Брой 2
Николай Димитров
Доцент доктор, Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Резюме: Повечето култури традиционно възприемат гробището като социално и културно пространство. Отношението към мъртвите бива изразявано не само от оформлението на гробищата, пространството на гроба и материални предмети вътре и извън него, но и от лингвистични белези. Лингвистичното пространство на българското гробище се задава не само от традиционните, като името на покойника, но понякога и от статусни маркери. Именно статусните маркери, като отражение на културата, са своеобразно ритуализирано изражение на статусната йерархия, както и емоционалното отношение и ценностното възприятие на българите към определени позиции и професии на техните, вече мъртви, носители. В този порядък, някои от маркерите на идентичността би могло да бъдат определени като „перманентни“, които – веднъж получени – остават като личностни идентификатори за носителя си, дори и след неговата смърт, докато други – като единствено „транзитивни“, преходни и приписвани на индивида само за ограничен период от време, най-често приживе. Има и отделни белези на идентичността, които биват приписвани на техния носител, едва след неговата смърт.
Ключови думи: социален статус, професионална идентичност, надгробни камъни, почитане на мъртвите
RITUALIZATION AND SIGNIFICATION OF STATUS, POST-MORTEM: MARKERS FROM BULGARIAN CEMETERY
Nikolay Dimitrov, PhD
Abstract: Most cultures traditionally consider the cemetery a social and cultural space. The attitude towards the dead is being expressed not only by the landscape of the cemetery, the ‘architecture’ of the grave and artifacts in and out of it, but by linguistic markers as well. The linguistic space of Bulgarian cemetery is being determined not only by traditional ones, as the name of the resting person, but sometimes by status markers as well. The status markers, being reflections of culture, are actually the ones that ritualistically express the status hierarchy and the emotional attitude and value-based perception of Bulgarians towards definite positions and professions and their holders who are already dead. In respect of all this some of the identity markers may be defined as ‘permanent’ ones, which – once being attached to the holder – remain their personality indicators even after the death, whilst others remain solely ‘transitive’ or temporary and get assigned to the holder only for a limited period of time, most often – only during the life-span. Yet there are particular identity marks that get attached to their holders just after the death of the individuals.
Key words: social status, professional identity, gravestones, homage to the dead
Като важна част от живота, професията се превръща в ключов аспект на индивидуалната идентичност. Идентификацията с дейността приживе и нейният престиж може да се разглеждат като предиктори за професионалната сигнификация и след смъртта. Както отбелязва Б. Бунджулова гробището е територия, в която „покойниците запазват социалните статуси, които са имали като членове на групата“ [1], така върху надгробните плочи често присъстват и статусни маркери и отпратки към асоциирания с личността престиж приживе, като близките увековечават професията, социалната позиция, груповата принадлежност на погребания там. Ключова е обаче ролята на субективната оценка на другите.
Принадлежността към професията предпоставя както самоопределението на индивида, така и начина, по който другите го възприемат. Така „професията се явява средство за изразяване на идентичността и способ при изграждането на имиджа, с който се представяме пред света“[2]. Някои професии (медицинските, преподавателските) са носители на по-голямо признание и по-висока обществена значимост. За тях е ключово не само натрупване на знания и развитие на умения, но и заявяването на притежание на специфични ценности, следване на поведенчески модели, поддържането на определен образ за пред общността. Принадлежността на покойника към професионални и към престижни групи е от по-голямо значение от междуличностната принадлежност. Когато се демонстрира статус, обаче, знакът се очаква да бъде еднозначен, разбираем за максимално широк кръг хора. Международно изследване, сравняващо възприемания престиж на 14 различни професии, поставя далеч напред лекарите, следвани на значим интервал от адвокатите, инженерите, училищните директори и полицаите на първите пет места в класацията, следвани от медицинските сестри и счетоводителите[3]. Трябва да се отчете, обаче, че авторите на изследването предлагат на респондентите предварително изготвен списък от 14 професии, които те трябва само да ранжират. Освен това – във фокуса им е възприемането на учителската професия, като в списъка присъстват уточнявания, дефинирани според училищните степени в преподаването[4], което би издигнало учителската професия изобщо още по-високо в йерархията. В този смисъл – само може да се предполага дали и доколко в този ред точно това са възприеманите като най-престижни професионални идентичности изобщо, но е много вероятно медицинските, юридическите, инженерите и преподавателските професии да са относително универсално престижни. Още повече, че и настоящото изследване дава потвърждения в тази посока.
В индустриалното общество професията е съществена част от идентичността на индивида. Идентификацията с нея или с длъжността може да бъде накратко описана и от гледна точка на своеобразната емоционална привързаност към дейността (да не се бърка с конструктите „трудова ангажираност“, „отдаденост към работата“ или „асоцииране с организацията“, в която дейността бива изпълнявана – б.м.), която възниква, когато изпълняващите я приемат определяща характеристика на работата си, каквато е престижът (който е често ситуативен и преходен), като определяща характеристика на самите себе си. Фостър, Хюмел и Адамчак посочват, че надгробните камъни дават „социални данни, включително за пол[5], етнос (поне предполагаем такъв, във връзка с фамилното име[6]), възраст, сезонна фертилност (зачевания и раждания), модели при смъртността, брачен статус и други семейни връзки, а спорадично – и данни за миграцията и професията“[7]. Локално изследване на гробове от ХVІІІ и ХІХ в. в щата Северна Каролина, САЩ (Giguere, 2007, стр. 12) показва, че върху плочи на мъже много по-често присъства статусен маркер, като преди всичко фигурира тяхната титла или професия, преобладаващо – чрез военен или религиозен чин[8]. При женски гробове маркерите на идентичността са свързани с отношения на погребаната. В исторически план, обяснение може да бъде дадено през традицията мъжете да упражняват професия, докато жените да се грижат за семейството си. Така в миналото идентичността на жената бива изразявана във връзка с тази на свой близък мъж (най-често съпруг или баща). Транзитивните статусни маркери са също любопитни – които индивидът се възприема не заради собствена изява, а заради взаимоотношения, какъвто е случаят с установени в настоящото изследване маркери като „презвитера“ (съпругата на свещеник) и уточняването на плочата, че погребаната е дъщеря на лекар.
Изследвания, провеждани в български условия, разработващи темата за професионалните маркери, са единични. Темата е разглеждана, но не като централна. Едно такова е етнографското изследване на българското гробище в Истанбул на Митринов, в което той описва и единични маркери за професията, заниманието и отношения на починалите по надгробните плочи там: протойерей, учител и директор на Българското народно училище, шкембеджия, доктор, лекар-хуманист, дългогодишен диригент, свещеноиконом, „съпруг и баща“, „съпруга на…“. Изписаните професии основно отразяват приноса на починалия към българската общност там[9]. В Централното софийско гробище също присъстват надгробни плочи с допълнителна информация: студент, полковник, кинорежисьор и др., които отразяват професията или дейността на покойника.
***
Въпреки че е спазено изискването за рандомизираност на извлечените данни, настоящият материал не претендира за изчерпателност и репрезентативност. Работи със снимки на 22 плочи от Централните градски гробища на Ловеч. Изображенията дават информация за 32 души (някои са в семейни гробове), 20 от които мъже и 12 жени (6 от тях – в самостоятелен гроб, т.е. и 6-те са с маркиран статус), всички са починали в периода 1957-2018 г. Последното е от значение заради проверимо твърдение, което издигам в края на този материал, свързано с отслабването на влиянието на религията през този период.
Най-често срещаният маркер е свързан с професионалната идентичност на медици (лекар и медицинска сестра). Носители са 12 души, от които 8 мъже (трима са погребани сами в общ гроб – дядо, син и внук – Снимка 1) и 4 жени (1 с лекарска професия и 3 сестри, 2 от които изрично упоменати като такива; третата, която е погребана в общ гроб със съпруга си, който е без статусен маркер, е идентифицирана заради касинка на снимката). На второ място са учителите и военните, представени от по 3 души. И тримата военни са мъже, като на единия паметната плоча е направена приживе (издялана е само рождена дата), което дава основания да се допуска с висока степен на вероятност, че е участвал в процеса (инициирал го е или е дал съгласие). При учителите двама са мъже (единият – вероятно по музика или литература, заради изобразената лира на гърба на плочата, заедно с допълнителния надпис „учител“) и един – жена (изписана „учителка“). Уточнението „инженер“ присъства на две плочи, като необичайното е, че на едната става въпрос за „студент ІІІ г. ел. инж.“ (т.е. статусът все още не е придобит; което може да се смята за важен маркер за значимостта на инженерно-техническото образование, поне моментно – през втората половина на ХХ век – Снимка 2). Двама са занаятчиите (1 шивач и 1 обозначен като „майстор“, според допълнителни графични маркери – строител), има и 1 адвокат. Любопитно е, че при 4 надгробни плочи присъстват надписи и на гърба, която страна е фактически видимата по посока на движението от входа – към края на парцела (на 2 мъже учители, на медицинска сестра и на студента). Снимките са правени от мен.
| Снимка 1 Общ гроб на три поколения лекари | Снимка 2 Сигнификация на неприсвоен статус |
Присъстват и два маркера, указващи отношения. Единият е дори двоен – на презвитера по съпружество, а изписването на бащиното и фамилното име като „п. Иван Драганова“[10] обозначава и това, че е дъщеря на свещеник; т.е. тя, по стечение на обстоятелствата, е едновременно и съпруга, и дъщеря на свещеници – Снимка 3), а вторият е на млада жена (в началото на 20-е си години), изписана като „Иванка д-р Драганова Петканова“[11]. Последното е по-скоро нетипично, особено по време, когато социалният строй целенасочено се стреми да равнопостави двата пола в общественото съзнание (доколко успява е видимо спорно; Снимка 4) , още повече че става въпрос за маркер на идентичността „по наследство“ – взет от професията на бащата на погребаната.
| Симка 3 Маркер, указващ отношения | Снимка 4 Маркер, указващ отношения |
Надгробната сигнификация може да се използва като достоверен маркер при изследвания на ценностите, значими за даден период. В стремежа си да запазят спомена за човека, за надгробието му близките обикновено избират най-значимите, които биха го обозначили най-ясно в представите на съвременниците му и следващите поколения. Но често при вземане на решението се намесват ситуативни и темпорални фактори: външни, като моментно материално положение на близките и времеви натиск; и вътрешни, чисто емоционални, преживяването на траур, което повлиява индивидуалните психични ресурси и способността за моментна преценка и реакция, или пък невъзможност на най-близките да участват пряко в организацията на изработката и поставянето на плочата. Но вторите са относително по-слаби, тъй като надгробната плоча се поставя значително по-късно от самото погребение. Маркерите, обаче, имат своята „хроничност“ (времева трайност), респективно – и своята „анахроничност“ (възможност да се превърнат в отживелица), бидейки основно „предназначени“ да обслужват съвременниците – преките роднини и тези, за които починалият би бил лесно идентифицируем, още повече, че заслугите са именно нещо, което бива признато от околните (основно при пряко взаимодействие с тях).
***
Траурните, вкл. погребалните, ритуали отразяват не само индивидуалните потребности, но и общностните очаквания. Груповото разбиране, изразявано през индивидуалните избори какво е подходящо да бъде поставено (в т.ч. изписано) върху плочата, разкрива структурата на отношенията в общността на микро- и на макрониво. Надгробните плочи обикновено се избират от близките и е много вероятно, освен ако не е договорено приживе, да маркират тяхната представа за възможното желание на починалия.
В българските условия погребалните практики са синтетичен израз на религиозни (предоминантно православни християнски), общностни и, на места, строго ендогенни разбирания и порядки. Ритуалността около погребенията и периодичната обредност, свързана с почитта към мъртвите, маркират нагласите към смъртта, чийто материализиран образ са точно надгробните камъни. Изборите, свързани с тях, се определят от това, което избиращият смята, че е важно от негова гледна точка (от една страна: „Как аз искам да го помня“, а от друга: „Как искам другите да го помнят“), и онова, което смята, че би било важно за починалия („Как той би искал да бъде запомнен?)“. Всъщност, обаче, статусните маркери и професионалните идентификатори стават по-чести, поставят се на надгробните плочи по-масово, в годините след ІІ Световна война, по време на социалистическия държавен строй. Естествено, изключения не липсват и преди това, но те са основно по отношение на църковни деятели и аристокрацията (царица Елеонора, княгиня Мария-Луиза, цар Борис ІІІ или монументалната гробница на Княз Ал. Баненберг), които биват упоменати с държавническите си титли и семеен герб, според протокола. В останалите случаи религиозното българско общество не допуска проявления на един от смятаните от църквата (която е органът, който и извършва погребенията) за смъртни грехове, гордостта, изразявана през тщеславие и суета, не само проявявана приживе, но и приписвана, придавана на починалия от близките му, посмъртно. Естествено, след смяната на строя религията губи своята значимост, ритуалите, които тя изпълнява, свързани с различни периоди от житейския цикъл – включително кръщение, венчавка, погребение – биват поети от органи на държавната власт. По онова време тя не само не спазва нормите на религията, но и има нужда от сигнификация на постиженията на отделни нейни представители. Нещо, което се проявява още по-силно у обикновения човек, практически „отървал се“ от ограниченията да бъде суетен, показен, да се хвали – със собствени или с постижения на близките си. Така все по-масово по надгробните плочи се появяват точно и значимите не толкова за местната общност, колкото за обществото като цяло, статусни маркери, за които става въпрос в настоящия материал.
Друго обяснение за разликите в проявленията на феномена преди и след 9 ІХ 1944 г. може да се намери и в това, което предлага Петрова като „Принцип на прерогатива“: „Често проявление на достъпа до повече власт и високите заемани позиции е прерогативът да се нарушават правилата и социалните норми. Обратното важи при по-ниски или слаби позиции […]: хората по-скоро се придържат към приетите норми […][12]. Доминиращите индивиди в дадена структура могат да си позволят да нарушават писани или неписани правила, без това да води до санкции за тях. Това не се отнася за тези в подчинена позиция, от които се очаква да спазват социалните и групови норми стриктно“. В този смисъл – преминаването към еквистатусно социалистическо общество дава допълнителни „права“ за нарушаване на прерогатива на статуса.
Може да се допусне, че честотата на подобни маркирания е по-висока в по-големи населени места. От една страна – защото там има чисто количествени струпвания на техни носители, включително и заради и по-големи възможности за професионален растеж, докато в по-малките населени места – от друга – индивидите пък нямат особена необходимост от улесняване на идентификацията на починалия и признанието на постиженията му приживе, както и – от разпознаване и припознаване на важността на връзките на близките му с него.
Настоящото проучване има недостатъци, които би могло да бъдат преодолени при последващи изследвания. На първо място е добре да бъде събран материал от повече населени места, с цел още по-обосновани обобщения и изводи, както и проверка дали има регионални различия или влияние на изповядваната религия от починалия и близките му. Интересно би било проучване на условията и причините поради които индивидите биха поставили на гроба на свой близък или техния собствен статусни и професионални маркери.
Кирилица
Бунджулова, Боряна. (2013). Представи за смъртта на територията на Централните Софийски гробища. Символни измерения на социалните дистинкции. [Прегледан 12.01.2021]. Достъпно от: https://www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy9/item/396-predstavi-za-smartta-na-teritoriyata-na-tzentralnite-sofiiski-grobishta-simvolni-izmereniya-na-sotzialnite-distinktzii.html
Митринов, Георги. (2018). Надписи на надгробните плочи от българското гробище в Цариград (Истанбул). София. ISBN 978-619-91036-1-6
Петрова, Донка. (2017). Невербални проявления на власт и доминиране. В: Зиновиева, Ирина, Карабельова, Соня, Миланов, Милен. (Ред.). Предизвикателства и перспективи пред съвременната психология. Сборник с доклади от международна научна конференция, София, 2-3 юни 2017. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2017, с. 455-459. ISBN 978-954-07-4340-0
Латиница
Dolton, Peter, Marcenaro, Oscar, Vries, Robert de, & She, Po-Wen. Global teacher status index 2018. Достъпно от: http://repositorio.minedu.gob.pe/handle/20.500.12799/6046. ISBN 978-1-5272-3293-8
Foster, Gary S., Hummel, Richard, L., Adamchak, Donald J. Patterns of Conception, Natality, And Mortality From Midwestern Cemeteries: A Sociological Analysis Of Historical Data. В: The Sociological Quarterly, Бр. 39, No. 3 (лято 1998), с. 473-489
Giguere, Joy M. Virtuous women, useful men, & lovely children: epitaph language and the construction of gender and social status in Cumberland County, Main, 1720-1820. В: Markers Бр. 24 (2007), с. 1-23.
Grant, Adam M., Berg Justin M., & Cable, Daniel M. Job Titles as Identity Badges: How Self-Reflective Titles Can Reduce Emotional Exhaustion. В: Academy of Management Journal, Бр. 57, No 4 (2014), с. 1201–1225.
[1] Бунджулова, Боряна. Представи за смъртта на територията на Централните Софийски гробища. Символни измерения на социалните дистинкции. [Прегледан 12.01.2021]. Достъпно от: https://www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy9/item/396-predstavi-za-smartta-na-teritoriyata-na-tzentralnite-sofiiski-grobishta-simvolni-izmereniya-na-sotzialnite-distinktzii.html
[2] Grant et al. Job Titles as Identity Badges: How Self-Reflective Titles Can Reduce Emotional Exhaustion. В: Academy of Management Journal, Бр. 57, No 4 (2014), с. 1202.
[3] Dolton et al. Global teacher status index, 2018, с. 27. Достъпно от: http://repositorio.minedu.gob.pe/handle/20.500.12799/6046
[4] Освен споменатите училищни директори, са включени и т.нар. „Primary School Teacher“ и „Secondary School Teacher“, които нямат преки съответствия в българската образователна система, но най-близко може да се предадат с определенията „начален и прогимназиален“ и „гимназиален учител“ – б.м.
[5] В оригинала е предпочетена думата ‘gender’ – б.м.
[6] В български условия – често и във връзка със собственото име – б.м.
[7] Foster et al. Patterns of Conception, Natality, And Mortality From Midwestern Cemeteries: A Sociological Analysis Of Historical Data. В: The Sociological Quarterly, Бр. 39, No. 3 (лято 1998), с. 473.
[8] Giguere, Joy. Virtuous women, useful men, & lovely children: epitaph language and the construction of gender and social status in Cumberland County, Main, 1720-1820. В: Markers, Бр. 24, (2007), с. 12.
[9] Митринов, Георги, Надписи на надгробните плочи от българското гробище в Цариград (Истанбул). София, 2018.
[10] Което би звучало като „поп Иван Драганова“. Имената са сменени – б.а.
[11] Имената са сменени – б.а.
[12] Петрова, Донка. Невербални проявления на власт и доминиране. В: Зиновиева, Ирина, Карабельова, Соня, Миланов, Милен. (Ред.). Предизвикателства и перспективи пред съвременната психология. Сборник с доклади от международна научна конференция, София 2-3 юни 2017. София: УИ, 2017, с. 457.
