Върнете се горе

Методологическа рамка за анализ на аргументативността при невербалната комуникация: логика, емоция, имидж

Брой 2

Герасим Петрински, доц. д-р, Софийски университет „Св. Климент охридски“

Резюме: Невербалната комуникация предизвиква сериозен интерес сред изследователите през изминалите шест или седем десетилетия. Психолози, специалисти по комуникация, лингвисти и много други допринасят значително за нашето познаване на основните невербални канали, техните функции и въздействие върху човешкото общуване. Въпреки това, организмиката, цивилизационно-социалната модалност, кинесиката и приксемиката, не са просто проводник на информация. Точно както и вербалната комуникация, несловесното общуване може да въздейства сериозно върху човешкото поведение, може да променя мнения, да оформя нови вярвания и убеждения, да предизвиква действие у аудиторията – с други думи, невербалната комуникация може да има огромна аргументативна мощ. Основната цел на това изследване е да създаде базова методология за изучаването на аргументативноста на невербалната комуникация, базирана на класическата Аристотелова теория за логическия, емоционалния и имиджовия елемент на аргумента.

Ключови думи: невербална комуникация, аргумент, реторика, логика, ентимема, кодиране и декодиране, логоспатосетос

ANALYSIS METHODOLOGY FOR THE STUDY OF NON-VERBAL ARGUMENTS:

LOGOSPATHOSETHOS

Gerasim Petrinski, PhD, associate professor at Sofia Univeristy “St. Kliment Ohridski”

Abstract: Nonverbal communication provokes keen interest among the researchers of the past six or seven decades. Psychologists, specialists in communication studies, linguists and many others contributed significantly to our knowledge on the main nonverbal channels, their functions and effects on human interaction. Nevertheless, the organismics, the cosmetics and clothing, the vocalization, the kinesics and the proxemics are not a mere purveyor of information. Just like the verbal communication, its nonverbal counterpart could have serious impact on the human behavior, could change opinions, to shape new beliefs and convictions, and to urge the audience into action – in other words, nonverbal communication could have immense persuasive power. The main goal of this research is to create a basic methodology for the study of this argumentativeness, based on the classical Aristotelian theory of the logical, the emotional, and ethical element of the argument.

Keywords: non-verbal communication, argument, rhetoric, logic, enthymeme, coding and decoding, logospathosethos

Увод

Настотящата студия е посветена на комплексен научен проблем, който изисква интердисциплинарна методология. Аргументативността на невербалните комуникативни канали включва въпроси, с които се занимават комуникативната теория, психологията, социологията, логиката, етиката и (донякъде) естетиката. С оглед на ефекта върху аудиторията инструментариумът на всички тези научни области се обединява от реториката като дисциплина, която се занимава конкретно с „най-общите закономерности на целенасоченото взаимодействие между комуникатор и реципиент, неговите методи, форми и средства, чийто продукт е решението за промяна или усилване на мненията, убежденията, вярванията и/или действията“[1]. Самата невербална комуникация (НВК) е предмет на изключително активен интерес поне от 60-те години на ХХ в., но нейните функции и действие се разглеждат предимно от обща комуникативна гледна точка, а във фокуса на тяхната формулировка доста често стоят въпроси от „технически“ характер, свързани с процеса на предаване на съобщението. От друга страна, теорията на аргументацията също е област, която се разработва активно още през Античността и търпи възходящо развитие от епохата на Хаим Перелман с неговото изследване Нова реторика (1958 г.). Свързването на двете дисциплини, теорията на убеждаващата комуникация и НВК, несъмнено е важен научен въпрос, чието решаване може да донесе значителни ползи както от прагматична, така и от теоретична гледна точка.

През изминалите три десетилетия въпросът за аргументативността на невербалното привлича вниманието на група изследователи (Керъл Постър, Дейвид Бърдсел, Матю Джаксън, Валъри Смит, Джошуа Преносил и Кейт Лойд), които публикуват редица статии в научното списание Journal of Advanced Composition (JAC). Техните статии допринасят силно за концептуализирането на разглежданата тема, но и за доизясняване на термина „ентимема“ в модерен контекст. Паралелите, които се правят със съвременни философи (Хайдегер, Перелман, Сартр и др.) също помагат за поставянето на реториката в интердисциплинарното поле, което й се полага по презумпция. Прави впечатление обаче постепеннатата идеологизация на тези изследвания, която фокусира ненужно един научен въпрос около типично американски проблеми – например расизма срещу чернокожото население. Пример за това е статията на Джошуа Преносил, която е базирана основно върху един конкретен пример – действията на протестиращите от „Движението от Грийнсбъро“ (The Greensboro sit-in)[2]. Към този „американо-центризъм“ се прибавя и засилващата се тенденция към деконструктивизъм и прекален релативизъм, макар че спорадичното обвързване на темата с авторитетни философски теории (например с Хайдегеровите термини Vorhandenheit и Zuhandenheit у Преносил) поставя аргументативното въздействие на НВК във важен общофилософски контекст.

В България убеждаващото (въз)действие на несловесното общуване предизвиква сериозен интерес основно сред специалистите по реторика. Конкретно у нас, този интерес в огромна степен е повлиян от изследването на Величко Руменчев Невербална комуникация в публичната реч и деловото общуване, който посвещава цяла глава на проблема и в същия контекст формулира ново определение за реторическата аргументация. Руменчев смята етоса (демонстрацията на характер, имиджа) за водещ при убеждаващото действие на НВК. Въпреки че приемаме изключителната значимост на представителната функция в този контекст, по-долу ще се опитаме да представим и специфичната употреба на логиката и емоцията, изразени по линията на различните несловесни канали.

По-конкретно, по наше мнение анализът на невербалната аргументативност би трябвало да преминава през четири основни етапа:

  1. Изясняване на особеностите на невербалните кодови системи и логическите процеси, които протичат при тяхната употреба и декодиране;
  2. Изясняване на четирите основни компонента на аргумента в светлината на кинесиката, проксемиката, външния вид и т.н. според Аристотеловата класификация – логика, емоция и имидж (логоспатосетос)[3];
  3. Формулиране на четири основни аргументативни функции на аргумента – логико-утилитарна, модално-емоционална, имиджова (представителна, идентификационна);
  4. Едва след това може да се премине към значително по-комплексния и спорен въпрос за действието на невербалните комуникативни канали като аргументативни средства. Смятаме, че това действие се базира върху комбинаториката на отделните функции и тяхното градиране в конкретна ситуация. Ще бъде формулирана тезата, че целенасоченото жертване на утилитарната функция при НВК в името на демонстрацията на емоция и статус представлява основна аргументативна „игра“ в човешкото комуникативно поведение.

Въпреки сравнително големия си обем, настоящата студия не претендира за изчерпателност. По-долу ще представим по-скоро цялостна система за изучаване на аргументативността на НВК, която предстои да бъде „запълвана“ със съдържание и обогатявана с допълнителни примери и специфични случаи.

1. Арбитрарно и аналогово кодиране на информацията при НВК. „Ентимематичност“. 

В научната литература се дефинират различни функции на невербалната комуникация, като под термина „функции“ се разбират различните начини (модуси), по които действат различните канали с кодирана информация (модалности) на несловесното общуване. Тук ще разгледаме кодирането (невербалната експресивност) конкретно при НВК като логическа операция, която би могла да бъде индуктивна, традуктивна или комбинаторна (синтетична)[4]:

  • Дедуктивно или синекдохично е отделянето на определен предикат от субекта (означаемото). Този предикат се обобщава чрез някакъв медиатор (тялото, движенията, гласа и т.н.) като знак за него[5];
  • Традуктивна е кодиращата логическа операция, при която се прави аналогия (сравнение, метафора или дори цялостна алегория) между означаемото и знака на базата на общ предикат. Например слънцето носи светлина (в прекия смисъл), кралската власт също носи светлина (метафорично). На базата на тази аналогия слънцето се използва като символ на кралската власт.
  • Комбинаторното или синтетичното кодиране е това, при което два или повече самостоятелни компонента (вокализационни, кинесични, проксемични и т.н.) генерират чрез свързването си общ смисъл. Тук са възможни всякакви вариации – несъзнателно/съзнателно кодиране, съзнателно/несъзнателно декодиране. Такива комбинации могат да произтичат от поведението на един от участниците в общуването (например цъкване с език + намигване + шеговит тон + вербална шега) или пък да бъдат синтез от действието на единия участник и реакцията на другия (например чувственото и типично женско държане на цигарата, дискретният парфюм и вечерната рокля на жената + погледа и изражението на мъжа). Фернандо Поятос използва за този тип кодиране термина „свързан компонент“ (bound component) и го противопоставя на т.нар. „свободен компонент“ (free component), който не е свързан с никое друго действие или поведение в комуникативния процес (например пушенето по време на разговор, заемането на по-удобна поза, леката фонова музика)[6]. Когато синтетичните знаци/сигнали произтичат от единия участник, тогава те трябва да бъдат дешифрирани (свързани и допълнени като смисъл) от другия. Когато същите са резултат от интеракция, те представляват цялостен аргументативен процес, който на свой ред може да бъде дешифриран от другите участници или от страничен наблюдател.

Ако претворим първите два от гореказаните типове кодиране в силогизми и пропозиции, ще получим почти неминуемо логически грешки, защото субектът и предикатът (съответно антецедентът и консеквентът) обичайно не са идентични един на друг. И двете операции са най-явни и пълноценни при условните и схематичните жестове (емблемите), тъй като те имат пълноценен вербален аналог – този вербален аналог може да бъде отделно съществително, отделен глагол или цяла фраза. Предикатът може да бъде както конкретен (например пръстите на ръката наподобяват рогата на бика), така и абстрактен, или дори наративен (показалецът, палецът и средният пръст се събират като символ на Св. Троица и извършват кръстния знак, разказващ историята за живота, смъртта и възкресението на Христос, Сина Божи). Чистата бяла тога (togapura[7]) на римския гражданин кодирано репрезентира високо обществено положение[8], извеждайки на преден план определени характеристики на статуса, без да изчерпва всичките му предикати:

  • белият цвят показва, че човекът не извършва цапащ дрехите физически труд;
  • сложно подредените гънки показват, че той има специален роб, който да му помогне в тяхното нагласяване всеки ден;
  • цялата дреха показва, че гражданинът има свободното време (otium) за нейното привеждане в перфектен вид.

Нито липсата на физически труд, нито наличието на роб, нито свободното време обаче изчерпват концепцията за „висок статус“ – те са само кодиращи предикати, които създават символ. Изразена експлицитно, логическата връзка между тях представлява всъщност грешката „утвърждаване на консеквента“ (псевдо-модус поненс):

(p→q).q→p

(С високо обществено положение e  носи чисто бяла и добре нагласена тога). Носи чисто бяла и добре нагласена тога → с високо обществено положение е.

Всяко петънце по тогата, всяка небрежна гънка е пластичен йероглиф, който демонстрира отклонения в идеалния начин на живот и следователно накърнява самия статус на личността. По този начин от вече погрешното съждение, получено на базата на горния псевдо-модус поненс (ако носи чисто бяла и добре нагласена тога, то е с високо обществено положение), се получава също погрешното логически отричане на антецедента (псевдо-модус толенс):

(p→q).¬ p →¬ q

(Носи чисто бяла и добре нагласена тога  с високо обществено положение e). Не носи чисто бяла и добре нагласена тога → не е с високо обществено положение.

Декодирането (невербалната сензитивност), от друга страна, също представлява логическа процедура, при която реципиентът на съобщението трябва да допълни липсващо значение. На базата на рогата той/тя трябва да доизгради образа на бика, чрез трите пръста и кръстния знак трябва да си доразкаже историята за Божия син. Виждайки гражданин в безупречна бяла тога да се качва на рострата, римската съдебна аудитория трябва да разбере, че пред нея стои високопоставена личност. Рядко се случва да си обясняваме дълбочинно и съзнателно тази логическа връзка. Рационалната субектно-предикатна система на кодиране обаче е налична – тя може да бъде анализирана и обяснена при нужда.

Естествено, кодирането имплицитно съдържа в себе си възможността за манипулация[9]. Причината за това е феномен, който можем да наречем „субектно-предикатна волатилност“ – при несъзнателно протичащи логически процеси в нашия ум субектът се идентифицира със своя предикат, което от своя страна води до погрешни изводи. Обикновен крадец може да се облече в строг бизнес костюм и да се представи за банков чиновник, като по този начин убеди възрастна жена да му повери парите си. Опитна адвокатка, представляваща богат уолстрийтски брокер, може да отстрани от съдебното жури собственик на голямо ранчо със строги капиталистически убеждения само поради неугледните му работнически дрехи[10]. Безимотен пролетарий може да положи усилия, да избели тогата си до блясък и да се представи като богат конник. Във всички тези случаи предикатът „облекло“ се възприема не като елемент от кодова система, а като реален идентификатор (между предиката и субекта се поставя знак за еквивалентност):

p≡q

Действието на субектно-предикатната волатилност е пропорционално на информационния и времевия дефицит на аудиторията – колкото по-малко предварителна информация и време за обмисляне имаме, толкова по-склонни сме да се поддаваме на тези логически грешки.

Процесът на кодиране и декодиране на невербалното съобщение е научен проблем, който не е обект само на теорията на комуникацията. Той е подобен на действието на Аристотеловата ентимема, при която аудиторията трябва да извърши евристичен процес по допълване на липсващите в думите на оратора елементи на „силогизма“. Разбирането, пълното или частичното декодиране на невербалното съобщение също влияе върху конкретната аудитория – върху нейното мнение, оценка/преценка и решение. В този смисъл то представлява аргументативен процес, макар и без непременно да е налична осъзната и/или явна опозиция[11]. Този процес е както логически (тъй като включва логическа операция), така и нелогически (емоционално-имиджов). Например когато някой направи към даден мъж жеста със значение „Рогоносец!“, реципиентът трябва да допълни значението му (два вдигнати пръста – рога – бик за разплод – рогоносец) и да го обвърже със себе си и своя семеен живот; ефектът от разбирането предизвиква определена емоционална реакция (гняв, възмущение, срам); същевременно жестът казва нещо за характера на адресанта (злонамерен, склонен към вулгарност и др.). Разбира се, НВК е линейна – сам по себе си жестът не доказва. Той изразява твърдение, тезис. Това обаче не означава, че не е аргументативен и ентимематичен, доколкото при ентимемата могат да бъдат пропуснати и двете предпоставки, стига само те да са имплицитно налични и аудиторията да може да ги допълни[12]. Теоретично, ако мъжът от горния пример няма жена или няма никаква причина да смята, че жена му му изневерява, по-скоро би посрещнал жеста с недоумение и би поискал допълнителни разяснения (експлицитно изказани предпоставки), или пък би реагирал емоционално и агресивно на обидата сама по себе си.

Върху скалата арбитрарност/подобие е изградена класификацията на кодирането на невербалното при Пол Екман и Уолтър Фризен[13]. Те разграничават с оглед на НВК произволни/арбитрарни (arbitrary) и иконични(iconic) кодирания. Произволните кодове и кодови системи са подобни на вербалните знаци – при тях означителят (signifiant – по Ф. дьо Сосюр) сетивно не наподобява означаемото (signifié). Сам по себе си пурпурният цвят на византийската императорска дреха няма нищо общо с упражняването на върховна власт – той е просто неин символ, който в друга култура спокойно може да бъде друг (например жълт при китайския император). Трябва да подчертаем обаче, че тази арбитрарност е само онтическа (ontisch) според Хайдегеровата терминология[14] – ако приемем пурпура и властта като два отделни субекта от действителността, отделени от реалността. Както езикът, така и комуникацията, не действат по този начин. От онтологическа (ontologisch) гледна точка пурпурът има свое собствено съществуване, обвързано с определени предикати, които не са изконно негови, а се развиват в пряка връзка с реалното битие и реалното време. С други думи – зад него стои определен наратив. Пурпурът се добива по скъп и труден начин от специален вид морски охлюви. Тази му недостъпност за обикновения човек (частното лице – ἰδιώτης) го превръща, първоначално само практически, в привилегия на богатите и овластените. Впоследствие пурпурът и теоретически се превръща в символ на властта, позволен само за нейния абсолютен носител – императора. Иманентното наличие на пряка връзка обаче не изключва наличието на арбитрарност изобщо. Тази арбитрарност съществува дотолкова, доколкото реалният преход от символа към символизираното е неосъзнат за участниците в комуникативния процес. Именно тази неосъзнатост предопределя и характерната за арбитрарните кодове силна зависимост от конкретната група (културна, социална и т.н.), в която те се използват.

Другият тип кодиране според Екман и Фризен е иконичното. Иконичните кодове са „аналогови“ – при тях връзката между означителя и означаемото е пряка и (преди всичко) явна. Те могат да бъдат открити при всички невербални канали. Например целенасоченото изтъняване на гласа от страна на мъж пряко и осъзнато напомня женски тембър във вокализационен план, вдигнатият юмрук наподобява пряко агресивно поведение/заплаха за удар в кинесиката, навлизането в нечие интимно пространство сигнализира пряко за сексуален интерес или физическа заплаха в проксемиката. Иконичните кодове са широко разбираеми и по принцип не зависят от конкретната аудитория.

Екман и Фризен наричат арбитрарното и иконичното кодиране привнесени или външни (extrinsic). На тях са противопоставени вътрешните или вътрешно присъщите (intrinsic) начини за предаване на съобщение, които не съставляват код в прекия смисъл на думата. При тях действието не представя (represents, stands for) нещо, а представлява самото нещо в някаква степен. Когато мъж зашлеви леко жена, това е акт на агресия – независимо, че болката е незначителна. В тези случаи е налице информативно и комуникативно поведение с известен символен характер (плесницата въздейства не със силата на удара, а с унижението и заплахата за по-сериозна форма на насилие), но почти изцяло липсва кодиране. Шамарът не наподобява шамар – той е такъв. „Разсъбличането“ на съобщението от всякакво кодиране и неговото материализиране притежават мощна аргументативна сила и често могат да бъдат приравнени към конкретни типове аргумент – например в случая с шамара става дума за „аргумент към пръчката“ (argumentum ad baculum). Те могат да играят и ролята на Аристотеловите „нетехнически доказателства“. Както подчертава Джошуа Преносил в заключението към своята статия „The Embodied Enthymeme: A Hybrid Theory of Protest“, телата на чернокожите студенти, които седят в отредената за бели част от заведението „Уулуъртс“ в град Грийнсбъро, сами по себе си представляват материално въплъщение на протеста – не негов символ[15]. Когато Елени Канели, депутат от Гръцката комунистическа партия, излиза на 22 септември 2011 г. на парламентарната трибуна и вади пред изумените погледи на аудиторията от пластмасова торбичка една франзела и една бутилка мляко, тя нарича тези продукти „το σώμα του εγκλήματος“ („тялото на престъплението“). Храната не просто символизира непоносимо високите за обикновения грък цени на продуктите от първа необходимост. Носейки със себе си своя предикат „разход“, тя е самото престъпление на управляващата класа към населението[16]. Емоционалният заряд на трите примера, дадени по-горе, допълва ентимематичността на невербалните актове.

Кодирането на съобщението на базата на степента на сходство между денотата и неговия визуален еквивалент (невербалния знак или сигнал) е един от критериите, възприети и от Дезмънд Морис при неговите „класификации“ на жестовете[17]. Според него „при подражателните жестове изпълнителят им се опитва колкото е възможно по-точно да наподоби друг човек, предмет или действие“. Морис различава четири основни под-типа подражание – социално (социално необходими жестове, които изразяват или преекспонират емоции, които в действителност не изпитваме или изпитваме в много по-малка степен); театрално (актьорското майсторство на сцената); частично (при него се стараем да наподобим нещо, което не сме и не можем да бъдем – например махането с ръце, денотиращо птица); и задочно (жестът наподобява нещо отсъстващо – например поднасянето на ръка към устата по подобие на ядене).

Схематичните жестове съставляват втората категория и са „съкратени или опростени версии на подражателните жестове“. При тях някой от елементите на денотирания обект се премахва от жестовото му съответствие и се подразбира – точно както при действието на Аристотеловата ентимема. При този тип жестове разбираемостта значително се стеснява и зависи от аудиторията, тъй като употребяващата го група несъзнателно извършва индуктивна логическа операция по изолиране на най-важния предикат на съответния клас обекти (differentia specifica). Този предикат обаче може да се отличава при различните човешки групи – какъвто е приложеният от Морис случай със схематичното изобразяване на кон при американските индианци, при цистерианските монаси и при англичаните[18]. Дори да се използва един и същ предикат, формата на подражанието може да бъде различна. Едрият рогат добитък обикновено се репрезентира чрез рогата си, но начинът за извършване на тази репрезентация може да се различава сериозно[19].

Третата категория жестове според Морис са символните (емблеми, условни жестове, пластични йероглифи)[20]. Те не денотират конкретен предмет от материалния свят, а изразяват абстрактни идеи, но могат да препращат и към цялостни наративи и образи със символно значение за дадена група. Именно поради тази причина те са най-трудно разбираемите и значението им варира изключително много в различните култури. Употребата на символи предполага аргументативност и ентимематичност в най-висша степен. Тук аудиторията по презумпция е конкретна, тъй като жестът трудно би могъл да има пряка връзка със съответната абстрактна идея, разказ и образ, и да бъде разбираем на тази база. Реципиентът логически трябва да допълни значението на невербалния знак и да го постави във връзка с конкретната ситуация (логос). Употребата на такива символи предполага емоционална обвързаност у адресанта и предизвиква емоционален отклик у адресата (патос). И накрая, познаването на кода идентифицира участниците в комуникационния процес като принадлежащи към една и съща група, обединява ги, помага за „разпознаването на своите“ (етос).

***

Разбира се, степента на подобие и арбитрарността (доколкото последната не е просто фикция, породена от нашето собствено неразбиране и невъзможност да трасираме цялата еволюция на вербалните и невербалните сигнали) не е единствената класификация на НВК, базирана на кодирането. Както отбелязват Бъргуун, Гереро и Флойд, „днес повечето учебници разграничават невербалните кодове според средството, което се използва за предаването на сигнала“[21]. На тази основа се прави класическото разпределение на клоновете на НВК – външен вид, вокализация, кинесика, проксемика, хронемика, олфакторика и т.н. С оглед на комуникативния и преди всичко на аргументативния процес обаче, класификацията на Екман и Фризен е значително по-подходяща, тъй като отразява самия логически механизъм на кодиране и декодиране, който е слабо зависим от конкретния невербален канал.

2. Функции на НВК: обща характеристика

С оглед на понататъшното дефиниране на специфична „аргументативна“ функция на НВК, по-долу ще представим общ преглед и на някои от основните функционални класификации. Този преглед няма претенции за пълна изчерпателност и е направен по отношение на конкретната тема на изследването.

Всяка класификация се прави на базата на определен критерий (определена differentia specifica), който бива изведен на преден план. Ако бъде предпочетен друг критерий за целите на определено изследване, класификацията също би била различна, без да бъде нарушаван вторият закон на логиката[22]. Именно такъв е подходът, възприет още от Екман в неговото класическо изследване “The repertoir of nonverbal behavior”. Той очертава шест употреби (usages), които всъщност представляват шест различни критерия, според които можем да класифицираме невербалното поведение. По-конкретно, това са:

1. Външни условия (external conditions). НВК е силно ситуативна (за разлика от вербалната) и пригаждането към комуникативната среда е основна нейна функция. На базата на този критерий, който Екман и Фризен само маркират, ще формулираме по-долу утилитарната или прагматичната функция на невербалното поведение като основа за неговата аргументативност. Както подчертава Фернандо Поятос, въздействието на външните фактори върху комуникацията може да бъде и напълно несъзнателно и да предизвиква несъзнателна реакция от страна на участниците в общуването. Той нарича такива фактори „контекстуални не-активности“ (contextual nonactivities) и причислява към тях например впечатлението, което оказва на подсъзнателно равнище богато подредената за вечеря маса върху гост с по-ниско социално положение, или усещането за текстурата на топлата и мека дамаска на дивана при интимно общуване между мъж и жена[23]. В повечето случаи обаче чрез НВК ние се нагаждаме към повече или по-малко враждебна външна среда и това формира в голяма степен „утилитарната функция“, за която ще стане дума на следващите страници.

2. Връзка с вербалното поведение (relationship to verbal behavior). НВК повтаря, допълва, илюстрира, поддържа или противоречи на речта[24]. Този критерий се използва изключително често за различни типологизации – най-вече на жестовете. Така например, условните жестове (емблеми, пластични йероглифи)[25]имат значение на пълноценни думи, изрази, а понякога дори на цели наративи – те могат да заменят изцяло вербалното. Илюстративните жестове[26] играят помощна роля за словото, тъй като изясняват и визуализират съобщението – освен когато не са „петрифицирани“ и заучени. Полувоенните униформи на съветските наркоми от 30-те години на ХХ в. намекват за революционния характер на тяхната власт и техните правомощия, а замяната им с костюм и вратовръзка след Втората световна война – за стремежа за интегриране на СССР в международната общност. И в двата случая облеклото служи като подтекст за множество текстове на международни и вътрешнополитически реторически изяви. Липсата на синхрон между невербалния подтекст и вербалния текст създава усещане за некохерентност и в повечето случаи има отрицателен ефект върху приемането на съобщението.

3. Осъзнатостта (awareness) или вътрешната обратна връзка (internal feedback). Тук става дума за степента, в която адресантът на съобщението възприема невербалното си поведение като информативно и/или комуникативно или предава информация неосъзнато.

4. Целенасочеността (intentionality) – доколко адресантът на съобщението има за цел да комуникира. Осъзнатостта и целенасочеността като комуникативни фактори стоят в основата на класическото разграничение между знак и сигнал.

5. Външната обратна връзка (external feedback) – невербалната реакция на адресата на съобщението;

6. Типа предадена информация (type of information conveyed) – терминът „информация“ в този случай е несполучлив с оглед на съдържанието, което му придава Екман. Той има предвид базовото разграничение между информативно, комуникативно и интерактивно поведение. Информативното невербално поведение се отнася само до перлокутивния ефект – то е декодирано от адресата, без да има значение дали е съзнателно кодирано от адресанта и целенасочено предадено. Комуникативното поведение включва както илокуция, така и перлокуция – съобщението е съзнателно и целенасочено кодирано като такова от адресанта и декодирано от адресата. Интерактивното поведение има за цел да предизвика определена реакция, като в този случай терминът „реакция“ може да се дефинира максимално общо – включително и в аргументативен план.

Последният критерий може да се постави в контекста на цялостните комуникативни (реторически) класификации, които се базират на критерия „цел на общуването“. При вербалната комуникация тази цел може да бъде фатична, информативна, агитационна или трансформативна. При фатичната комуникация[27] целта е самото наличие на общуване – особено в ситуации, в които мълчанието предизвиква неудобство поради конотациите с агресия или сексуален интерес. При информативната комуникация целта е предаването на информация. При агитационната комуникация целта е предизвикването на определена емоция у реципиента, промяната на вече формирано решение или формирането на ново, и/или предизвикването на определено действие. Гранична за информативната и агитационната комуникация е т.нар. „косвено подбуждаща информация“, при която съобщението има агитационна функция, но е представено като неутрално съобщение за факт. Трансформиращата комуникация[28] има за цел промяната на самата реторическа ситуация – в този смисъл тя е подобна на т.нар. „перформативни“ или „декларативни“ речеви актове, чрез които не просто се съобщава факт, а (ритуално) се преминава към нова ситуация. Пример за това са фразите при откриване и разпускане на група хора, военните команди, дори магическите формули. Очевидно е, че полето на реторическата аргументация се разгръща най-явно при размяната на информация, при косвено подбуждащата информация, както и при различните видове агитация. Това, разбира се, не означава, че при останалите типове убеждаващият/скланящият ефект липсва изцяло – той обаче е индиректен. Така например, при фатичната комуникация ние общуваме заради самото общуване, но и демонстрираме етос – стремим се да оставим определено впечатление у другия, да си изградим образ. П. Колет[29] говори за различни конкретни такива средства. Например т.нар. „атрактори“ (attractors) служат за привличане на вниманието върху активния субект в комуникативния процес чрез подхвърляне (dropping) на имена на хора, названия на места, бегли споменавания на преживявания, които демонстрират черти на характера, социално положение, богатство. Дефлекторите (deflectors) имат обратна функция – те целят отклоняване на вниманието от личността на говорещия поради срамежливост или някаква друга причина. Косвено подбуждащата информация е мощно манипулативно средство с отчетливо, осъзнато и целенасочено аргументативно въздействие. Спорен е въпросът, дали въобще съществува „чиста“ информационна комуникация, която няма поне стратегическа агитационна цел. Тук можем да дадем за пример обучителния процес в училище, където дори условията на математическите задачи отразяват повече или по-малко идеологическия „мейнстрийм“ и въздействат (суб-)пропагандно[30].

След основополагащата студия на Екман и Фризен в научната литература се формулират и други функции на НВК – доста често взаимно припокриващи се и с много малки разлики помежду си[31]. Повечето от тях се правят на базата на комуникативната „техника“, но някои докосват темата за нейната аргументативност. Модално-емоционалната функция се дефинира от гледна точка на реакцията на адресата на съобщението – нелогическия перлокутивен ефект върху него. Силна аргументативност притежава функцията по синхрон с вербалното съобщение, като всяко несъответствие между онова, което е казано с думи, и онова, което е показано на несловесно равнище, намалява много сериозно убеждаващия ефект[32]Релационната функция (relationshipfunction, communicating relational messages) спомага за установяване на взаимоотношенията между участниците в комуникационния процес – на базата на невербалното поведение ние можем да разпознаем връзките между хората около нас (интимност, безразличие, враждебност, йерархични връзки и др.)[33]Идентификационната функция[34] се отнася до начина, по който невербалните канали спомагат за установяване на личностните характеристики на участниците в комуникационния процес (физически и социален пол, психологически особености, техния социален статус, различни видове групови принадлежности – социално положение, професия, националност, култура и много други).

Въпреки своите несъмнени положителни черти и ползи, никоя от изборените по-горе класификации не използва аргументативността (убеждаващия ефект) като свой базов критерий, макар всички те да засягат по един или друг начин въздействието върху аудиторията. За целите на настоящото изследване, което се фокусира върху аргументативността на НВК, се налага специална функционална класификация. Ще бъдат очертани четири основни аргументативни средства, които спомагат за осъществяването на убеждаващата функция на невербалното. За целта ще бъде използвана като база класическата Аристотелова теория за елементите на аргумента, макар и с някои допълнения и промени. Ще бъдат формулирани четири основни под-функции на невербалното съобщение, които конституират неговата аргументативна функция – утилитарнаемоционална и етосна (имиджова). Ще бъдат показани начините, по които тези функции действат едновременно, а противоречието между тях всъщност засилва аргументативния ефект от цялостното съобщение. Ще бъде демонстрирано чрез примери действието на организмиката, социално-цивилизационната модалност, кинесиката (персониката и жестикулацията), вокализацията, проксемиката. Макар тези четири функции да са видими при всички невербални канали, те се открояват като че ли най-явно при комуникацията чрез външен вид.

3. Функционална класификация на НВК от гледна точка на аргументативността

Според стандартната Аристотелова класификация реторическите доказателства се делят на технически и нетехнически (съответно ἔντεχνοι и ἄτεχνοι). Вторите са „предпоставени“ (προϋπήρχαν) и ораторът трябва само да се запознае с тях и да ги използва (χρήσασθαι). Те принадлежат към материалния, сетивно познаваем свят и представляват фактологичната база на аргумента. „Техническите“ доказателства, от друга страна, са продукт на рационално или квази-рационално обмисляне. Те са базирани на мисълта и биват логически (λόγος), емоционални (πάθος) и имиджови (ἦθος). Логическите доказателства от своя страна по форма са деудктивни (сентенции и ентимеми) и индуктивни (реален пример и парабола)[35].

В действителност знаменитите логос, патос и етос са по-скоро функции, откриваеми във всеки един завършен аргумент, отколкото различни типове “доказателство”[36]. Те са толкова взаимосвързани, че вероятно тяхната осмоза е причината например Перелман и Олбрехтс-Титека да не използват изобщо този аспект от Аристотеловата трихо/дихотомия, а да предпочетат други класификации на нелогическите аргументи[37].

Все пак, разграничението между логос, патос и етос не е безполезно, тъй като то помага за разграничаване на начините, по които действа аргументацията особено от гледна точка на релевантността и ирелевантността. То е особено важно, когато говорим именно за невербална комуникация, която изразява най-ефективно емоция и се използва особено явно за създаване на имидж. Логическата функция апелира към разума и се базира, явно или привидно, на определени правила, изучавани от формалната и неформалната логика. Тя е задължително обективизираща, абстрахирана максимално от личностите на адресанта и адресата на съобщението и е насочена към Перелмановата „универсална аудитория“. Теоретично, при нея задължително трябва да бъдат спазени законите на логиката, а предпоставките да бъдат релевантни към извода, верни и доказани. Именно поради предполагаемата ирелевантност на етоса и патоса още Джордж Хендриксън през 1905 г. защитава тезата, че всъщност Аристотел разглежда реторическите доказателства не като три, а като два основни типа (логически и нелогически, като към последната група спадат емоциите и ораторският характер)[38]. Цицерон пък полемизира с авторите, които, следвайки перипатетическата традиция, разделят ораторските убеждаващи средства на res (по същество) и adfectus (по емоция)[39]. Някои късноантични реторици възприемат това аристотелистко деление, като променят само терминологията, отнасяща се до логическата част. Късноантичният ретор Апсин използва съответно веществен тип (εἶδος πραγματικόν) и емоционален тип (εἶδος παθητικόν), като първото отразява Аристотеловата логическа аргументация и препраща към латинския термин res (стгр. πρᾶγμα), а второто отразява емоционалната аргументация. Подобни двуделни разграничения са характерни и за други антични автори. Разграничителната линия между логически и нелогически аргументи е именно релевантността. Емоциите и характерът на комуникатора и на аудиторията са ирелевантни от логическа гледна точка (не са „по съществото“ на тезиса) и именно поради това често се обединяват като „нелогически средства за въздействие“. Чрез тях не се „убеждава“ (англ. convincing), а се „скланя“ (англ. persuading)[40], тъй като не осъществяват реална връзка между логоса и обективната материална реалност – техният смисъл пряко зависи от личността с нейния вътрешен, психологически свят, и от човешката група с нейните изкуствено изградени правила и символи. Невербалните канали представляват основен проводник на  емоция и имидж. Те имат „основанието си само в особената природа на субекта“, ако приложим определението на Кант[41].

Трябва да подчертаем, че разграничението между логически и нелогически убеждаващи средства, на което обърнахме внимание по-горе, се отнася само до съзнателното спазване на формално- и неформално-логическите правила при извършването на определена аргументативна операция – не до наличието или неналичието на определени умозаключителни процеси. Емоцията и имиджа също служат за формиране на умозаключение и се базират на дедукция, индукция, традукция/аналогия. Формално-логически тези процеси могат да бъдат и абсолютно валидни. Проблемът при тях е съдържателната ирелевантност. От аргументативна гледна точка самият преход от предпоставки към извод често е несъзнателен и именно тази несъзнателност прави тези средства във висша форма „ентимематични“ не само от гледна точка на аудиторията, но и от тази на самия аргументатор. Когато една жена казва на съпруга си, че той трябва да я послуша и да не заминава за чужбина, защото тя е човекът, който го обича най-много на света, тя очевидно използва ирелевантен логически аргумент от патоса. Тази ентимема може безпроблемно да се развие до квази-дедуктивен силогизъм, макар предпоставките за него да не са експлицитно формулирани:

MAIOR: Всички, които обичат, дават добри съвети. (MaP)

MINOR: Аз те обичам (най-много от всички). (SaM)

CONCLUSIO: Следователно аз съм човекът, който ще ти даде най-добър съвет. (SaP)

Силогизмът е ААА по първа фигура (BARBARA), следователно е валиден, като е вплетен и a fortioriелемент. Голямата предпоставка обаче, както става обикновено, е с неясна степен на истинност и сама по себе си се нуждае от обосновка. Не е ли така обаче при почти всяко умозаключение, което се отнася до човешкия, а не до материалния свят? „Несъвършеното познание е по-добро от никакво, когато навигираме във водите на нашия социален свят“[42].

Когато става дума за невербалната комуникация като база за патосен аргумент, нивото на неосъзнатост обикновено е много по-високо и често е базирано по-скоро на индукция/интуиция, отколкото на дедукция. Ние рядко можем да формулираме, защо даден човек ни въздейства на емоционално и сексуално ниво. Когато опитаме все пак да го направим, ние мислим за неговия/нейния, поглед, жестове, походка и поза, за начина, по който тя/той използва пространството, за физическите му/ѝ данни и облекло, но индукцията винаги е частична. Единственото, което остава безспорно, е изводът, базиран на тези невербални компоненти и на много други, които са напълно неосъзнати и неизразими. Въпреки това логическият процес е изцяло наличен.

Появява се обаче въпросът, дали имаме основание да бъдем толкова крайни при пълното отделяне логиката от емоцията и имиджа. Могат ли те да бъдат вградени в логическа операция (била тя силогистична или пропозиционална), без това нарушава частните и общите правила на формалната логика и принципите на неформалната – т.е. могат ли те да бъдат релевантни, верни, доказани и достатъчни основания за приемането на извода при спазване на принципите за съставяне на силогизъм и за провеждане на пропозиционално-логическа операция? Това е напълно възможно и до голяма степен очевидно. Когато аргументаторът използва за обосноваването на определена теза собствените си емоции и емоционалното въздействие, което неговото послание оказва, тогава ирелевантността е налице. Когато обаче самият тезис се отнася до емоция и личностни качества, тогава явно и предпоставките по необходимост трябва да бъдат “патосни” и “етосни”, без това да накърнява каквито и да било логически правила. За да илюстрираме това, можем да използваме горния дедуктивен пример. Когато една съпруга съветва мъжа си да не заминава на работа в чужбина и изтъкне като основание за верността на своя съвет обичта си към него, тогава имаме явна липса на връзка между предпоставката и тезиса, макар и да са спазени формално-логическите правила. Както казахме, ако изразим експлицитно голямата предпоставка на тази ентимема, тя би звучала абсурдно – “Човекът, който обича най-много, дава винаги най-добрите съвети”. Ако обаче жената изтъкне като аргумент обичта на мъжа ѝ към нея и го помоли да не я оставя сама, тогава емоцията вече не е средство за прокарване на тезиса. Тя е релевантна предпоставка. Тя казва на партньора си ентимемата Ако ме обичаш, няма да ме изоставиш и ние можем да развием следния силогизъм:

MAIORНикой обичащ не e изоставящ волно обекта на обичта си. (MeP)

MINORТи си обичащ. (SaM)

CONCLUSIOТи не си изоставящ волно обекта на обичта си. (SeP)

От формално логическа гледна точка имаме съждение ЕАЕ по първа фигура (Celarent). Средният термин (обичащ) се отнася до емоция. В съдържателно отношение обичта и изоставянето като цяло са несъвместими, доколкото става дума за личната воля на обичащия. Силогизмът е изцяло валиден и е базиран на релевантни препоставки, нищо че тези предпоставки се отнасят до патос. Ако съпругът изостави жена си, силогизмът ще бъде от типа ЕАА по първа фигура (т.е. невалиден) и малката предпоставка (ти си обичащ) ще бъде доведена до абсурд. Друг е въпросът, че мъжът може да използва похвати за изместване на отговорността, познати на реториката още от времето на Хермагор от Темнос (II в. пр.Хр.), при наличието на които силогизмът няма да важи поради ограничената възможност за проявяване на личната му воля[43].

За засилване на въздействието в горния случай жената може да използва осъзнато или неосъзнато „добавен патос“ на невербално равнище. Какъв ще бъде той, зависи от нея самата и от аудиторията ѝ. Тя би могла да добави умолителни/прелъстителни нотки в гласа си на вокализационно равнище; може да го прегърне любящо или да направи жест със сексуален подтекст на кинесично равнище; би могла да използва проксемичен аргумент и да скъси разстоянието помежду им като демонстрация на стремеж към по-голяма интимност или да го увеличи възмутено; би могла дори да демонстрира мъка чрез небрежно облекло или пък напротив – да се облече и гримира прелъстително.

По същия начин стои въпросът и при имижда. Когато един политик отхвърли предложение за законопроект на свой опонент заради факта, че последният често е бил виждан да залага големи суми в казина и да се напива с приятели, това би бил неистинен извод, базиран на ирелевантна предпоставка ad hominem (дори ad personam) – ползите от закона нямат пряка връзка с навиците на този, който го предлага в парламента. Когато същият политик изтъкне склонността към хазарт и алкохолизъм като основание неговият противник да не бъде избран например за кмет или депутат, тогава предпоставката би била напълно релевантна, защото тези отрицателни склонности обективно биха попречили на последния да изпълнява своите задължения. Мажоритарната избирателна система в най-голяма степен се гради върху изцяло имиджов доказателствен апарат (т.е. върху ad hominem аргумент). Нелогическите средства за убеждаване (когато наистина са такива) много наподобяват стилистиката, която също може да има аргументативен ефект, без да бъде (квази)логическа – те не са реална предпоставка, а само начин за ефективно провеждане на съобщението, подобен на драматичната анафора или ярката метафора. Популярността и уменията на един водещ на телевизионно предаване (неговият или нейният етос) са абсолютно валидна предпоставка, когато той или тя трябва да бъдат избрани за ново шоу, но са абсолютно ирелевантни към една евентуална кандидатура за обществена длъжност – те могат да служат само като начин партията, която издига тази кандидатура, да привлече чрез емоция и имидж повече гласове. Причината за ефективността на подобни нелогически предпоставки е именно осмозата между тях и логиката – рационалност, афект и характер са дотолкова преплетени и до такава степен се срещат във всяко убеждаващо средство, че практически могат да бъдат отделени изключително трудно. Както подчертават Перелман и Олбрехтс-Титека, “емотивният смисъл е интегрална част от значението на понятието, а не просто странична добавка”[44]. Невербалното и вербалното, логиката и емоцията са неделимо интегрирани в цялостната реторическа аргументация[45].

            3.1. Утилитарна функция

Силогизмът е истинен тогава и само тогава, когато предпоставките му са верни и логическата му форма е валидна (изводът следва по необходимост). Само материалният свят като обективна константа в миналото и настоящето осигурява пълна и абсолютна проверимост на обосновката. Според софистичната традиция когато силогизмът премине изцяло в сферата, детерминирана от човешкото общество, той придобива елемент на релативност. Тук „фактите“ и „истините“ имат своя статут дотолкова, доколкото ораторът и аудиторията ги приемат единодушно за такива[46].

Първата функция на невербалното, която очертаваме, е най-близка до логическия (формален и неформален) компонент на аргумента, защото е изцяло обективна, материално и сетивно обусловена, непроменлива. Това е утилитарната или прагматичната функция (от лат. usus – употреба), очертана най-общо и от Екман и Фризен (пригаждане към външните условия) и формулирана накратко по отношение на облеклото от Морис[47].  При нея трябва да си отговорим на въпросите:

  • Защо ползваме даден предмет или правим определено действие?
  • Каква е рационалната, обусловена от външната среда полза от даден предмет или действие?

Чрез утилитарната функция се осъществява пряката, „естетическа“ (в Кантовия смисъл на термина)[48]връзка между субекта и материалния (както жив, така и нежив) свят около него във времето и пространството – един процес на пригаждане, който е разбираем за всяко разумно човешко същество и за универсалната аудитория. Логиката е независима от моментното емоционално състояние, статуса и културно-цивилизационната принадлежност, личните естетически вкусове на човека, които са изцяло субективни на нивото на личността и на групата. Аргументът „облечен/а съм в дебело кожено палто, защото навън е студено“ е обективен, борави с Аристотеловите „нетехнически доказателства“, и е логически едновременно формално и неформално. Той не е зависим от човешкия свят, а предпоставките му са сетивно проверими. По този начин разграничението между утилитарната и не-утилитарните функции на невербалните модалности може да бъде поставено в контекста на някои изключително важни философски разграничения, касаещи „сетивно достижимото“ и „мисловно достижимото“ (стгр. αἰσθητόν и νοητόν), което може да се проследи поне до епохата на Платон. Нетехническите доказателства са базирани на опита (апостериорни, a posteriori), докато техническите са базирани на мисълта (априорни, a priori). Проверката на утилитарната връзка между студа и дебелото облекло е апостериорна и „извън изкуството“ (ἄτεχνος според Аристотеловата терминология). От гледна точка на лингвистиката утилитарната функция отговаря на прякото значение на понятието, което денотира определен обект от действителността (единично понятие) или конкретна група обекти (конкретно понятие).

От друга страна, аргументът „облечен/а съм в дебело кожено палто, защото съм богат и високопоставен“ е вариативен, символен, обвързан само и единствено с човешкия свят, базиран само на мисленето, отделен от материалния и сетивно познаваем свят. Той се нуждае от определена аудитория, която да го натовари с необходимите допълнителни смисли, които се отнасят до маркерите на етоса с безбройните им разлики в различните общества. От логическа гледна точка кой е противоречив, тъй като богатство и високопоставеност могат да се демонстрират и чрез напълно противоположни средства – например чрез фината и тънка копринена дреха. Ако сравним двете ентимеми пропозиционално, формално би бил нарушен вторият закон на логиката (principium non cotradictionis). Логиката познава понятието противоречие. Аргументацията обаче борави с понятието несъвместимост[49]. Дебелата дреха (кожено палто) е контрарна на тънката (копринено палто), но това не означава, че е несъвместима като етосна символика с него.

Утилитарната функция може да се реализира чрез действие (на нивото на кинесиката и на вокализацията), чрез елемент от външния вид (на нивото на организмиката и социално-цивилизационната модалност), чрез позиционирането на тялото спрямо околната среда и останалите участници в комуникативния процес (на нивото на проксемиката), дори чрез изпращане на предупредителни олфакторни сигнали. Едно от най-важните ѝ проявления е защитно-апотропеичното поведение[50] спрямо външните, независими от човека външни условия – например от климатичните условия, от други хора и, неминуемо, от свръхестествени опасности. При студено време ние се стремим да се защитим чрез „моделиране“ на облеклото си, обличаме се по-топло. Такъв тип поведение е и комуникативно (а понякога и интерактивно) – чрез дебелия пуловер и вълнената шапка ние изпращаме съобщение „студено ми е/навън е студено“. При топло време правим обратното – оставяме повече части от тялото голи, използваме по-тънки материи и, съответно, изпращаме обратното съобщение на околните. Неутилитарната голота може да придобие и други смисли на емоционално-седуктивно, имиджово и естетическо ниво, но тези смисли се отнасят само до човешкия свят – те не са свързани с нагаждането към външните условия и доста често са в противоречие с тях. Козметиката също първоначално вероятно има защитна функция. Малахитът (зеленикав на цвят меден оксид), който египтянките нанасят върху клепачите и около очите си още от пред-династичния период (IV хил. пр.Хр.), има не само естетическа, емоционално-седуктивна и етосна, но и практическа функция – той защитава от насекоми, тежкият метал (мед) убива бактерии, а слоят боя предпазва от силното слънце[51]. Впоследствие очният грим придобива и апотропеична функция – дългата черна линия, толкова типична за запазените и до днес изображения, наподобява котешко око, което предпазва от свръхестествени опасности. На кинесично равнище например т.нар. „бариерни жестове“ имат първоначално пряка утилитарна (защитна) функция. Поставяйки силните кости на тялото си (раменната и бедрената кост) между нас и друг участник в общуването създава физическа преграда между нас и предполагаемата опасност – именно затова асиметричното скръстване на ръцете пред гърдите е много по-силен бариерен сигнал, отколкото симетричното. В проксемичен план териториалното поведение и увеличаването на дистанцията има същата цел – демонстрацията на завишени териториални нужди (например разкрачената поза) придобиват етосен елемент и се превръщат в демонстрация на статус едва вторично. Повишаването на тона на гласа първоначално има предупредителен характер, предхождащ физическа реакция на опасност и едва вследствие на това се превръща в изразител на повишен емоционален градус.

Защитната (утилитарната) функция на НВК далеч не е единственото проявление на човешката нужда да се пригоди към повече или по-малко неблагоприятна от физическа или психологическа гледна точка среда. Същата функция имат и т.нар. „адаптори“ – жестове, чрез които се „самоуспокояваме“. При голяма част от тях компонент съставлява „самодокосването“ – потриването на ръце, самопрегръщането и други типове поведение, които наподобяват успокояващите жестове на родител към малко дете. При други се стремим да изместим напрежението, като извършваме на пръв поглед излишни действия, например като поправяме елементи от външния си вид, барабаним с пръсти и т.н. Утилитарността на този тип жестове често е неясна не само за аудиторията, но и за самите нас. Също така, при тях емоционалният елемент е почти „химически“ слят с утилитарния, тъй като действията са по-скоро реакция на стреса, отколкото на самите външни обстоятелства.

Утилитарната функция на действията, външния ни вид, позицията ни в пространството е само вторично комуникативна. Това разграничение е фундаментално за иначе доста хетерогенната класификация на жестовете, която прави Дезмънд Морис в своето изследване Жестове и поведение (Peoplewatching)[52]. Според него първичните жестове (primary gestures) имат знаков (и/или символен, бихме добавили) характер – те са предназначени за комуникиране на послание. За разлика от тях, вторичните жестове (secondary gestures) реализират изцяло утилитарна функция и в комуникативен план имат само сигнален (неосъзнат) характер. От гледна точка на комуникативната теория на Сърл и Остин вторичната жестикулация и утилитарната функция на НВК като цяло се реализира изцяло перлокутивно (без да е необходим илокутивен елемент) – тя се превръща в елемент от комуникацията само чрез въздействието си върху аудиторията. Например кашлянето има за цел да прочисти дробовете, но може да бъде възприето от околните като сигнал за болест. Покашлянето обаче има както илокутивен, така и перлокутивен аспект. То е първичен жест (знак), чиято функция е учтивото привличане на внимание, и обикновено е лишено от всякакъв утилитарен елемент. От аргументативна гледна точка става дума за свеждане на социален сигнал до утилитарно поведение с цел формално снемане на отговорността чрез прехвърлянето ѝ към обективни обстоятелства – чрез целенасоченото прочистване на дробовете си ние сякаш казваме „Целта ми не е да привлека вниманието ти и да те притесня, но нещо ми заседна на гърлото“. И въпреки това вниманието на другия е привлечено.

Утилитарната функция може да бъде в противоречие с други цели на поведението – пригаждането към комуникативната среда (зависещите от човека фактори). Както ще видим, човешкото аргументативно поведение в невербален план се базира в голяма степен на целенасоченото, явно жертване на утилитарната функция в името на демонстрирането на емоция, на имидж или определена естетическа нагласа и естетически вкус.

3.2. Емоционално-експресивна функция

Емоцията съставлява втория иманентно присъщ на аргумента компонент според Аристотеловата класификация (πάθος). За разлика от универсалното пригаждане към външните условия, което е абсолютно обективно и рационално, емоцията е винаги субективна – тя е субективно преживяване (“subjective experience” според израза на Майкъл Аргайл[53]), което зависи от психологически фактори (включително емоционалното заразяване). Дори когато е социално детерминирана (например при симулацията на радост на нечий рожден ден или при симулацията на скръб при погребение на далечен роднина), тя поне наподобява лично преживяване. За разлика от утилитарната функция, емоционалната оперира на две равнища и отговаря на два въпроса:

  • Каква емоция (вътрешно чувство) изразяват интонацията, външният вид (организмика, облекло, аксесоари), лицевото изражение и жестикулацията, проксемичното поведение, хронемичното поведение, миризмата на тялото и останалите невербални канали за предаване на информация?
  • Каква емоция (вътрешно чувство) предизвикват у адресата на съобщението интонацията, външният вид (организмика[54], облекло, аксесоари), лицевото изражение и жестикулацията, проксемичното поведение, хронемичното поведение, миризмата на тялото и останалите невербални канали за предаване на информация?

Както показахме по-горе, личните чувства на адресанта и на адресата на съобщението могат да представляват основа за валидна и вярна логическа операция, но само когато тезисът се отнася до тях (когато е налице релевантност) и когато са спазени формално-логическите правила. Както и вербалният аргумент от патоса, така и невербалното убеждаващо средство, могат да бъдат обосновани логически или пък да действат само като сладка добавка към иначе горчиво лекарство (или отрова), чиято изконна цел съвсем не е да доставя удоволствие, а да лекува (или да убива).

НВК конституира основните канали, по който човешките същества комуникират емоция, а модално-емоционалната е една от най-добре изследваните ѝ функции[55]. Както показват многобройните изследвания на Екман и на цяла плеяда негови последователи, това важи може би в най-голяма степен за лицевото изражение, за чието разпознаване е формулирана и системата FAST. Както е известно, при нея лицето анатомично (според групите мускули) се разделя на три зони, в които се разпределя изразяването както на шестте базови емоции (характерни за всички човешки същества и разпознавани навсякъде по света), така и на техните около 20 000 комбинации (т.нар. “blends”)[56]. Други автори, приемащи т.нар. „Basic Emotions Approach“ прибавят още основни за човешкия вид емоции – интерес, срам, притеснение, гордост, любов, топлота и вина[57]. Макар изразяването на емоция да е сравнително най-добре изучено по отношение на лицевото изражение, останалите канали на НВК играят не по-малка роля за това. На жестикулационно равнище емоционалната температура често зависи от равнището, на което се извършва съответното действие – под кръста (негативни емоции и вулгарни жестове), от кръста до раменете (балансирани емоционално илюстративни жестове и емблеми), над раменете (високо емоционални жестове, например вдигнат юмрук)[58]. На нивото на организмиката физическите данни (телесният тип) могат да внушават определени емоции – например едрият мускулест мъж може (съвсем несъзнателно) да изпраща съобщение за аргресивност и заплаха, а дребна жена с крехко телосложение може да внушава нежност и желание за закрила у аудиторията. Човек може да преекспонира съзнателно телесните си дадености и по този начин да предизвика целенасочено афект – например добре трениран мъж да демонстрира мускулите си чрез определена поза или жест или красива жена да подчертае чрез облекло и аксесоари гърдите и ханша си – и двете действия могат да имат емоционално-седуктивна функция. Един стресиран човек може да демонстрира проксемично емоционалното си състояние, като изиска повече пространство около себе си и го защити демонстративно от останалите. На олфакторно равнище ние също комуникираме емоции – например чрез феромоните (биологично обусловени) или чрез парфюмите (социално детерминирарни). Емоционална експресия може да бъде проявена и чрез облеклото – чрез него ние както показваме собствените си нагласи (реални или не), така и се стремим (съзнателно или не) да предизвикаме емоционален ответ. Тук обаче границата между патос и етос доста често се размива, тъй като патосът винаги е моментен, докато етосът, в който включваме и устойчивите склонности към определени емоции, е повече или по-малко устойчив и трудно променим. Дали предизвикателното облекло или седуктивният жест на една жена ще се възприеме като ефимерно проявление на нейното желание за флирт или пък ще бъде аргумент за характера ѝ и ще се използва за недотам ласкателни квалификации? Дали заемането на агресивна поза и арогантната употреба на пространството от един мъж ще бъде знак за неговото емоционално състояние или за склонен към насилие характер? Това зависи от аудиторията и от реторическата ситуация.

Няма никакво съмнение, че НВК изразява емоции, и то по-ефективно от вербалната комуникация. От комуникативно-аргументативна гледна точка обаче трябва да направим разграничения по отношение на два фактора – знаковост/сигналност на съобщението (целенасочено кодиране от страна на адресанта) и наличие/неналичие на перлокутивен ефект (декодиране от страна на адресата). Експресията може да бъде осъзната и целенасочена (знакова) или неосъзната (сигнална) – с други думи, самият адресант на съобщението може да декодира собственото си поведение или да го не го декодира. Във втория случай имаме „биологичен отговор“ (biological response) и „тенденция към действие“ (action tendency) като реакция на вътрешно преживени емоции. В първия случай невербалното поведение има като своя осъзната цел демонстрирането и/или предизвикването на емоция. Пример за сигналност може да бъде например т.нар. „flight-or-fight reaction“ („да избягаш или да се биеш“) при заплаха. Тя може да бъде както цялостно изразена (реално бягство или спонтанен удар), така и иконично кодирана (вместо цялото тяло, „бягат“ само очите; вместо да набием другия, несъзнателно стисваме юмрук). Такива емоционално заредени действия съставляват цяла категория жестове, наречени от Морис „вторични“ (secondary) – при тях липсва целенасоченост, но все пак те носят информация. Те представляват „tells“ според категоризацията на Питър Колет и могат да издават отегчение, интерес, стрес и безброй други емоции. Подобно несъзнателно поведение е добре изучено с оглед на кинесиката, но то може да бъде налично и при всички други клонове на НВК, тъй като несъзнателното предаване на информация по никакъв начин не е функция само на лицевото изражение и жестикулацията. Например една тийнейджърка може да „предаде“ емоционалното си състояние и сексуална настройка върху своето облекло, без да разбира това или разбирайки го само отчасти. Резултатът от късата пола и пестеливото бюстие обаче могат да бъдат катастрофални, ако агресивно настроен мъж ги възприеме (или предпочете да ги възприеме) като седуктивен знак, вместо като несъзнателен сигнал. Евентуално, външният ѝ вид може да бъде използван като аргумент в защита на насилника – неговият адвокат ще твърди, че дрехите ѝ са имали знаков характер (били са осъзнато седуктивни), докато прокурорът ще защитава тезата за тяхната сигналност или ще изтъкне правото на момичето на личен вкус (т.е. по линията на естетичната функция на облеклото). На проксемично равнище, ако непознат човек се приближи до нас и наруши ограниченията на близката зона на личното ни пространство (45-75 см.) или интимното ни пространство (0-45 см.), ние вероятно бихме възприели инстинктивно това действие като заплашително и бихме се отдръпнали. Декодирането на тази невербална „ентимема“ обаче може да се базира на погрешна предпоставка – възможно е „нападателят“ да принадлежи към друга култура или просто да се опитва да чуе по-добре нашия отговор на въпроса си сред уличния шум.

Накрая, необходимо е да обърнем внимание на още един аспект на емоционално-седуктивната функция – прикриването[59]. Както отбелязва Морис, туширането на някои сигнали на тялото (особено сексуалните) са от ключово значение при всички човешки общества, особено когато гъстотата на населението е голяма, а социалната система е сложна и включва множество дейности. Изпращането на сексуални сигнали води до съвсем практически проблеми от социално-психологическо естество. Често то е форма на социална инхибиция[60], тъй като води до отвличане на вниманието от голям брой дейности, изискващи съсредоточаване (както професионални, така и битови). Основният проводник на тази под-функция е социално-цивилизационната модалност (облеклото и аксесоарите), а примерите са безброй – от препаските при примитивните народи до викторианските рокли и арабските бурки. Прикриването обаче съвсем не се ограничава само до външния вид. Повечето общества развиват цялостен код на поведение, от който облеклото е само един елемент. Колкото и дискриминационно да звучи, в християнските и мюсюлманските култури този код се отнася преди всичко до жените и включва например определени бариерни жестове – типичното скръстване на краката, прибирането им един до друг или пък поставянето им под формата на буквата Λ с цел скриване на гениталиите. Разбира се, и тук става дума за фина културно-комуникативна игра, при която едни същи невербални средства при леко калибриране могат да изпълняват противоположни функции. Една прилепнала рокля, която прикрива цялото тяло от врата до глезените, може да бъде много по-провокативна сексуално от небрежни къси панталони, които оставят коленете и прасците голи. Нека не забравяме, че строгата викторианска епоха ражда неповторимо привлекателната комбинация от бухнала пола с безброй копринени фусти и прилепналото към горната част на тялото бюстие. Именно контрастът между двете части на роклята, която прикрива цялото тяло, подава силен сексуален сигнал.

3.3. Представителна функция

Представителната функция на НВК е може би най-пряко обвързаната с аргументацията. Тя отговаря на Аристотеловия етос или характер – в този смисъл можем да я наречем и „етосна“. Ако утилитарната функция се отнася до връзката на човека със света извън него (материален, но и въображаем), а емоционалната функция е свързана с неговия вътрешен, субективен свят на чувствата, то представителната функция има за цел да демонстрира качества на характера и принадлежност към група. Въпросите, на които отговаря тя, са колкото кратки, толкова и сложни:

  • Кой съм аз? Какъв искам да бъда и да изглеждам?
  • Кой е другият участник в общуването?

С други думи, етосната функция на НВК изразява „реални и желани идентичности“ (real and desiredidentities) и подава доминантни/властови сигнали[61]. Основните елементи на етоса са добре изучени още от античната реторика в контекста на епидейктичното красноречие (похвалата и порицанието). Чрез компонентите на тази сложна матрица се формира реторически/социален отговор на фундаменталния философски въпрос „Какво е човекът?“. Специалистът по етика вероятно би погледнал с известно пренебрежение на „опростенческото“ свеждане на душевните качества до четири добродетели (практическа мъдрост, мъжество/храброст, справедливост, умереност), а социологът би подходил по подобен начин към топосите, които конструрират обществената личност (произход, семейна среда, богатство, авторитет, заемани държавни длъжности, приятелски кръг)[62]. При все това, не бива да вменяваме на реториката несвойствени за нея функции. Комуникаторът/ораторът (във всичките му превъплъщения и социални роли) има нужда от „резюме“ на постиженията на философията и хуманитаристиката като цяло, за да ги приложи в реална ситуация. Политическата аудитория има определен стереотип, чрез който възприема човешката личност. Не е възможно, нито ефективно, добрият оратор да превръща речта си в монолог за добродетелта и креативно изследване на нейните компоненти. Ораторското произведение по необходимост е опростено във философски план, защото е насочено винаги (дори когато има претенции за всеобща валидност) към конкретната аудитория с нейните опростени схващания за света и човека. Повърхностното, но ефективно политическо красноречие вероятно е по-лесно постижимо за слабо образования, неизкушен от търсенето на истината „велик комуникатор“, който истински вярва в стереотипите и споделя безкритично общоприетите мнения, ползвайки ги по детски невинно за своя собствена изгода и превръщайки се в маша за онези, които стоят зад него. Човешката история е пълна с примери за такива демагози, които изкривяват самата представа за реториката и я приравняват към манипулация или обикновен философски кич, който работи в полза на интелектуално банални популисти. Цялото творчество на Платон е насочено към интелектуално осмиване на онова, което е прието безкритично от мнозинството. Самият античен философ обаче формулира и една друга, безкрайно дълбока функция на словото, която може да опростява, без обаче да изпада в опростенчество, да води душата към истината, а не просто да обслужва изгодата на оратора. Алегориите и митовете, абсурдните етимологии, иронията, дори самата ревностно отречена от Кант диалектика, и изобщо всички аргументативно-стилистични подходи и средства, с които си служи тази „психагогия“, са обосновани прагматически, доколкото постигат своята цел да докоснат сърцето на аудиторията и да ѝ дадат поне известна представа за „истинската истина“ (τὸ ὄντως ὄν).

Реторическият скелет за формиране на етос с неговите основни компоненти е не по-малко актуален и днес. На първо място, чрез НВК ние комуникираме (а понякога и променяме) биологично детерминираните си характеристики (пол, физическа сила/слабост, здравословно състояние и много други); демонстрираме душевни и характерови качества (храброст, умереност, воля и много други). Тук се откроява древният принцип за единността на тяло и душа[63]. Това е т.нар. „калокагатия“ (καλοκἀγαθία) – принципът за „красивото-добро“, според който всеки душевен недъг получава своето отражение върху тялото и може да се използва от околните като индикатор (сигнал, аргумент) за разпознаването му. В исторически план това схващане е изиграло такава огромна роля както върху политическия и съдебния дискурс (делиберативното и съдебното красноречие), така и върху светогледите изобщо, че тук е невъзможно дори само да очертаем безбройните му проявления. В играта на властова легитимност през Античността, Средновековието и Ранното ново време несъразмерността, телесните дефекти и липси, болестите и болнавостта, неизменно са присъствали официално поне до средата на ХХ в. като основания за недопускане до заемане на различни държавни длъжности. На жените е бил отказван достъпът до властта на псевдо-медицинското основание, че те всъщност са „несъвършени мъже“. Като дефект е била възприемана и тъмната кожа, а „етиопецът“ (негърът) се възприема като типично проявление на Злото в християнската житийна традиция[64]. Връзката между тяло и душа е толкова могъща, че в Англия през ХVI в. дори се дефинира концепцията за „двете тела на краля“ – едното съвършено и транцедентално, неостаряващо и безсмъртно, а другото земно, материално и подвластно на развалата[65]. Днес се полагат огромни идеологически усилия за премахване на тези дискриминационни аргументи както от политическото, така и от социалното пространство. При все това, въздействието на „ефекта на ореола“ е психологически процес, който едва ли може да бъде изцяло изкоренен въпреки своята логическа несъстоятелност. В съдебната практика дълго време е съществувал принципът на т.нар. „огледални наказания“ (според термина на Констандинос Пицакис)[66], според който наказанието е отражение на съответното престъпление (за лъжесвидетелство под клетва се реже език[67], за кражба в някои случаи се сече ръка[68], за зоофилия се кастрира[69], за прелюбодеяние се обезобразява лицето чрез отрязване на носа[70]). В днешно време този постулат е видим в шериата, ислямското обичайно право в някои мюсюлмански страни.

На второ, но не на последно място, чрез невербалните канали ние се позиционираме социално и културно – изразяваме принадлежност към (или се разграничаваме от) определена група според различни идентификационни критерии (раса, нация, народ, религия, музикален вкус, спортна афилиация и много други) или показваме мястото си в определена йерархия (политическа, военна, корпоративна и много други) и подаваме доминантни сигнали[71]. Когато говорим за „душевни качества“ и тяхното показване чрез невербални средства, изглежда, че се връщаме в сферата на емоционално-експресивната функция на НВК. В действителност разликата е трудно забележима, но отчетлива. Както казахме по-горе, още Аристотел разграничава устойчивите качества и склонности към определен емоционален тип (стгр. ἕξεις)[72], които са част от характера на човека, от моментните емоционални състояния (стгр. διθέσεις) – не е едно и също да се гневиш и да бъдеш гневлив. Декодирането на едни и същи невербални знаци и сигнали като проява на патос или на етос зависи от реторическата ситуация и от аудиторията, а неправилното им възприемане може да доведе до сериозни последствия.

Аргументативният процес при етосната функция на НВК се откроява най-ясно сред всички изброени по-горе функции. Това е така, защото ние по всякакъв начин се стремим (до голяма степен осъзнато) да убедим и да убеждаваме в идентичностите си безбройните аудитории, с които се срещаме всекидневно и ежечасно в професионалния, социалния и личния си живот. Именно по този начин се стремим да се обгръщаме, съзнателно или не, със знаменития „ефект на ореола“ (hallo effect), който да ни помогне по-лесно да прокараме аргументите си[73]. Неслучайно е толкова разпространено виждането, че всички носим социални маски, които прикриват някакво наше имагинерно и скрито „Аз“. Липсата на активен убеждаващ процес в тази насока води почти неминуемо до някаква форма на обществен остракизъм. Както казва Ървинг Гофман, „когато човек не вярва в собствения си акт и не се интересува от вярванията на своята аудитория, ние бихме го нарекли циничен [74]. Реалната личност на оратора зад неговия имидж е проблем, с който се занимава психологията и който няма пряко отношение към разискваната тук тема. Онова, което ни интересува, са невербалните средства, чрез които се убеждава и скланя аудиторията да повярва в конструкта, наречен „идентичност“. За тази цел ние можем да използваме абсолютно всички канали на НВК, като придадем допълнителен смисъл на интонацията, физическите си дадености, облеклото и аксесоарите, мимиките и жестовете си, проксемичното си поведение, начина, по който използваме времето, олфакториката. Този процес може да бъде осъзната стратегия или неволно „изтичане на информация“ – с цялото си поведение ние комуникираме нещо за своята личност на останалите, а те трябва от своя страна да декодират съобщението и да направят извод[75]. Невербалният код, който конструира етоса, обикновено е комбинаторен/синтетичен – той рядко се базира на прости предикатно-субектни връзки при един единствен знак/сигнал, а е продукт на множество взаимосвързани и синхронизирани елементи. Например високият социален статус личи от дрехите, парфюма, грижите за тялото и физическите данни, тона на гласа и произношението. Всеки детайл, който не съвпада с общия стереотипен образ на издигнатата личност, може да изиграе ролята на „пример в противоречие“ и да разруши целия конструкт. Нека си представим богата дама от нюйоркския хайлайф с нейния безупречен костюм „Армани“, прическа за 1000 долара от Жулиен Фарел, обувки на висок ток „Джими Чу“ и чанта „Ермес“. Нека сега допълним образа с носово южняшко произношение, нездраво бяла кожа и леко коремче. Първият от тези елементи издава провинциален произход, вторият – заседнал начин на живот, а третият – липса на физическа активност. Те са несъвместими (в Перелмановия смисъл) с търсения образ и поради тях цялостният образ не само не постига търсеното аргументативно въздействие, но и го „обръща“ напълно, правейки дамата смешна. Не всяко подобно несъответствие обаче има такъв ефект. Ако си представим образа на идеалната нюйоркчанка (включително поддържаната физика и бронзовия тен) и прибавим към него неоформени вежди и неепилирани крака, съобщението може да бъде изцяло различно в зависимост от останалите фактори на реторическата ситуация. Тези елементи от външния вид могат да се възприемат като противоречащи на търсения ефект и, следователно, смехотворни, но могат да играят и ролята на съзнателно социално послание и призив към еманципация.

Облеклото е един от най-типичните примери за демонстриране на принадлежност към група или разграничаване от нея. По този начин могат да се очертаят три основни тенденции. Първата от тях е интеграцията, при която се стремим да се идентифицираме с останалите членове на групата. Крайната форма на интеграция е униформеността, която далеч не се изчерпва само с най-явното си проявление (военната униформа) – тя е твърде видима и при строгия бизнес костюм и свързаните с него строги и сложни кодове[76]. Диаметрално противоположната на интеграцията тенденция е индивидуализацията, при която се стремим да се разграничим, да демонстрираме не-принадлежност към определена група. Често обличаме това поведение в субективна терминология и го обясняваме с някакъв имагинерен „личен вкус“. В действителност индивидуализацията по отношение на една съвкупност от хора често представлява интеграция по отношение на друга. Тийнейджърката, която войнствено отказва да се облича като майка си, защото държи на „индивидуалността“ си, обикновено губи тази индивидуалност веднага, тъй като несъзнателно подражава на приятелките си. Като отделна категория тук отграничаваме провокацията, която представлява съзнателно, радикално и агресивно разграничаване от определена група и нарушаване на нейния етикет. Нейно проявление могат да бъдат например облекло, аксесоари и кинесична активност, използвани със седуктивна или псевдо-седуктивна функция (подчертаващи и разголващи пола), но това далеч не е задължително. Провокативни обаче могат да бъдат и невербални средства, които демонстрират принадлежност към друга социална или културна група, религиозна общност, сексуална общност, йерархична система, политическа група. Носенето на бурка от мюсюлманките в европейските държави и подчертано разголено европейско облекло от западните туристки в арабски държави могат да представляват провокативно демонстриране на религиозна и културна идентичност в чужда среда. Облеченият като жена хомосексуален мъж може да предизвика агресия към себе си, тъй като поведението му се възприема като активна провокация към общоприетите норми. Прекалено официално облеченият нископоставен служител може да подразни по-небрежно облечения си началник. Провокацията е съзнателно или несъзнателно комбиниране на индивидуализация и интеграция, което има определена аргументативна цел или поне аргументативен ефект. При анализирането на тази аргументативна функция отново ключова роля играят кодирането и декодирането като логически процеси, за които стана въпрос в първата част на настоящата студия – намерението на адресанта на съобщението може да не съвпада с ефекта, който то оказва върху адресата. Изключително високо манипулативна стратегия може да бъде и случаят, при който провокаторът твърди, че всъщност неговият/нейният външен вид и поведение нямат за цел да дразнят, а са израз на „свободна воля“, „право на себеопределяне“ или „личен вкус“.

Макар етосната функция на НВК да не се изчерпва само с демонстрацията на висок статус, все пак този тип показност е един от най-добре открояващите се. Знаменитият френски социолог Пиер Бурдийо въвежда термина „символен капитал“ (capital symbolique), който по същество представлява „събиране, тоест интернализация, на отличителни знаци и символи на власт под формата на естествено разграничаване, личен авторитет или култура[77].  Обикновено основен критерий при подбора на такива предмети е цената и тук сме в ситуация на постоянна конкуренция между утилитарната и етосната функция, рискувайки да станем смешни – няма абсолютно никаква полза от отрупан с диаманти мобилен телефон, а ядивното злато не подобрява значително вкуса на сладкишите или на пържените картофи за 200 долара. Високата цена обаче не е достатъчна за дефинирането на даден предмет или действие като „символен капитал“. Бурдийо обръща специално внимание на хронемиката като компонент за формиране на такива имиджови средства. Най-явно това касае дрехите – вече стана въпрос за сложността на римската тога и големия разход на време при подреждането на нейните гънки. Джон Молой подчертава, че „правилното купуване и носене на вратовръзка е изключително сериозен въпрос – такъв, който изисква време, усилия и мисъл (подчертаването мое – Г. П.)“[78]. Като че ли колкото по-неутилитарна и сложна за придобиване и носене е една дреха, толкова по-успешно действа тя като символен капитал.

Бурдийо отбелязва, че символният капитал често се обвързва и с придобиване на слабо приложими в практиката, но пък изискващи сериозна инвестиция на свободно време умения и знания – познаване на изкуството, музикална култура, успехи в „аристократични“ спортове като например голф, тенис или каране на ски. Подобни дейности, казва френският социолог, също изискват „чист, безсмислен разход“. Материалното проявление на символичния капитал в неговия най-типичен вид още от най-древни времена е придобиването на предмети на изкуството, като ролята на „изкуство“ в този случай могат играят всякакви предмети – от статуи и скулптури до комикси и графити. Интелектуалната дейност и заниманията с литература са били специфичен начин за демонстриране на различност и социално положение вероятно още от зората на човечеството и неслучайно древните гърци и римляни са обвързвали толкова дълбоко този тип дейност с понятията „σχολή“ и „otium“ („свободно време“) – връзката е толкова силна, че от старогръцкия термин произхождат думите за „учебно заведение“ в голяма част от европейските езици (школа, schule, école, school, scuola). Познанията в слабо практични области (например екзотични храни или напитки) също създава ефект на ореола. О, Къртни! Къде намери Патрик? Той е толкова наясно с [различни] неща!, възкликва една от героините на Брет Ийстън Елис, след като богатият нюйоркски психопат  и сериен убиец Пат Бейтман я залива с безсмислена информация относно „пост-калифорнийската кухня“, която тя дори не изслушва[79]. Когато става дума за демонстрация на личностни качества, отново сме изправени пред „субектно-предикатната волатилност“, за която стана дума по-горе. Обикновено интелектуалците ходят на театър и обичат опера – това обаче не означава, че ходенето на театър и опера автоматично предполага интелектуална личност, нито пък че непосещаването на такива събития означава липса на интелектуални занимания. Впрочем, злоупотребата със символния капитал в този му аспект създава един особен ужас в западната култура, който ражда именно образи като Ханибал Лектър и Патрик Бейтман.

Както подчертава Морис, през Средновековието и Ранното ново време демонстрацията на символен капитал се е отличавала с особена арогантност и показно разхищение. Това обаче не важи само за демонстрациите на власт чрез богати дрехи и бижута, а и за преекспонирането на личностни качества. Мъжеството се подчертава чрез знаменития кожен „калъф за пенис“ върху панталоните на благородниците, който така добре се вижда върху портрета на Хенри VIII, рисуван от Холбайн през втората четвърт на XVI в. Жените през иначе строгата Викторианска епоха са подчертавали пола си чрез богатите турнюри, украсяващи задната част на роклите им. Показността на Стария режим довежда до твърде агресивна реакция на онези обществени слоеве, които нямат и не могат да имат достъп до благата. Поради тази причина днес сме изправени пред феномена, който Морис нарича „замъгляване на демонстрацията“ – тъй като модерните богати елити не желаят да свършат на гилотината като арогантните си предшественици, „овластените“ се обличат в строги костюми и пътуват в черни коли, вместо да носят златоткани одежди и да се возят в отрупани със скъпоценни камъни каляски. Това обаче не означава, че символният капитал не си проправя път. Опитното око може да разпознае скъпия костюм, марковите обувки, часовника за 30 000 долара – да не говорим за прословутите визитни картички от филма „Американски психар“. Всяка човешка група има нужда да се гордее с идентичността си и да я демонстрира чрез някакво невербално средство. Това важи както за облагодетелстваните по някакъв начин слоеве („комбинаторите“ с техните обувки, куфарчета[80] и офис мебели, „талантите“ или хората на изкуството с техните ексцентрични дрехи и вкусове)[81], така и за хората от народа с техните имитации на скъпи предмети[82], тяхната кънтри музика/попфолк и футболни ексцесии. Символният капитал е просто предикат, но, както често става, той се възприема като еквивалентен на своя субект.

Елементите на имиджа далеч не се изчерпват с материални блага. Формират се цялостни кодови системи, които предначертават поведението на обществената личност и това е основна характеристика на античните реторически трактати в сравнително редките случаи, когато техните автори изобщо се занимават с ораторското представяне. Погрешно е да се смята, че например анонимният автор на Реторика към Херений (нач. на I в. пр.Хр.) дава наставления за ефективно произнасяне на речта. В книга III от своя трактат той прави по-скоро наръчник за добро и правилно поведение на обществената личност, който ограничава оратора. Независимо от реторическата ситуация и ефективността, пред аудитория са позволени само три тона на гласа с няколко под-категории и само три типа кинесично поведение в зависимост от единствените три формулирани реторически ситуации (спокоен разговор/беседа, спор и емоционално изказване). Днес тези наставления звучат смешно – при спокоен разговор ораторът може да жестикулира само с дясната си ръка до китката, при спор има право да навлезе леко в личното пространство на събеседника си, а при „емоционален изблик“ (винаги внимателно контролиран) му се разрешава да закрие с ръка устата си или да се тупне възмутено по бедрото. Невербалното поведение, предписано от автора, обаче има една основна цел и тя е твърде дълбока – да подчини комуникатора на ключовата добродетел „temperantia“ (умереност)[83]. И днес често сме свидетели на объркване по отношение на функциите на подобни наръчници и ги смятаме за ориентирани към ефективната комуникация, докато всъщност те изграждат императивна система от кодове с етосна функция, чието неспазване води някаква форма на изключване от общността. Типичнен пример за това е класическата книга на Джон Молой Облекло за успех (в два тома, посветени на мъжката и женската бизнес униформа и издадени за първи път съответно през 1975 и 1977 г.). Първоначално написано с практическа функция, това произведение постепенно придобива императивна функция в корпоративната култура на Източния бряг на САЩ. Нека не забравяме, че строгият сив/или син костюм представлява донякъде хомолог на римската тога. Той притежава всички характеристики на „символния капитал“ в потвърждение на теорията на Бурдийо – сложна и времеемка поддръжка, определен начин на живот (лишен от физическа дейност), безбройни нюанси в съответствие с йерархичното положение и материалното състояние, сложна за заучаване символика, значителни капиталовложения.

Строгите кодове по отношение на символния капитал имат и обратна страна. Много общества развиват различни забрани, свързани с носенето на облекло и аксесоари, които са привилегия на друга обществена прослойка[84]. Във Византия е било забранено да се носят дрехи или обувки, направени изцяло от пурпур, макар богатите от всички слоеве да са можели да използват малки парчета от такъв плат. Монополът върху пурпура осигурява на византийските императори до известна степен монопол върху инсигниите на властта и в западните кралства – в този смисъл той е аналогичен на контрола върху златото, което е толкова рядък метал в средновековна Франция, Германия, Англия до покоряването на Новия свят. Залезът на Византийската империя идва както с обезценяването на златния солид, така и с изграждането на преки търговски пътища между италианските търговски градове и богатия Изток. Материалният и символният капитал са преплетени и единият неминуемо обуславя другия[85].

3.4. Изследване в развитие

Гореизброените три функции на НВК следват класическото разграничение на Аристотел между трите основни компонента на аргумента: логика, емоция, имидж. Към тези елементи на убеждаващото средство може да бъде прибавен и четвърти, а именно естетичният или декоративният. Всеки един от невербалните канали може да бъде възприет не само като средство за пригаждане към външната среда, за предаване на емоция, и за демонстрация на личностни характеристики, но и като „проводник“ на обективизирана красота. Например една дреха може да бъде дефинирана не само като „практична“, „седуктивна“ и представителна, но и като „обективно естетична“. Жестът или позата могат да бъдат не само „емоционални“, но и „грациозни“. Тембърът може да бъде не само „въздействащ“, но и „красив“. Доколко и по какъв начин тази естетичност може да се използва като аргументативно средство, ще бъде обект на предстоящо изследване.

4. Комбинаторика при аргументативните функции на НВК

По-горе дадохме някои примери за четирите аргументативни функции на невербалните канали за общуване. Тези функции обясняват само най-общо, дори абстрактно, начините, чрез които НВК се използва за убеждаване в човешката комуникативна игра. Изключително редки са случаите, при които те се срещат в чист вид – ако изобщо съществуват. Дори когато за адресанта на съобщението функцията на дебелото кожено палто или на тънката пестелива рокля е преимуществено утилитарно, аргументативното въздействие върху аудиторията по линията на етоса или патоса обикновено са налични, когато бъдат забелязани.

Основна характеристика на трите набелязани по-горе функции на невербалната комуникация е честото противоречие между тях. Това противоречие създава ценностни йерархии, които представляват предпоставка за формиране на аргумент[86]. Липсата на синхрон може да бъде ритуално обусловена, институционализирана, детерминирана от принадлежността към определена група (социална, културна, професионална) – ние сме длъжни да носим определен тип облекло независимо от обстоятелствата и другите участници в комуникативния процес очакват това от нас. Възприемането ѝ като логически приемливо и необходимо поведение обаче може да бъде възприето като такова само от принадлежащите към съответната група. Извън тази „аудитория“ костюмът от три части, лъснатите кожени обувки и останалите аксесоари на бизнес „униформата“ в лятната жега биха предизвикали по-скоро онова, което Е. Дюпрел, Х. Перелман и Л. Олбрехтс-Титека наричат „rire d’exclusion“ („изключващ смях“)[87], тъй като не са ситуирани в съответната реторическа среда (например официално събитие). Реакцията, впрочем, би била аналогична в обратния случай. Ако се появим на официално събитие по тениска и къси панталони, съобразявайки се само с утилитарността на облеклото (обективните обстоятелства) и жертвайки социално-комуникативните му функции, „изключващият смях отново“ ще бъде наличен[88]. Тук „комуникативната игра“ обаче отново може да се прояви чрез ново „обръщане“ на смислите. Ако позицията на съответната личност е достатъчно висока, то тя може целенасочено да наруши правилата, които важат за по-нископоставените („принцип на прерогатива“)[89].

Съвместявнето и несъвместяването на утилитарността с останалите функции на НВК е една от най-важните „игри“, които човекът практикува в своята интеракция. Когато една тийнейджърка облече къса пола и бюстие и отиде в този вид на клуб посред зима, тя жертва утилитарността (пряката функция на облеклото да защитава от студ) заради емоционално-седуктивното въздействие, което ще предизвика облеклото й. За посетителите на клуба жертването на утилитарността в името на емоционалния отзвук ще повиши аргументативността на посланието, което тя цели. Нейните родители обаче ще се опитат да я убедят (или просто ще й заповядат) да смени дрехите си. В ценностната им йерархия здравето на момичето безспорно е на първо място и към този аргумент ще се прибави и имиджов елемент – прекалената разголеност е вулгарна и ще придаде на дъщеря им твърде нежелани идентичности. В диаметрално противоположната ситуация (в горещо време) те самите биха жертвали утилитарността в името на етоса и отново биха поискали от нея да облече по-затворени дрехи. Свеждането на тезиса към обективна рационалност (утилитарност) може да бъде просто аргументативна техника за прикриване на патосни и имиджови основания – във втория случай родителите на момичето могат да обосноват тезиса за обличането на затворени дрехи например с опасността непокритата кожа на дъщеря им да изгори от слънцето.

Заключение

По-горе се опитахме да формулираме нов, хомогенен подход за изследване на убеждаващия ефект, който се постига чрез невербалните канали на общуване. Аргументативността на НВК стои върху същите логически, емоционални и имиждови фундаменти, върху които е изградена и убеждаващата сила на словесното общуване, доколкото човешкото мислене и поведението ни при предаване на информация с или без агитационен елемент представлява единен комплекс. Все пак е необходимо да установим някои сериозни разлики, които дават основание и на Кейт Лойд да говори не за „невербална ентимема“, а за „ентимематичност на невербалното“. Вокализацията, организмиката, кинесиката, проксемиката и останалите несловесни канали, за разлика от езика, съдържат много голямо количество несъзнателни сигнали, които са само вторично комуникативни. Възможен е и обратният процес – съзнателно предадена информация да въздейства само и единствено на подсъзнателно ниво върху адресата на съобщението. С оглед на това показахме ключовата роля на процесите на кодиране и декодиране, като обосновахме изконната им логическа база. С цел по-добро разбиране на начините, по които функционира аргументативно НВК формулирахме термина „предикативна волатилност“, който отразява логически грешното, но типично за човешкото мислене обръщане на субекта и предиката при процеса на импликация. Процесите по кодиране и декодиране на (невербалното) съобщение са по същество ентимематични, тъй като те предполагат подразбираща се за аудиторията информация, но и доста широко поле за интерпретация и допълване на съобщението в контекста на голяма мрежа от културно обусловени конотации и аналогии.

При формулирането на конкретна аргументативна функция на невербалното използвахме и допълнихме стандартния Аристотелов модел, базиран на трите основни компонента на убеждаващото средство – логос (рационалност, логика), патос (емоция) и етос (характер, имидж). Сред тях безспорно най-трудно приложима към НВК е логическата функция, тъй като несловесното общуване трудно предава чиста информация и преди всичко логически връзки. Поради тази причина заменихме Аристотеловия логос с т.нар. „утилитарна функция“ на НВК, която цели пригаждането на индивида към външната, материална среда, в която се осъществява общуването. Останалите два елемента, които конституират и „нелогическата“ страна на аргументативното средство, не представляват трудност и на тяхна база сравнително лесно могат да се формулират „емоционално-аргументативна“ и „имиджово-аргументативна“ функции на НВК. В перспектива заложихме за бъдещо изследване и една евентуална четвърта нелогическа функция – естетическата или декоративната.

Логическата, емоционалната, имиджовата и декоративната функции са само теоретичен конструкт, който помага за по-ефективното изследване на убеждаващото действие на НВК. При реално общуване те практически винаги действат заедно и заедно формират цялостния аргументативен ефект. Тяхната комбинаторика (преди всичко целенасоченото и явно или несъзнателното жертване на утилитарността в името на демонстрирането или предизвикването на емоция, демонстрацията на статус, показването на естетически вкус) представлява може би най-важната „игра“ в човешкото комуникативно поведение. Именно тя дава огромни възможности и необходимата методология за бъдещо изследване на аргументативността на НВК в различни специфични области и ситуации.

Библиография


[1] Александрова, Донка. Метаморфози на реториката през ХХ век. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2013, с. 33.

[2] Prenosil, Joshua. The Embodied Enthymeme: A Hybrid Theory of Protest. В: Journal of Advanced Composition. Бр. 32, No. 1/2 (2012), с. 279–303.

[3] В перспектива би било ефективно да се формулира и четвърти аргументативен компонент на НВК, а именно естетичната (убеждаващата функция на красивото). Този въпрос ще бъде обект на отделно изследване.

[4] Относно психологическата методология за изследване на кодирането и декодирането на емоции вж. напр. Argyle, Michael. Bodily Communication. London – New York: Routledge, 2007 (2-ро изд.), 2007, c. 76–83 (с цит. лит.). Майкъл Аргайл не се занимава с технологията на кодиране и декодиране, а поставя акцент върху степента на декодиране от страна на адресата на съобщението. Относно математическия модел на Шанън и Уивър, както и относно комуникационния шум при тези процеси в контекста на междукултурните различия, вж. Събева, Яна. Невербално общуване в бизнес комуникацията. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2020, с. 19–31.

[5] Вж. напр. определението у Burgoon, Judee, Guerrero, Laura, Floyd, Kory. Nonverbal communication. Abington: Routledge, 2016, с. 19 („A code is a set of signals that is usually transmitted via one particular medium or channel“). Срв. и Ekman, Paul, Friesen, Walter. The Repertoire ofNonverbal Behavior: Categories, Origins, Usage, and Coding, с. 60. В: Semiotica, 1 (1969), с. 49–98 (“The code… describes how meaning iscontained in a nonverbal act, that is, the rule which characterizes the relationship between the act itself and that which it signifies”). И в двете изследвания обаче не е обърнато внимание на логическата операция, чрез която всъщност се извършва кодирането. Извън полето на тази статия остава въпросът за отношението на вербалния (езиковия) знак към неговия денотат. Връзката между тях обикновено се възприема като арбитрарна (произволна), т.е. лишена от гореказаната логическа операция. Между думата „стол“ и материалния субект, който тя обозначава, няма явна връзка. Каква обаче би могла изобщо да бъде тази връзка, когато звукът трябва да обозначи един сам по себе си „не-звучащ“ обект? И как бихме могли ние да установим една евентуална такава връзка с оглед на кодова система, възникнала преди десетки, ако не и стотици хиляди години? Първите запазени писмени паметници за индоевропейските езици са хетски и датират от ок. III хил. пр.Хр., а възстановки на индоевропейския праезик се правят до ок. 20 000 години назад във времето. Фактът, че не сме в състояние да направим реконструкция на точния логически процес при формирането на езиковия знак толкова назад във времето, далеч не означава, че такъв логически процес не е съществувал – да приемем една подобна теза би било равносилно да се базираме на логическата грешка „аргумент към незнанието“. Ако искаме да бъдем обективни, не би трябвало да търсим субектно-предикатните връзки в една единствена дума, а по-скоро в нейния корен. Индоевропейският корен на думата „стол“ е *st- (напр. бълг. „стоя“, лат. „stō (*stāi̯ō), stārе“, стгр. „ἵ-στη-μι“ и много други – вж. Этимологический онлайн-словарь русского языка Макса Фасмера на адрес https://lexicography.online/etymology/vasmer/, последно посещение 30 юни 2021 г., 11:13 ч.). Може би имаме основание поне да си зададем въпроса за евентуалното подобие между звуковия комплекс „ст“ и идеята за спиране, стоене, прекратяване (въздушната струя, образувана от алвеоденталния фрикатив „с“, внезапно бива пресечена от алвеоденталния експлозив „т“). Напълно възможно е за езиковия знак да важи същото, което Дезмънд Морис казва за изразяващите абстрактни идеи символични жестове – „вековете са заличили спомена за това, как точно се е получила връзката между действието и значението му“ (Морис, Дезмънд. Жестове и поведение. Въведение в езика на тялото. София: „Сиела“, 2007, с. 47).

[6] Poyatos, Fernando. The Deeper Levels of Face-to-Face Interaction, с. 119. В: Language and Communication. Бр. 5/2 (1985), с. 111-131.

[7] Поради обема на темата тук няма да разширяваме изложението с анализ на символиката на останалите видове римска тога – togapraetexta (тога с пурпурна обшивка, носена от малолетните деца и от сенаторите) и toga picta (изцяло пурпурна тога, носена първоначално от римските царе, а после от удостоените с триумф по време на самото събитие). По въпроса вж. напр. интересните есета, публикувани в: Edmondson, Jonathan, Keith, Alison (изд.). Roman Dress and the Fabrics of Roman Culture. Toronto: University of Toronto Press, 2008.

[8] Относно представителната (етосна) функция на НВК вж. по-долу, 3.3.

[9] За този тип манипулация илюзия за modus ponens вж. напр. Гънгов, Александър. Логика на измамата. София: „Авангард Прима“, 2004, с. 10.

[10] Вж. Руменчев, Вeличко. Невербална комуникация в публичната реч и деловото общуване. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2005, с. 277–278.

[11] Вж. цитираното по-горе определение на Александрова, Донка. Метаморфози на реториката…, с. 33. Представяйки аргументацията като процес, Александрова казва, че „взаимодействието получава статут на аргументация, когато е налице явна опозиция“ (цит. съч., с. 38). Съпротивата на аудиторията е централен критерий за определяне на аргументацията и у Руменчев, Вeличко. Невербална комуникация… София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2005, с. 122. Ако приемем тази постановка обаче, трудно бихме могли да класифицираме като „аргументация“ многобройните случаи на убеждаващ процес, при който аудиторията няма формирано мнение и следователно не проявява явна съпротива срещу активно изказаната от оратора теза заедно с нейната обосновка. Когато един учител изяснява основанията създаването на българската държава да се датира през 681 г., мнозинството от учениците нямат бариера срещу този тезис. Въпреки това обаче той/тя има за цел да даде рационални доказателства за това (както „технически“, така и „нетехнически“ според Аристотеловата дихотомия), а резултатът е формиране/усилване на мнение. Приемането на съпротивата на аудиторията като conditio sine qua non за аргументацията би нанесло трудно поправими щети на реториката – например епидейктичното красноречие, при което такава съпротива по презумпция не съществува, би било лишено от статута на убеждаващ процес, въпреки че усилва вече съществуващи ценности и убеждения. И тъй като реториката е изкуството/науката за убеждаването (по Аристотел), тържественото красноречие би престанало да бъде реторика. Впрочем, самата Александрова в друго свое изследване дефинира убеждаващата комуникация в реториката като „общуване на комуникатора с аудиторията (дори когато тя е съставена от един слушател/зрител/читател) с цел да се променят или усилят (курсивът мой – Г. П.) неговите мнения, вярвания, ценности и отношения, а в отделни случаи – да се промени или потвърди (курсивът мой – Г. П.) поведението на аудиторията“ (Александрова, Донка. Основи на реториката. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2013, с. 48).

[12] Както личи от коментара на Джефри Уокър, в не-Аристотеловата традиция (Псевдо-Аристотеловата/Анаксименовата Реторика към Александър) ентимемата е била по-скоро „кратко, емфатично и емоционално натоварено твърдение, което служи не само за правене на изводи, но и за извеждане на преден план на позиция или настройка спрямо обсъждания субект и за мотивиране на аудиторията да се отъждестви с тази позиция“. Същата е идеята и у Изократ, който нарича ентимемата ἀπότομος (рязкавнезапна). Аристотел акцентира върху рационалността на ентимемата и подчертава, че логосът трябва да бъде наличен наред с типичната за неговата епоха емоционалност на изказванията. При все това, реторическият аргумент съдържа само имплицитно предпоставките, намеква за тях, обработва ги чрез патоса и етоса. Вж. Walker, Jeffrey. The Body of Persuasion: A Theory of the Enthymeme, с. 50; 52. В: College English. Бр. 56/1 (януари 1994), с. 46–65.

[13] Ekman, Paul, Friesen, Walter. The Repertoire…, с. 60-62. В: Semiotica, 1 (1969), с. 49–98. На основата на класификацията на Екман и Фризен са изградени голям брой по-подробни систематизации на невербалното поведение.

[14] Тук използвам Хайдегеровия термин „ontisch“ – абстрактните, отделени от реалното съществуване „тук и сега“ (Dasein) характеристики на предмета, разглеждани сами по себе си.

[15] Prenosil, Joshua. The Embodied Enthymeme: A Hybrid Theory of Protest, с. 299. В: Journal of Advanced Composition. Бр. 32, No. 1/2 (2012), с. 279–303.

[16] https://www.youtube.com/watch?v=sr_-uCTf7Aw&ab_channel=vasilisx (последно посещение 30 юни 2021 г., 17:29); https://www.news247.gr/politiki/i-kanelli-sti-voyli-me-gala-kai-psomi.6118950.html (последно посещение 30 юни 2021 г., 17:30).

[17] Морис, Дезмънд. Жестове и поведение…, с. 40–51; 53–58. Поставям „класификация“ в кавички, тъй като Морис не предлага единна и предварително дефинирана от гледна точка на критериите си класификация на невербалното поведение.

[18] Морис, Дезмънд. Жестове и поведение…, с. 43.

[19] Морис, Дезмънд. Жестове и поведение…, с. 44.

[20] Терминът емблема за този тип жестове е въведен от Ekman, Paul, Friesen, Walter. The Repertoire…, с. 63–68. Вж. и Руменчев, Вeличко. Невербална комуникация…, с. 521–525. Емблемите, дефинирани от Екман, Фризен и Руменчев акцентират обаче не върху абстрактните денотати на тези жестове, а върху точния вербален еквивалент, който те имат (думи, цели фрази).

[21] Burgoon, Judee, Guerrero, Laura, Floyd, Kory. Nonverbal communication…, с. 19.

[22] Именно това е подходът, който възприема Величко Руменчев в своята монография Реторически класификации (София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1997). Ценността на неговото изследване се корени именно във факта, че той не възприема определен критерий (броя активни субекти, темата на речта, нейната цел, начина на предаване на съобщението) като абсолютен. По този начин типовете ораторски дискурс придобиват несравнимо по-завършен вид, отколкото при приемането на определена типология като доминираща над останалите apriori (както прави например Йордан Ведър с диалогичността/монологичността).

[23] Poyatos, Fernando. The Deeper Levels…, с. 115.

[24] Вж. и Argyle, Michael. Bodily Communication…, c. 104–118.

[25] Ekman, Paul, Friesen, Walter. The Repertoire…, с. 63–68. Вж. и Руменчев, Вeличко. Невербална комуникация…, с. 521–525.

[26] Ekman, Paul, Friesen, Walter. The Repertoire…, с. 68–70. Вж. и Руменчев, Величко. Невербална комуникация…, с. 525–539.

[27] Терминът „phatic communication“ е на Бранислав Малиновски и означава „тип реч, при който се създават връзки на общност чрез обикновена размяна на думи“ (вж. Malinowski, Bronislav. The Problem of the Meaning in Primitive Languages, с. 315 et passim. В: Ogden, Charles, Richards, Ivor. The Meaning of the Meaning. A study of the iInfluence of language upon thought and of the science of symbolism. New York: Harcourt, Brace & World, Inc., 1923, с. 296–337). Частичен негов синоним е „small talk“.

[28] Относно „трансформиращите речи“ (“transformational speeches”) вж. Ornatowski, Cesar, Marin, Naomi. Collocutio: Transformational Speeches. В: Advances in the History of Rhetoric 11-12/1 (януари 2008), с. 231–236. Според Орнатовски и Марин „трансформиращите речи представляват… опити да се осъществи контрол в моменти на промяна в живота на дадена политическа общност. Такива речи преформулират (re-imagine) самоопределянето, принципите или мотивацията на тази общност“.

[29] Collett, Peter. The Book of Tells. London: Bantam Books, 2004, с. 116–117.

[30] Jowett, Garth, ODonnel, Victoria. Propaganda and Persuasion. 5-то издание. Los Angeles–Washington DC: SAGE Publications Inc., 2012, с. 31–32.

[31] Полезно общо представяне на тази материя вж. у Burgoon, Judee, Guerrero, Laura, Floyd, Kory. Nonverbal communication…, с. 20–23. Вж. и Руменчев, Величко. Невербална комуникация…, с. 28–29; Събева, Яна. Невербално общуване…, с. 125–131. Събева набелязва накратко и специфична „аргументативна функция“ (цит. съч., с. 125).

[32] Руменчев, Величко. Невербална комуникация…, с. 28; Stefanova, Neli. Retorica e argomentazione dei segni non-verbali, с. 51. В: Cultura e communicazione, Anno V, № 05 (settembre 2014), Guerra Edizioni, Perugia, pp. 48-56.

[33] Вж. Egolf, Donald, Chester, Sandra. The Nonverbal FactorExploring the Other Side of Communication. Трето издание. Bloomington: iUniverse LLC, 2013, с. [27]; Burgoon, Judee, Guerrero, Laura, Floyd, Kory. Nonverbal communication…, с. 22.

[34] Вж. Egolf, Donald, Chester, Sandra. The Nonverbal Factor, с. [26]; Burgoon, Judee, Guerrero, Laura, Floyd, Kory. Nonverbalcommunication…, с. 22.

[35] AristotleThe Rhetoric of AristotleWith a commentary by the late Edward Meredith Cope, M.A. ТТ. І-ІІІ. Cambridge: Cambridge UP, 1877, 1356a.1-4 (Аристотел. Реторика. Прев. и встъп. студия Александър Ничев. София: „Софи-Р“, 1993, с. 45).

[36] Walker, Jeffrey. The Body of Persuasion…, с. 54, 60.

[37] У Перелман и Олбрехтс-Титека разграничението се прави между квази-логически аргументи; аргументи базирани върху структурата на реалността; и [аргументативни] връзки, установяващи структурите на реалността.

[38] Hendrickson, George. The Origin and Meaning of the Ancient Characters of Style, с. 260 и бел. 3. В: The American Journal of Philology, 26/3 (1905), 249–290 + 376.

[39] CiceroDe Oratore (On the Orator). Books 1-2. Изд. и англ. прев. E. W. Sutton, H. Rackham. [Loeb Classical Library, 348). Cambridge: Harvard University Press, 1948, II.114 и особ. 178.. Интересно е да се отбележи цялостното семантично дърво на сложния глагол afficio/adficio, -feci, -fectus, от който се образува отглаголното съществително affectus/adfectus, us, m. Той се състои от представката ad (при, към) и глагола facio (правя) – „насочвам действие към някого“. Оттам започва да означава „причинявам (усещане, емоция)“, „трогвам“, „правя впечатление“, „въздействам“. Докато утилитарната функция осъществява връзката между човека и външната среда, емоционалната функция винаги се отнася до междучовешките взаимоотношения.

[40] Вж. Perelman, Chaim, Olbrechts-Tyteca, Lucie. The New Rhetoric. A Treatise on Argumentation. Англ. прев. John Wilkinson и Pursell Weaver. London: University of Notre Dame Press, 1971 (2-ро изд.), с. 26–31. Перелман и Олбрехтс-Титека дават многобройни примери за това разграничение у различни модерни философи. 

[41] За разграничението между убеждаване и скланяне във философски план вж. и Кант, Имануел. Критика на чистия разум. Прев. Ц. Торбов. София: Академично издателство „Марин Дринов“, 2013, с. 636 („Ако съждението е валидно за всеки, който има разум, тогава основанието му е обективно достатъчно, и в такъв случай признаването на съждението за истинно се нарича убеждение (нем. Überzeugung, англ. conviction – в превода „убеждение“). Ако има основанието си само в особената природа на субекта, тогава то се нарича скланяне (нем. Überredung, англ. persuasion).).

[42] Burgoon, Judee, Guerrero, Laura, Floyd, Kory. Nonverbal communication…, с. 24.

[43] Например т.нар. антистаза (ἀντίστασις), при която се позоваваме на по-висше благо (ако те изоставя временно, ще изкарам повече пари в чужбина и после ще бъда по-полезен и за двама ни), или т.нар. антилепса (ἀντίληψις), при която се позоваваме на обективни препятствия (ако не те изоставя временно и не отида в чужбина, ще умрем от глад).

[44] Perelman, Chaim, OlbrechtsTyteca, Lucie. The New Rhetoric…, с. 140.

[45] Stefanova, Neli. Retorica e argomentazione…, с. 49.

[46] Perelman, Chaim, OlbrechtsTyteca, Lucie. The New Rhetoric…, с. 67–70.

[47] Морис, Дезмънд. Жестове и поведение…, с. 334.

[48] Кант, Имануел. Критика на чистия разум…, с. 95–120. В контекста на своята „трансцедентална естетика“, Имануел Кант връща термина „естетика“ към изконното му значение на „наука за сетивното“ (от стгр. αἴσθησις – „усещане“; „сетиво“). Немският философ отбелязва, че „немците са единствените, които си служат сега с думата „естетика“, за да отбележат с нея това, което другите наричат критика на вкуса“ (пак там, с. 96).

[49] Относно разликата между логическото противоречие и аргументативната несъвместимост вж. Perelman, Chaim, OlbrechtsTyteca, Lucie. The New Rhetoric…, с. 195–210.

[50] Морис, Дезмънд. Жестове и поведение…, с. 216-224. Срв. и пак там, с. 212–216, където Морис говори за бариерните жестове, без обаче да ги причислява към защитното поведение.

[51] Peck, William. The Material World of Ancient Egypt. New York: Cambridge UP, 2013, с. 59–60; Morris, Desmond. The Naked Woman. A Study of the Female Body. New York: Thomas Dunne Books, 2004, с. 57–58.

[52] Морис, Дезмънд. Жестове и поведение…, с. 34.

[53] Argyle, Michael. Bodily Communication…, c. 71.

[54] Организмиката (физическите данни, телесният тип) може да въздейства емоционално основно като издаваща устойчиви „свойства“ на характера (у Аристотел – ἕξεις). Аристотел ги противопоставя на „състоянията“ или „настроенията“ (διαθέσεις), които се променят лесно под влияние на външни условия. Пример за първото е гневливостта, а за второто – гневът. Вж. Aristoteles. Categoriae, 8b.25–9a.13. В: Aristotelis categoriae et liber de interpretatione. Изд. L. Minio-Paluello. Oxford: Clarendon Press, 1966), 3-45 (1a1-15b32); Аристотел. Категории, с. 48–51. В: АристотелСъчинения. Прев. от старогръцки Иван Христов. Том І [Органон], част 1, София: „Захарий Стоянов“, 2008, с. 11–85.

[55] Това схващане е твърде широко прието в изследванията по НВК, за да е възможно изчерпателно позоваване. Вж. напр. Ekman, Paul, Friesen, Walter. The Repertoire…, с. 70-81 (особ. с. 71); Argyle, Michael. Bodily Communication…, c. 71–84; Burgoon, Judee, Guerrero, Laura, Floyd, Kory. Nonverbal communication…, с. 293 („The majority of emotional expression is spontaneous and nonverbal“.) и с. 288–317 (с цит. лит.);  Руменчев, Вeличко. Невербална комуникация…, с. 28, 418–511 (за различни техники за разпознаване на емоция по лицевото изражение), 515–519 (за емоционалните жестове, с цит. лит.); Egolf, Donald, Chester, Sandra. The Nonverbal Factor, с. [24].

[56] За системата FAST вж. Ekman, Paul. Universal and cultural differences in facial expressions of emotion. В: J. K. Cole (изд.), Nebraska symposium on motivation. Lincoln: University of Nebraska Press, 1971, с. 207–283; Ekman, Paul, Friesen, Walter, Tomkins, Silvan. Facial affect scoring technique: A first validity study. В: Journal of Communication, 3 (1971), 37–58. Срв. и Руменчев, Вeличко. Невербална комуникация…, с. 421–422 (вж. и с. 418–448 за други системи за разпознаване на лицевото изражение в диахроничен и синхроничен план); Burgoon, Judee, Guerrero, Laura, Floyd, Kory. Nonverbal communication…, с. 290–291 (с цит. лит.). За други подходи към лицевото изражение (метода на емоционалните прототипи и дименсионалния метод) вж. Burgoon, Judee, Guerrero, Laura, Floyd, Kory. Nonverbal communication…, с. 291–293, където авторите препращат към изчерпателна библиография. Доколкото настоящото изследване не се отнася пряко до тази проблематика, не считаме за подходящо да увеличаваме обема му с подробно описание на безспорно обоснованите и изключително полезни модели на Елинор Рош и на Джеймс Ръсел.

[57] Burgoon, Judee, Guerrero, Laura, Floyd, Kory. Nonverbal communication…, с. 290 (с цит. лит.)

[58] По Руменчев, Вeличко. Невербална комуникация…, с. 515–519 (с цит. лит.).

[59] Морис, Дезмънд. Жестове и поведение…, с. 336–339.

[60] Относно социалната фасцилитация и инхибиция вж. Джонев, Сава. Социална психология. Т. 3. София: „Софи-Р“, 1996, с. 69-73.

[61] До голяма степен изкуствено, Еголф и Честър отделят двете функции, макар че те всъщност представляват проявление на Аристотеловия етос. Вж. Egolf, Donald, Chester, Sandra. The Nonverbal Factor, с. [23]–[24], [25]. Бъргуун, Гереро и Флойд (Burgoon, Judee, Guerrero, Laura, Floyd, Kory. Nonverbal communication…, с. 22) разграничават две други проявления на етосната функция – „социално признаване и формиране на впечатление“ (social cognition and impression formation) и „изразяване на реални и желани идентичности“ (expressing real and desired identities). И двете са проявления на „имиджа“.

[62] По въпроса за реторическата матрица на епидейктичното слово през античността вж.Петрински, Герасим. Късноантична и византийска канонична реторика. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2014, с. 142–146.

[63] Дефинирането на както на обективната човешка красота, така и на привлекателността, е въпрос, който занимава философията и произлезлите от нея модерни дисциплини от безброй векове. Днес популярна е например класификацията на Вилаянур Рамачандран и Уилям Хърстийн.

[64] Вж. Петрински, Герасим. Образът на демона във византийската агиографска епидейктика. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2019, с цит. лит.

[65] Вж. Кантаровиц, Ернст. Двете тела на краля. София: „Лик“,  2004.

[66] Относно „огледалните наказания“ (“ποινές-κάτοπτρα”) вж. Πιτσάκης, Κωνσταντίνος. Μερικές σκέψεις για τις «ποινές-κάτοπτρο» στον Ελληνικό μεσαιωνικό χώρο. В: Ανοχή και καταστολή στους μέσους Βυζαντινούς χρόνους, Αθήνα, 2002, с. 285–312.

[67] Ecloga. Das Gesetzbuch Leons III. und Konstantinos’ V. Изд. Burgmann, Ludwig. [Forschungen zur Byzantinischen Rechtsgeschichte Band 10], Frankfurt am Main: Löwenklau Gesellschaft, 1983, 17.2.

[68] Ecloga…, 17.10-14, 16, 18.

[69] Ecloga…, 17.39.

[70] Ecloga…, 17.27-28, 30-31, 34 и др.

[71] Относно сигналите за доминация (принцип за управление на пространството, принцип за централността и визуалното доминиране, принцип за издигнатостта, принцип на прерогатива, принцип на интеракционния контрол) вж. полезната статия на Петрова, Донка. Невербални проявления на власт и доминиране. В: Зиновиева, Ирина, Карабельова, Соня, Миланов, Милен (изд.). Предизвикателства и перспективи пред съвременната психология. Сборник с научни доклади от международна научна конференция. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 455-460.

[72] Терминът ἕξις (Aristoteles. Categoriae…, 8b.27, 9а.8; Аристотел. Категории…, с. 48–49) произлиза от старогръцкия глагол ἔχω (имам,мога) и означава в случая „качество или свойство, което е иманентно присъщо на човека“.

[73] Руменчев, Вeличко. Невербална комуникация…, с. 141–150 възприема етоса като основния компонент на невербалното аргументиране.

[74] Goffman, Erving. The Presentation of Self in Everyday Life. Edinburgh: Edinburgh University Press [Social Sciences Research Center, Monograph No2], 1956, с. 10.

[75] За кодирането и декодирането като аргументативни процеси вж. по-горе, 1. Арбитрарно и аналогово кодиране на информацията при НВК. „Ентимематичност“.

[76] Вж.Степанов, Сергей. Язык внешности. Москва, 2001, с. 321 (цит. по Руменчев, Вeличко. Невербална комуникация…, с. 259).

[77] Burdieu, Pierre. Distinction. A social critique of the Judgement of Taste. Англ. прев. Richard Nice. Cambridge, Massachusets: Harvard University Press, 1996 (9-то изд.), с. 282.

[78] Molloy, John. Dress for success. New York: Warner Brooks, 1976, c. 83.

[79] Ellis, Bret Easton. American Psycho. With an Introduction by Irvine Welsh. London: Picador Classics, 2015, с. 91: „Oh, Courtney, where did youfind Patrick? He is so knowledgeable about things?“ За жалост, на български език е невъзможно да се предаде цялата неопределеност на ключовата фраза „knowledgeable about things“ („наясно с неща“), която отразява пълната профанизация на идеала за образованата личност в богатите, но претенциозни нюйоркски среди. За Ани е напълно безразлично, в какво точно са дълбоките познания на Патрик. За нея информацията относно пост-калифорнийската кухня е също толкова значима, колкото, например, в друга ситуация би било разпознаването на една коринтска колона в бар или разказа за репродукция на картина на Рембранд, окачена в скъп ресторант. Американски психар е една от най-зловещите черни пародии на символичния капитал с безкрайните си описания на маркови ризи, претенциозни коментари върху албуми на Уитни Хюстън и съревнования за цвета на визитните картички, страховито гарнирани с пълна душевна пустота.

[80] Относно т.нар. „демонстрация с куфарчето“ вж. Морис, Дезмънд. Жестове и поведение…, с. 196. Колкото повече дадена личност се изкачва в корпоративната йерархия, толкова по-тънко е куфарчето, което носи. Посланието е, че високопоставеният бизнесмен се занимава само с най-важните документи, оставяйки баналните ежедневни грижи на нискостоящите. На самия връх президентът на компанията изобщо не носи куфарче, но е заобиколен от хора, които вършат това за него/нея.

[81] Относно демонстрациите на статус при „наследниците“, „комбинаторите“ и „талантите“ вж. Морис, Дезмънд. Жестове и поведение…, с. 192-200.

[82] Burdieu, Pierre. Distinction…, с. 282.

[83] [Cicero]Ad C. Herennium de ratione dicendi (Rhetorica ad Herennium. Изд. Thomas Ethelbert Page и др. Англ. прев. Harry Caplan. London: William Heinemann Ltd, 1954, III.19-28 (с. 188–206).

[84] Морис, Дезмънд. Жестове и поведение…, с. 339–340.

[85] Burdieu, Pierre. Distinction…, с. 291.

[86] Perelman, Chaim, OlbrechtsTyteca, Lucie. The New Rhetoric…, с. 74–83 .

[87] Dupréel, Emile. Le problème sociologique du rire, с. 41. В: Essais pluralists. Изд. E. Dupréel, Paris: P.U.F., с. 27-69; Perelman, Chaim, Olbrechts-Tyteca, Lucie. The New Rhetoric, с. 205. Развивайки теорията на Е. Дюпрел, Перелман и Олбрехтс-Титека подчертават, че изключващият смях е отговорът на нарушаването на установено правило и представлява начин за представяне на даден тезис като несъстоятелен и несъвместим с общоприетото и/или с логиката. Той е специфична невербална форма за довеждане на чуждия тезис до абсурд, когато вербална активност е не само излишна, но и ненужна.

[88] Изключващият смях може да се използва не само като логическа реакция на чуждо поведение, но и като начин да демонстрираме, че ние самите сме извършили (на шега или полу-сериозно) невалидна логическа операция. Доста често това представлява абсолютно съзнателен манипулативен похват, при който си оставяме „задна вратичка“ за измъкване при отрицателна реакция на другия – „обръщаме го на майтап“.

[89] Вж. Петрова, Донка. Невербални проявления…, с. 458.

Comments

0 comments

Author avatar
adminiaGS
https://rhetoric-bg.com

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки за да функционира правилно