрезентации в една политическа реалност, изградена от медийни образи. Която и версия да изберем метафората на представлението активизира един смислов модел, който предполага особена роля на концептуалния вектор, свързан с преструването, неавтентичността, неискреността, лъжата и външното моделиране на поведението и събитията. Става въпрос за имитация на реалност, в която субектите на политическото действие не живеят истински живот.
В съответствие с този модел на политическата сцена се разиграват комедии, трагедии и фарсове, в които актьорите играят своите роли според предварително разработени сценарии, под ръководството на опитни режисьори, с помощта на суфльори. Основното действие обаче се извършва зад кулисите, а през медиите до гражданите достига само видимата част на политическия спектакъл. Често става въпрос и за куклен театър, в който кукловодите дърпат конците на политически марионетки. Спектакълът много често е цирк или друг тип развлекателно шоу, в което основната функция на политиците е да забавляват. Тогава на политическата арена се появяват клоуни или фокусници, акробати и жонгльори. Сами по себе си артистите са достатъчно смешни, но настроението у публиката остава тревожно. Причината за това е свързана с напрежението между това, което е и това, което трябва да бъде. Конвенционалната представа за политиката като представление (театър, шоу ит.н.) т.е нещо имитативно и несериозно, е в конфликт с нормативното очакване тя да бъде нещо автентично и сериозно.
Няколко са проекциите на концептуалната метафора ПОЛИТИКАТА Е ПРЕДСТАВЛЕНИЕ, които в най голяма степен биват комуникирани в активисткия гражданския дискурс. Първата е свързана с рамката на задкулисието, която трябва да обозначи непубличния характер на политическите действия и зависимостта на политическите актьори от фактори отвъд видимото поле на политическата сцена. Метафората на задкулисието често се проектира при проблематизирането на прозрачността и отчетността в българския политически процес. Ако задкулисието означава непубличност, липса на прозрачност и отчетност, а последните са основни нормативни характеристики на демокрацията, то тогава демократичността означава случване на сцената. Това от своя страна предполага зрителите предварително да са наясно със сценария и сценаристите, режисьора и т.н. С други думи легитимността на драматичното преживяване е свързано с наличието и спазването на поредица от конвенции за структурата на отношенията между сценаристи, режисьори, актьори и зрители. От тази гледна точка в рамките на метафората на задкулисието проблемът не е в това, че политиката е представление, а в това, че споменатите конвенции са нарушени. Спазването им от своя страна би гарантирало реализирането на принципа „нейно величество публиката“, чиито проекции върху отношенията между граждани и политици определят върховенството на първите над вторите – ключова характеристика на демократичния наратив.
Вторият структурен елемент от метафората за представлението, се отнася до драматургичния жанр и връзката му с естетическите очаквания на публиката. Българската политика не просто е представление или шоу – тя е чалга. Понятието „чалга“ в случая притежава несъмнена негативна конотация свързана с представите за пошлост, ниски естетически стойности, масовост, нещо неевропейско и т.н. И както чалгата като драматургичен жанр е функция на естетическите потребности на масовата култура, така и политическата чалга е функция на масовия политически вкус. С други думи българската политика е чалга, защото масовата политическа публика иска да гледа чалга. Съществуват и публики, които предпочитат далеч по-елитарни драматургични жанрове, но те са прекалено малки и политиците не виждат смисъл да играят за тях. В общия случай дори и да искат не могат да го направят сполучливо, защото повечето от тях произхождат от същата тази масова публика. От подобна перспектива, големият проблем не е в това, че политиката е представление, а че това представление е предназначено за публика с ниски претенции. Вариантите за промяна в естетическите характеристики на политическото представление са два – или трябва да се промени масовият вкус, или то трябва да бъде играно от политици, които са в състояние да удовлетворят вкусовете на една по-претенциозна публика. Първият е невъзможен по силата на определени културни специфики. Вторият също е невъзможен, защото „мафията няма да го позволи“ (вж. предходната точка). Подобна метафорична схема естетизира природата на властовите отношения като едновременно с това предлага възможност за елитарна самоидентификация чрез стратификация на политическите публики.
4. Заключение
Политическата комуникация в основата си е процес на договаряне и конструиране на смисъла и значенията на политическия свят, в който участват управляващи, управлявани и медии. Разговорът е същността на политиката. Този разговор се случва чрез взаимодействието на различните символни интерпретации и трансфер на символни значения. Хората населяват символна вселена, а езикът и различните културни наративи са части от тази вселена. Те са различните нишки, от които е изплетена символната мрежа. Погледната от тази перспектива политическата реалност е конституирана символно, посредством дискурс. Политиката в този смисъл е повече борба за това кой да дефинира политическата реалност отколкото затова кой получава какво, къде и как.
Социалното или дискурсивното конструиране на света е по същество метафорично, а метафорите съставляват голяма част от него, защото те са епистемологични инструменти с ключови когнитивни функции. Понеже политическите събития са до голяма степен абстрактни и не могат да бъдат непосредствено преживявани, използването на метафорични изрази е необходимост. Тези метафорични форми правят политическите събития конкретни и осезаеми за широката публика. От гледна точка на легитимността на системата и доверието между политици и граждани, дискурсивната конструкция или деконструкция на легитимността до голяма степен е обвързана с определени метафорични понятия или с други думи е метафорично структурирана. С други думи, един от най разпространените начини за изразяване на доверие или недоверие в политическата система и нейните институции, или за оценка на властовите отношения е да реферираме към метафорични модели, които служат за обяснение на тези феномени. Всичко това определя особената важност на метафоричните модели за дискурсивното конструиране на различни политически представи.
Можем ли в този смисъл да мислим политиката неметафорично? Краткият отговор е – по-скоро не. Игра, война или представление ли е политиката? Краткия отговор е – нито едно от трите. Но и трите полета ни дават огромния набор от познавателен и обяснителен репертоар, чрез който да конструираме абстрактния свят на политиката. Трудно можем да изберем метафора, през която да мислим политиката, защото тези метафори са културно закрепени, колективно споделяни – тоест те са мисловни навици. Това, което можем да избираме е роля в различните наративни метафорични сюжети – честен или нечестен играч, герой или жертва, сценарист или зрител и т.н. Дали тази роля може да се реализира на практика? Зависи от това какво останалите си представят.
Библиография
[1] Graber, D. A. Political communication: Scope, progress, promise. В: Finifter, A. W. (ред.), Political science: The state of the discipline. Washington, DC: American Political Science Association, 1993, с.305.
[2] Edelman, M. Politics as Symbolic Action. Chicago: Markham Publishing, 1971, с.67.
[3] Bronowski, J. Science and human values. New York: Harper Torchbooks, 1972, с.108-109
[4] Stone, D. Policy Paradox and Political Reason. Glenview, IL: Scott, Foresman, 1988.
[5] Miller, E.F. Metaphor and political knowledge. В: The American Political Science Review, 1979, 73(1), с. 155–170.
[6] Edelman, M. Politics as Symbolic Action. Chicago: Markham Publishing, 1971, с.65
[7] Thompson, S.Politics without metaphor is like a fish without water. В: Metaphor: implications and applications, Mio, Jeffery S. и Katz Albert N. (ред.). Mahwah: Lawrence Erlbau, 1996, с. 185–201.
[8] Edelman, M. The Symbolic Uses of Politics. University of Illinois Press, 1967, с.124-125
[9] Stone, D. Policy Paradox and Political Reason. Glenview, IL: Scott, Foresman, 1988, p.118
[10] Lakoff, G. и Johnson, M. Metaphors We Live By. Chicago, IL: Chicago University Press, 1980
[11] Ibid.
[12] Lakoff, G. и Johnson, M. Metaphors We Live By. Chicago, IL: Chicago University Press, 1980, с. 5.
[13] ibid., с. 31-44.
[14] ibid., с. 159.
[15] Lakoff, G. Moral Politics: How Liberals and Conservatives Think. Chicago: University of Chicago Press, 2002.
[16] Ibid.
[17] Lakoff, G. и Johnson, M., 1980, op. cit.
[18] Lakoff, G., 2002, op. cit.
[19] Gentner, D. Structure mapping: A theoretical framework for analogy. В: Cognitive science, 1983, 7(2), с. 155-170.
[20] Bowdle, B. F., и Gentner, D. The career of metaphor. В: Psychological Review, 2005, 112(1)
[21] Glucksberg, S. How metaphors create categories–quickly. В: Gibbs, Raymond W. Jr. (съст.). The Cambridge handbook of metaphor and thought, 2008, с. 67-83.
[22] Morton, H. Soviet Sport. New York: Colliers, 1963, с.13
[23] Ibid., с. 26
[24] Nieburg, H.L. Culture Storm: Politics and the Ritual Order. New York: St. Martins Press, 1973