Върнете се горе

Реторика на рационалното обяснение в свръхестествена ситуация

Брой 2

Симеон Николаев Василев

Резюме: Влиянието на всекидневни обекти върху съзнанието предизвиква различни усещания и впечатления в зависимост от контекстуалната наситеност на определени ситуации. От тях, ситуацията даряваща най-голяма мощност, живост и застрашителност на обекта е тази с предпоставен намек за свръхестественото. Изпаднало в такъв контекст, съзнанието опитва да запази своята цялост чрез прибягване до „рационалното обяснение“, разчитайки на своята способност да се убеди в разумната валидност (и „естественост“) на своята ситуация. В момента на убеждението, реториката играе ключова роля. Тя представлява последния праг разделящ ума от обкръжаващото го безумие. Текущият текст ще разгледа този процес на реторическо само-убеждение в детайл, като ползва различни примери както от философията, така и от готическата литература. Ядрото на интердисциплинарната анализа се състой в това да разясни философските функции на реториката в контекст толкова добре познат на изкуството. Да разграничи, до колкото е възможно, естественото от неестественото в обладания дом на мисълта.

Ключови думи: философия, воля, несъзнавано, литература, сън, психология, Лъвкрафт, Хенри Джеймс, Ницше

Rhetoric of the Rational Explanation in a Supernatural Context

Abstract: The influence of everyday objects upon the mind mark it with varying affections and impressions dependent on the contextual intensity of specific settings. Of these, the kind of setting that grants the object its most vital and fearsome power is that of the supernatural. Within it, the mind makes a desperate attempt to preserve itself through the utility of the “rational explanation”. That is, the kind of explanation in which one convinces himself that their current situation is understandable and predictable, or in other words – “natural”. The use of rhetoric plays a key role in this crucial moment of self-conviction. It serves as a kind of gateway between dearest habit and surrounding madness. The current paper seeks to examine this process of rhetorical self-persuasion, taking as samples numerous examples from philosophy, as well as gothic literature. The analysis attempts to lay bare the philosophical functions of rhetoric and its ability to distinguish the natural from the unnatural within the haunted house of thought.

Key words: philosophy, will, unconscious, literature, dream, psychology, Lovecraft, Henry James, Nietzsche

На сцената на нощта, се разиграва кошмарът. В гротеската на вечното завръщане, умът бива придърпан обратно към съмнителната действителност на будното състояние. Съзерцанието е пропито от тъмнина… от обезпокоителното анти-присъствие на несигурността. Зад нейните кулиси стоят фантоми, призраци, сенки и други видове хтонични същества. Субектът намира себе си скован от страха…

В подобно състояние срещаме лирическите герои, на които евентуално е било писано да изпаднат в клопката на свръхестествената ситуация, в различните форми на изкуството на ужаса. Чрез тях, читателят разиграва в театъра на въображението архетипно положение, провокирано от най-древните прояви на инстинкта за самосъхранение[1]. Инстинкт, развил се под натиска на два вида агона[2] – външен и вътрешен.

Външният вид заплаха, умът опознава чрез творчеството на природата. Различните зверове, адаптирани спрямо нощта и способни за части от секундата да отнемат този ценен източник на съзерцание, познат като „живот“, култивират в субекта едно особено отношение към тъмнината, манифестирано във всяка човешка митология. Така нощта се превръща в мистична граница, отвъд която стоят трансцендентни и непознаваеми тайнства[3]. Мракът се оказва вход към ноуменалното, изискващ обаче жертвата на собственото битие. Това митико-философско описание, произтичащо от съвсем емпирично събитие (актът на ловуване на по-адаптирани организми спрямо тези, които са по-уязвими), се заформя посредством опита на ума за осмисляне на случващото се в действителността. Колкото по-тревожно е случващото се, толкова по-необходимо за ума е неговото осмисляне[4]. По този начин, чрез украшението на интерпретацията, поставяща в наратив нещо изначално ужасяващо, извеждаме едната половина от произхода на свръхестественото. 

Другата половина произтича от вътрешния вид заплаха, нанасяща не толкова физическо, колкото психологическо поражение. Когато регенеративния акт на сънуване претърпи инверсия, менталният център за осмисляне на реалността, т.е. въображението, се демонизира и така съзнанието преобръща своите подкрепящи функции срещу себе си[5]. Този кошмарен процес може да бъде описан със сложният за превеждане немски термин – unheimlich(на англ. uncanny), поради характерно двусмисленото усещане, породено във виктимизиращият се по време на сънуване, ум. Терминът, обикновено превеждан като „ужасяващо“, събира в себе си смисъла на усещането за заплаха от нещо познато, или за някаква обезпокояваща нередност в измерението на нещо лично и същинско „свое“. За да експлицирам ясно намесата на страх породен от съзнанието в самото себе си, оттук нататък ще превеждам термина като „чуждообичайно“ и ще имам предвид тази своя интерпретация до края на текста[6].

Субектът се сблъсква с чуждообичайност вероятно почти всеки път, когато преживява кошмар. Образите, интегрирани във въображението от това, което е чуждо и външно за ума, т.е. действителността, биват преправяни и претълкувани в идеалната и същински най-своева сфера на духа – именно мисълта. Така на едно ниво, ние опознаваме чуждообичайността. Когато чуждото е асимилирано от обичайното[7]. Но на едно мета-равнище, това взаимоотношение е разменено, когато например подходим волунтаристично и, следващи примерите на Шопенхауер и Ницше, третираме волята като суверен за мисълта. Тогава вече обичайното (мисълта), бива обективирано от нещо чуждо (волята), което чуждо интегрира в себе си всичко познаваемо, и се превръща в най-същинския елемент от опита ни със света[8]. Взимайки предвид това мета-равнище, правим заключението, че всичко познаваемо може да бъде усетено като чуждообичайно. До тази универсална, но постоянно разпокъсваща се тъждественост между „чуждо“ и „свое“, може да се стигне и чрез някоя психоаналитична интерпретация, но тъй като нейната генеалогия[9] може така или иначе да бъде проследена до философията на волята, в текущия текст ще се задоволим единствено с философското тълкуване. В тези две нива на чуждообичайността, може да разпознаем мащабът на кошмарността[10], и това, че всяко измерение, физическо или ментално, е възможен негов провокатор.

Дотук накратко описахме двата агона, които в съ-авторство, сътворяват нашия опит със свръхестественото. След като споменът за опита с тях е вече наличен, въображението с лекота може да го възпроизведе по всяко време, във всяко пространство. Казано с други думи, ситуацията на свръхестественото представлява пре-тълкувана проекция на мисълта, обладаваща даден субект или обект със запаметения ужас на отминало преживяване. Нещо, съхранено в познатия архив на ума, бива пре-предадено върху нещо чуждо, и така създава едновременно познати и едновременно обезпокояващи обстоятелства. В този контекст, може да разгледаме реалното преживяване на страховитата форма на свръхестественото, като вид грешка на ума, представляваща симптом за определена негова дисфункционалност. Дисфункционалност, насочваща ни именно към проблем във въображението и паметта. Но в какво се изразява този проблем?

Поне що се отнася до самосъхранението, въображението и паметта имат за цел да дарят субекта с нужните средства за продължително оцеляване[11]. Това става възможно, или чрез умението на субекта да взима предвид по-голям набор от фактори, когато подхожда към определена опасна ситуация (понеже той/тя има обогатен предишен опит, благодарение на паметта), или чрез умението за креативно решение и изход от проблемната ситуация (благодарение на въображението). Според някои теоретици на съня[12], неговата еволюционна функция се изразява в това, да обогатява нашия опит в определени обстоятелства, като периодично ни поставя в контекста на тези обстоятелства, без да е налична възможността за физическа вреда[13]. Т.е. според това тълкуване, сънят е повторно изявление на паметта. Това са обикновено положителните предназначения на паметта и съня, които трябва да бъдат компрометирани, за да се изпадне в свръхестествена ситуация.

В едно компрометирано съзнание, желанието за самосъхранение е толкова силно акцентирано, че то парадоксално вреди именно на възможността за съхранение. Имагинарната опасност, която паметта и въображението биха могли да проектират периодично, в необходими или осигурени от съня ситуации, бива проектирана във всяка посока по непредвидим принцип. Тази дисфункционалност, подобно на алергия или автоимунно заболяване, води до саботирането на организма от самия себе си.

По този начин, предишният опит с външна опасност или интернална кошмарност не бива насочен с определена цел, а напротив, бива разпръснат, създаващ чувството за контекст, в който субектът е постоянно наблюдаван, и/или в който постоянно чува неопределени звуци и шепоти, вижда краткотрайни сенки в слабо видими измерения от полезрението си, и т.н.

Любопитно е това, че зад двата посочени произхода на свръхестественото се крие нещо съвсем естествено. И външният, и вътрешният произход произтичат от способността (и необходимостта) на съзнанието да интерпретира, т.е. да поставя в рамките на наративи случващото се в реалността. Съзнателно, умът строи митология, светоглед и философия. Несъзнателно, съновидения и кошмари. Всичко това мисълта генерира по принуда, с цел обяснение на реалността, което ще рече – с цел съхранение в реалността (понеже за човешкия субект двете са равнопоставени). Човекът оцелява не просто поради своята способност да прави съждения, но и поради своето въображение, което овъзможностява необходимите скокове от дълбините на природата към миражите на културата.  Това е причината, свръхестественото да е толкова свръх-свирепо и ефективно в това да буди страх – то обръща двете най-силно изявени в еволюцията човешки характеристики срещу самия вид. 

Антагонизацията на обяснението (и съхранението) създава условие за интензификация на ужаса. Ситуация, създадена от ума (все още не коментираме една същинска и обективна свръхестествена такава), е повод за неговата най-голяма дефрагментация. Брилянтен пример за това е началото на късия разказ от Едгар Алън По – „Черната котка“:

Не очаквам, нито моля да повярвате на най-безумната и същевременно най-проста история, която сядам да запиша. Трябва да съм наистина луд да го очаквам, и то в случай като този, когато сетивата ми отхвърлят собствените си доказателства. Но не съм луд и със сигурност не сънувам. Утре аз ще умра и днес трябва да отхвърля бремето от душата си. Поставям си като непосредствена цел да разкрия пред света — кратко, ясно и без коментари — една поредица от най-обикновени домашни случки. Последствията от тези случки ме потресоха, измъчиха и унищожиха. Няма да се опитвам да ги тълкувам. На мен те донесоха само ужас — на други ще се сторят по-скоро барокови, отколкото страховити. Оттук насетне може би ще се намери някой ум, който да обясни виденията ми по най-прост начин, който да се пали по-трудно от моя и да е по-спокоен и по-логичен ум, способен да открие в обстоятелствата, за които разказвам със страхопочитание, най-обикновен низ от напълно естествени причини и следствия.“[14]

Освен пример за всичко казано досега, гореспоменатият отказ ни насочва към другия важен аспект от текущата тема – именно реториката. Чрез нея, съзнанието може да вникне в своята или в чужда свръхестествена ситуация, и да постигне инверсия на инверсията, поправяйки определената дисфункционалност и придърпвайки свръхестественото обратно към естественото. Това тя постига чрез силата на убеждението, което в случая е ядрото служещо за основание на цялостното обстоятелство.

Даден сюжет на свръхестественост изисква от субекта убеденост в акаузалното и алогичното развитие на ситуацията. Т.е. разчита на патос-ната реторическа форма, която успява да влияе директно на волята. Така тя с лекота пренасочва мисълта към нерационални обяснения. Обратно, рационализацията, т.е. логос-ната реторическа форма, успява да изтръгне мисълта от свръхестествен контекст, и да я върне обратно в причинно-следствения метод на разсъждение. Убеждението чрез логос е винаги по-трудно от убеждението чрез патос, понеже мисълта, както вече посочихме, е подвластна на усещането, и при евентуална битка между разум и усет, везните винаги априори са наклонени в полза на второто[15]. Нещо повече – в тази битка, абстракцията на чистия разум не може да победи, и логосната форма успява да пре-наклони везните единствено поради факта, че на нейна страна застава друг вид усещане, опониращо това на страха. Волята-към-затишие и към еманципация от антагонистичната ситуация[16], противодейства на ужаса от липса на обяснение, и създава желанието за намиране/създаване на логически наратив, както и за неговото приемане. Оттук произтичат редица познати до баналност в литературата оправдания, отдаващи странността на определени случвания на… „вятъра“ или… „стари, скърцащи врати“. Обикновено тези оправдания, целящи да рационализират случилото се не само за индивида, но и за дадена обезпокоена общност, поставят свръхестественото в скобите на нормалността, и опитват да разомагьосат всякаква странност, като просто я представят за объркана девиация от конвенционалното. По сходен начин, след първата си среща със свръхестествен преследвач, отчаяният за обяснение разказвач от Примката на Призрака на Хенри Джеймс ни казва: „Излизаше, че някой неканен гост ни е натрапил присъствието си. Може би безсрамен пътник, който има навика да завира любопитния си нос в стари къщи, бе успял да се промъкне незабелязано, да се порадва на гледката от най-доброто възможно място, след което се е измъкнал така, както е дошъл. След като издържа да ме гледа право в очите така дръзко и продължително, това означаваше, че наистина е бил човек безскрупулен и благоразумен. Хубавото нещо в края на краищата е, че си е отишъл, и се надявам повече да не го видим.“[17]

След още няколко глави обаче, срещите с преследвача зачестяват и започват да затрудняват рационализацията. Мисълта парадоксално пристъпва към това да им припише истинност и по този начин затвърждава надмощието на свръхестественото над естественото. Разказвачът отново прави опит за конвенционално тълкуване, като предполага, че чуждообичайната фигура, която вижда, е „просто някой пощальон“, но на този етап, лирическият герой сам не приема това тълкуване, констатирайки, че: „Нищо не бе по естествено от това, че тези неща би трябвало да бъдат онези неща, които те със сигурност не бяха.“. Това са първите стъпки към капитулация на рационализацията, в която съзнанието губи ресурса за убеждение спрямо благоприятен, или поне нормален развой на събитията. Но докато битката за обяснение все още се води на полето на вътрешния диалог, логическата реторическа форма (разчитаща на номологична интерпретация на обстоятелствата) все още има шанс да надмогне свръхестествения патос в който дадено съзнание е попаднало. В контраст, липсата на диалог, т.е. мълчанието, представлява точката от която няма завръщане. Тишината сковава цялостния аргументативен арсенал на рационализацията, и силно затруднява способността на съзнанието за осмисляне на емпирични събития. Това има положителна страна в някои ситуации, изразяваща се в екстатичния свръхестествен опит на будизма и апофатическата теология с нуминозното. Но във враждебни свръхестествени обстоятелства, мълчанието дава още по-голяма мощност на усещането за ужас. Паранормален ужас, пред който дори и външните източници на страх в естествената ситуация са за предпочитане. Отново в Примката на Призрака, при поредното посещение от отвъдното, срещаме пример:

Именно мъртвешкото безмълвие на дългото ни вглеждане придаде на ужаса, и без това така голям, оттенъка на свръхестественост. Ако бях срещнала убиец на това място и в този час, сигурно щяхме да си проговорим. Нещо щеше да се случи помежду ни, нещо живо. Най-малкото някой от нас щеше да помръдне. Моментът се проточи толкова дълго, че още малко щях да се усъмня в това дали аз съм жива.“[18]

Така ужасът примамва ума към разсъждения за несъстоятелен казус, т.е. към ноуменални спекулации[19], и затваря вратата на мисленето чрез основания. Логически и реторически, субектът изпада в безизходица. Убеждението в тези обстоятелства няма как да промени своята посока, понеже мълчанието блокира възможността за вербална комуникация, а смразяващата статика поставя надгробна плоча над невербалната комуникация. Вътрешният ментален диалог вече няма на какво да стъпи, за да намери рационални оправдания за случващото се. Формално казано, може да рамкираме ситуацията като аргумент от противоположното, изразяващ се в следното: Ако в естествената ситуация, рационалното обяснение е убедително, в свръхестествената ситуация, то не е.

От голямо значение е това, в каква ситуация умът си мисли, че се намира. Както видяхме по-горе при откъса от Е.А. По, лирическият герой допуска, че друг интерпретатор, в други обстоятелства, с лекота би намерил естествени основания. За да се акцентира силата на свръхестественото, обстоятелствата трябва да бъдат оптимално враждебно-настроени към тези основания, представящи ги като неубедителни. По тази причина, в своето изследване за ужаса, Х.Ф. Лъвкрафт пише: „“Атмосферата е отвъд всичко най-съществена, тъй като окончателният критерий за автентичност не е обвързан с връзките на сюжета, а със създаването на определено усещане[20].

Последователният сюжет поставя емфаза върху причинно-следственото случване на нещата[21]. Дори и най-бруталният криминален роман не може да стигне нивата на свръхестествения ужас, ако в крайна сметка, мотивите и метода на убиеца биват разкрити, и той бива поставен зад решетки. Затова, Лъвкрафт апелира към фокус върху атмосферата, която влияе директно на усета и манипулира посоката на убеждението. На едно мета-равнище, атмосферата с привилегия достига до волята и несъзнатото, и афектира субекта по възможно най-фундаментален (… и подмолен) начин. Концентрирайки се върху усещането (в противовес на „връзките на сюжета”) на дадена творба, авторът може съвсем непосредствено да предизвика чувството за чуждообичайност. 

Ще се забележи, че в текущия текст преминавам свободно от творчески примери, към твърдения за действителността. Тези преходи разчитат на миметичния характер на историите на ужаса, които най-често сдобиват своята сила от действителността, а много от тях директно произхождат от нея. Парадоксално, въображението е афектирано по-силно, когато зад даден разказ има претенцията за истинност. Това се отнася с двойна сила за свръхестественото, във всичките негови аспекти. Условията за неговата поява и разпространение са едни и същи в реален, и във фикционален контекст. Разликата идва от там, че в творческо отношение, свръхестественото може да разчита на концентрираните опити на автора да изкове една благоприятна за неговата поява атмосфера. В действителността, оформянето на атмосферичния елемент разчита много повече на случайността. Любопитно е да се отбележи и това, че когато рационализацията се окаже безполезна, и във фикционален и в реален контекст, жертвите на свръхестествения ужас прибягват до едно и също последно упование. Те контрират клопката на свръхестественото зло с надеждата за свръхестествено благо. На бойното небе отвъд разума, тези две сили остават като единствените гностически алтернативи. Чрез рецитирането на молитва, мантра или заклинание в пропит от ужас контекст, съзнанието открива пред себе си отново възможността за положително убеждение. Т.е. тук, реторически, вече се опира изцяло на патос срещу патос.

Тази игра с действителността е ключова за проявите на свръхестественото. Едгар Алън По и Хенри Джеймс са особено впечатляващи в това отношение. При техните разкази, свръхестественото никога не е предпоставено. То е само и единствено предположено, като хипотеза. Но атмосферата на късите разкази на По и Примката на Призрака на Джеймс е толкова деликатно изваяна и добре насочена, че тя сблъсква разказвачите отново и отново със свръхестествената валидност на обстоятелствата. Тази несигурност между наличието на ужас и възможността за потенциално рационално обяснение, поддържа постоянното напрежение в наратива и интереса на читателя в разказа. В това отношение намираме ключова разлика между фикционалния и реалния контекст. В действителността, няма „читател“, който да има интерес в тази несигурност (или поне не може да знаем, че има). Философите често се опитват да заемат мета-положение, но това води единствено до пародия и/или отчаяние[22].

За  реалното съзнание, тази несигурност по отношение на свръхестественото провокира константна екзистенциална тревога. Т.е. тук, субектът може да се идентифицира изцяло с разказвач в повест на По или Джеймс. Паранормалното никога не може да е обективно, понеже тогава, то парадоксално би се превърнало в нещо изцяло нормално. Нещо, което идва последователно, по предвидими закони, и е в „реда на нещата“. Опропастяването на обективното е в природата на паранормалността. Независимо дали то ще се яви под формата на ноуменален ужас, или на обнадеждаващо нуминозно обещание, свръхестественото винаги ще се разкрива като изключение на естествения закон, или директно като противоестествен анти-закон. Уви, разкъсаното между „чуждостта“ и „обичайността“ съзнание, винаги се стреми да намери обективното, и в стремежа си корабокрушира. След провала си, то или потъва в дебрите на ужаса, или полите на крилете на спасението. Възвръща се отново при свръхестественото. Заспива.

На сцената на философията се разиграва кошмарът. В гротеската на вечното завръщане, умът бива придърпан обратно към съмнителната действителност на поредната метафизика. Съзнанието е разбито от възражения… от обезпокоителното анти-присъствие на несигурността. Зад кулисите стоят недоизяснените въпроси и неизбежните противоречия, прояждащи отвътре навън измамната кохерентност на систематичността. Субектът намира себе си скован от страха…

… настъпва утро и разсейва тъмнината. Разкрива пред ума изход от тъгата. Разума пирува, до края на деня. Мостове строи, с органона на логиката, в подготовка за нощта. Бяга. Зад обяснения. Зад оправдания. Създава подслон от наративи в най-различни познаваеми съотношения. Познаваеми, разбираеми, схематични, просветлени… до здрач.

Библиография

Кирилица

АристотелПоетика. София: Изток-Запад, 2016.

Бояджиев, Цочо. Нощта през Средновековието. София: Изток-Запад, 2011.

Василев, Симеон. Изтребление. В Без Маски [онлайн] 2021. Достъпен от: https://unmasked.almaalter.org/2021/01/20/изтребление/

Джеймс, Хенри. Примката на Призрака. В превод от английски на Иглика Василева. София: Сиела, 2019.

По, Едгар А. Дневникът на Джулиус Родман и други неиздавани творби. В превод на Весела Еленкова. София: Изток-Запад, 2021.

Кант, Имануел. Критика на Чистия Разум, прев. Цеко Торбов, София: Издателство БАН, 1967 г.

Ницше, Фридрих. Генеалогия на Морала. Превод от немски на Ренета Килева-Стаменова. София: „Захарий Стоянов“, 2002.

Ницше, Фридрих. Отвъд Доброто и Злото. Превод от немски на Ренета Килева-Стаменова. София: „Захарий Стоянов“, 2002. 

По, Едгар А. Черната Котка. В превод от английски на Александра Велева. В: Желязната Девственица. Разкази на ужаса. София: Факел, 1991.

Хюм, Дейвид. Тракрат за човешката природа. София: Наука и изкуство, 1986.

Латиница

Becker, Ernest. The Denial of Death. NY: The Free Press. 1973.

Borges, Jorge Luis, et al. An Interview with Jorge Luis Borges. Columbia: A Journal of Literature and Art, 1980, No. 5, 1980, с. 22–33. [Прегледан 19.06.2021]. Достъпен от: www.jstor.org/stable/42744310. 

Fisher, Max. Why Did We Evolve Imaginations?. В: The Atlantic [онлайн] 18.08.2010, Достъпно от: https://www.theatlantic.com/technology/archive/2010/08/why-did-we-evolve-imaginations/340279/

Hartmann, E. von. Philosophy of the Unconscious: speculative results according to the inductive method of physical science. London: Routledge.  2003.

Higgins, Kathleen Marie. Schopenhauer and Nietzsche: Temperament and Temporality, в Janaway, Christopher, ред.Willing and NothingnessSchopenhauer as Nietzsches Educator, Cambridge: Clarendon Press 1999.

Johnson, Levi. How to Choose Between a Hard or Soft Magic System [видео]. 03.02.2020. [Прегледано 10.06.2020]. Достъпно от: https://www.youtube.com/watch?v=40BhSLM3XUs

Kierkegaard, Søren. Papers and Journals.  Hannay, Alastair (transl.). London: Penguin Books, 1996

Lovecraft, Howard P. Supernatural Horror In Literature.  Част I (Въведение). Достъпно от: https://www.hplovecraft.com/writings/texts/essays/shil.aspx.

Raizman, Alex. Hard Vs Soft Magic – Strengths, Weaknesses, and Which to Usе, В: The Home of Alex Raizman[онлайн], 26.05.2019. [Прегледано 10.06.2020]. Достъпно от: alexraizman.com

Revonsuo, Antti. The reinterpretation of dreams: An evolutionary hypothesis of the function of dreaming. В: Behavioral and Brain Sciences, Декември 2000, Vol. 23, No 6, с. 877-901.

Tarnow, Eugen. How Dreams And Memory May Be Related. В: NEURO-PSYCHOANALYSIS, 2003 Vol. 5, No 2, с. 177-182.

Worrall, Simon. How Creativity Drives Human Evolution. National Geographic [онлайн], 23.04.2-17. Достъпно от: https://www.nationalgeographic.com/culture/article/creative-spark-augustin-fuentes-evolution

Zaidel Dahlia W. Imagination, Symbolic Cognition, and Human Evolution: The Early Arts Facilitated Group Survival. В: Carroll, Joseph, Clasen, Mathias, Jonsson, Emelie (eds) Evolutionary Perspectives on Imaginative Culture. Cham: Springer. с. 71-89.


[1] С други думи, нашата анализа започва с прозрението на американския писател Х.Ф. Лъвкрафт, който ни казва, че: „Най-старото и силно човешко чувство е страхът, а най-старият и силен страх е страхът от непознатото“ (цитирано от неговото есе за Свръхестествения Ужас в Литературата).

[2] Вж. общата етимология между „ант-агон-изъм“ и „агон-ия“.

[3] Отношението към нощта е разгърнато по особено любопитен начин в трите Екскурса: Loca NocturnaМълчанието и гласовете на нощтаИконография на нощта от Нощта през Средновековието на проф. Цочо Бояджиев.

[4] Така изначално може да интерпретираме известното твърдение на Сократ, че „философстването е подготовка за смъртта“. Подобна линия на мислене е систематично разработена във впечатляващата книга на Ernest Becker The Denial ofDeath (първите 4-ри глави бивайки особено полезни по отношение на вдъхновение за текущия текст).

[5] За повече информация относно връзката между съня и паметта (връзка, която ще се окаже ключова по нататък в текста) вж. Tarnow, Eugen. How Dreams And Memory May Be Related. В: NEURO-PSYCHOANALYSIS, 2003 Vol. 5, No 2, с. 177-182. За една хипотеза относно еволюционната функция на съня (позната като Threat Simulation Theory) вж. Revonsuo, Antti. The reinterpretation of dreams: An evolutionary hypothesis of the function of dreaming. В: Behavioral and Brain Sciences, Декември 2000, Vol. 23, No 6, с. 877-901.

[6] За мое тълкуване върху пример за чуждообичайност в излезлия наскоро филма на ужасите „Изтребление“, вж. – Василев, Симеон. Изтребление. В Без Маски [онлайн] 2021. Достъпен от: https://unmasked.almaalter.org/2021/01/20/изтребление/

[7] Обръщам специално внимание на това, че освен нещо добре познато, „обичайно“ също така означава и нещо, което се случва регулярно, по правило и по принцип. В този смисъл, предложеният превод е съвместим с кантианската „коперниканска революция“ във философията, която разглежда субекта като активен в-ред-ител на опита, а не като пасивен реципиент на феномени. Като цяло, предполагаемото взаимодействие между външната действителност и репрезентациите в съня, разчита на валидността на прословутото прозрение на Кант, че “Мислите без съдържание са празни, нагледите без понятия са слепи. В Кант, Имануел. Критика на Чистия Разум, прев. Цеко Торбов, София: Издателство БАН, 1967 г., стр. 130.

[8] Уточнение: Чуждостта на волята се проявява в различните тълкувания за нея, и не е една и съща при различните философи. При Шопенхауер, тя представлява злокачествен метафизически принцип, който с акта на обективирането си причинява насилието на съществуването върху субекта и света. При Ницше, чуждостта е иманентна, изразяваща се в плурализма на контриращите се волеви сблъсъци, тласкащи индивида в различни посоки. Тази разлика между двамата мислители е добре описана от самия Ницше в 19-ти афоризъм от първа част на Отвъд Доброто и Злото. В допълнение към разликите между Ницше и Шопенхауер и другостта на волята, вж. Higgins, Kathleen Marie. Schopenhauer and Nietzsche: Temperament and Temporality, в Janaway, Christopher, ред. Willing and Nothingness: Schopenhauer as Nietzsche’s Educator, Cambridge: Clarendon Press 1999. При останалите философи на волята, нейната чуждост се изразява по плеяда от алтернативни начини (Шелинг, фон Хартман, Бансен, Мейнландър, и т.н.).

[9] Ключов принос в тази генеалогия, разбира се, има трактатът Философия на Несъзнатото от Карл Едвард фон Хартман.

[10] След като в интервю Хорхе Луис Борхес за кратко разказва за своя преповтарящ се „кошмар на лабиринта“, той споделя следното любопитно наблюдение за понятието „кошмар“: „Since we speak of nightmare, I would like to speak of the word “nightmare.” I looked it up in the dictionary. Two etymologies are possible: it might be “mare” – the demon of the night. And also, another Saxon word akin to the German, “marchen” – so it might be the fable of the night. The demon of the night, or the tale, the fable of the night. Now in French, the word is very beautiful also: “cauchemar.” In German, the word “alp” stands for “elf” – it sits upon your breast and gives you a nightmare. Victor Hugo appreciated the beauty of the English word. In one of his poems, he calls the nightmare, the cauche- mar, “Le Cheval Noir de la Nuit” – the black horse of the night.“ (Мой превод: „Tъй като говорим за кошмара, бих желал да поговоря за понятието “кошмар”. Прегледах го в речника. Възможни са две етимологии: може да е “mare” – демонът на нощта. А също, в друго Саксонско понятие сходно с Немския, “marchen” – може да е баснята на нощта. Демонът на нощта, разказът, или баснята на нощта. Френското понятие също е много красиво: “cauchemar“. На немски, думата “alp” стой за “елф” – то застава на твоята гръд и ти дава кошмари. Виктор Юго оценяваше красотата на английското понятие. В едно от стихотворенията си, той наричаше кошмара, този cauchemar, “Le Cheval Noir de la Nuit” – “черният кон на нощта”.“) Borges, Jorge Luis, et al. An Interview with Jorge Luis Borges. Columbia: A Journal of Literature and Art1980, No. 5, 1980, с. 22–33. [Прегледан 19.06.2021]. Достъпен от: www.jstor.org/stable/42744310. 

[11] За няколко интересни тълкувания по темата, вж. Fisher, Max. Why Did We Evolve Imaginations?. В: The Atlantic [онлайн] 18.08.2010, Достъпно от: https://www.theatlantic.com/technology/archive/2010/08/why-did-we-evolve-imaginations/340279/. Вж. също Worrall, Simon. How Creativity Drives Human Evolution. National Geographic [онлайн], 23.04.2-17. Достъпно от: https://www.nationalgeographic.com/culture/article/creative-spark-augustin-fuentes-evolution. Вж. също и Zaidel Dahlia W. Imagination, Symbolic Cognition, and Human Evolution: The Early Arts Facilitated Group Survival. В: Carroll, Joseph, Clasen, Mathias, Jonsson,Emelie (eds) Evolutionary Perspectives on Imaginative Culture. Cham: Springer. с. 71-89.

[12] Вж. 5-та бележка под линия.

[13] Намирам за интригуващо това, че в Поетика с подобен аргумент Аристотел описва плодотворните употреби на театъра. Вж. глави IX-XX.

[14] По, Едгар А. Черната Котка. В превод от английски на Александра Велева. За едни кратки разсъждения на По свързани с темата за нагона, вж. По, Едгар А. Инстинкт срещу разум: една черна котка в Дневникът на Джулиус Родман и други неиздавани творби. В превод на Весела Еленкова. София: Изток-Запад, 2021.

[15] Още преди Шопенхауер и Ницше, зависимостта на мисълта е била поставена в ясен и отчетлив контекст от Дейвид Хюм, красноречиво изказана в прословутото: “Reason is and always ought to be a slave to the passions”. Но това разделение е само условно, и текущият текст работи с него единствено в името на симплификацията. Ницше дава необходимия тласък на по-късната психология, благодарение на който измеренията на мисълта и връзката й със страстите биват тълкувани по-синтетично. Но за сега, в рамките на тази анализа, давам последната дума на Ницше – “по-голямата част от съзнателното мислене на един философ тайно се направлява и се вкарва в определено русло от неговите инстинкти“, в Ницше, Фридрих. Отвъд Доброто и Злото, София: „Захарий Стоянов“, 2002.

[16] Понеже това също е вид волеви нагон. За повече информация, вж. анализата на Фридрих Ницше за аскезата в 3-то есе на Генеалогия на Морала.

[17] Джеймс, Хенри. Примката на Призрака. В превод от английски на Иглика Василева. София: Сиела, 2019.

[18] Пак там, края на 9-та глава.

[19] Разсъжденията за ноуменалното са експлицирани единствено чрез философска интерпретация. На едно по-регионално ниво, несъстоятелни казуси се появяват от това, че готическото често тематизира обществени табута.

[20] Мой превод. В оригинал: „Atmosphere is the all-important thing, for the final criterion of authenticity is not the dovetailing of a plot but the creation of a given sensation.“. Вж. Lovecraft, Howard P. Supernatural Horror In Literature.  Част I (Въведение). Достъпно от: https://www.hplovecraft.com/writings/texts/essays/shil.aspx.

[21] Тук ще отбележа, че има място за причинно-следствена последователност и в сферата на свръхестественото, но само в много конкретен негов аспект, срещан основно в различни фикционални и sci-fi светове. В Хари Потър например срещаме една напълно завършена магическа система, която следва строги правила и критерии, в зависимост от които произтича успешното или неуспешно манифестиране на дадено заклинание. В този свят и други подобни фикции, свръхестественото бива нормализирано (исторически, нещо подобно се е случило в прехода от алхимията към модерната химична наука). За повече информация по тази тема, вж. Raizman, Alex. Hard Vs Soft Magic – Strengths, Weaknesses, and Which to Usе, В: The Home of Alex Raizman [онлайн], 26.05.2019. [Прегледано 10.06.2020]. Достъпно от: alexraizman.com.. Вж. също и Johnson, Levi. How to Choose Between a Hard or Soft Magic System [видео]. 03.02.2020. [Прегледано 10.06.2020]. Достъпно от: https://www.youtube.com/watch?v=40BhSLM3XUs

[22] Нещо подобно е забелязано и от Сьорен Киркегор, когато например той коментира философията на Хегел по следния начин: „If Hegel had written the whole of his logic and then said, in the preface or some other place, that it was merely an experiment in thought in which he had even begged the question in many places, then he would certainly have been the greatest thinker who had ever lived. As it is, he is merely comic.“ (Мой превод: „Ако след написването на своята логика Хегел беше казал, в някой предговор или на друго място, че всичко е било просто мисловен експеримент, в който той на много места даже разчита на кръгови аргументи, тогава той със сигурност щеше да бъде най-великият мислител на всички времена. Както е сега, той е просто комичен.“) Kierkegaard, Søren. Papers and Journals.  Hannay, Alastair (transl.). London: Penguin Books, 1996.

Author avatar
adminiaGS
https://rhetoric-bg.com

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки за да функционира правилно