Брой 2
Кремена Стефанова Дачова
Аноация: Настоящата статия разглежда един изключително актуален и важен въпрос, касаещ дистанцията в употребата на пространството в личностните взаимоотношения през отминалата (2020) и настоящата (2021) година в контекста на световната здравна криза, свързана с разпространението на вируса – Ковид 19.
Проксемиката като изразно средство в невербалната комуникация е обект на изследване от 60-те години на 20-ти век. Само половин век по-късно (точно 55г.) поради външни за всеки от нас (независещи от личния ни избор) обстоятелства, ни се налага значително да редуцираме живата си комуникация и при всеки личен контакт да спазваме принудителна дистанция.
Статията разглежда темата задълбочено и прецизно като предлага на вниманието на читателя обзорна теоретична част, информираща за основните понятия в проксемиката. В актуален план са приведени примери за различните видове дистанция при живо, реално общуване и промените, които претърпяват изградените досега устойчиви проксематични модели в контекста на наложените мерки за ограничение на разпространението на вируса. Първата част на заглавието <скритото измерение> е ясна препратка към една от най-популярните книги на основоположника на теоретичния модел за проксемиката – Едуард Хол. В 1965г. Е. Хол въвежда четири дистанции в социалния контакт (общуване) между двама души.
В „Скритото измерение в 21 век“, авторът изтъква аргументи и доказателства за нуждата в теоретичния модел за проксемика да се въведе една нова, пета дистанция. Като пространствена величина, тази дистанция сама по себе си представлява вариация на социалната дистанция в нейната близка фаза. По своята природа, обаче, новата (принудително въведена) дистанция в масовото общуване се явява нова, различна и отличителна.
ключови думи: невербална комуникация, проксемика, скрито измерение, дистанция, лично пространство, ковид 19, 21 век
HIDDEN DIMENSION OF THE 21ST CENTURY
Kremena Stefanova Dachova
Abstract: This article, addresses an extremely topical and important issue, examines the distance in the use of space in personal relationships in the previous (2020) and the current (2021) year in the context of the global health crisis related to the Covid-19 virus.
Proxemics, as a means of expression in non-verbal communication has been the subject of research since the 1960s. Only a half century later (exactly 55 years) due to external circumstances for each of us (independent of our personal choice), we have to significantly reduce our live communication and when we have personal contacts, we must to keep the recommended distance.
The article examines the topic in depth and precision, offering the reader an overview of the theoretical part, informing about the basic concepts in proxemics. In the current plan, examples are given of the different types of distance in live, real communication and the changes that the sustainable proxematic models have undergone so far in the context of the imposed measures to limit the spread of the virus. The first part of the title <hidden dimension> is clearly a reference to one of the most popular books of the founder of the theoretical model of proxemics – Edward Hall. In 1965. E. Hall introduces four distances in social contact (communication) between two people.
In “The Hidden Dimension of the 21st Century”, the author argues for the need to introduce a new, fifth distance into the theoretical model of proxemics. As a spatial quantity, this distance in itself represents a variation of the social distance in its near phase. By its nature, however, the new (forced introduced) distance in mass communication is new, different and distinctive.
Key words: nonverbal communication; proxemica; hidden dimension; distance; personal space; covid 19; 21century
ИЗМЕРЕНИЯТА НА КУЛТУРАТА
предлагат възможност да се извършват наблюдения и класификации на националното културно поведение. Комуникацията между отделни представители от една националност е специфична във вербално отношение с езика, който събеседниците използват и в невербално отношение с множество елементи (в това число кинестични, проксемични, вокални и цивилизационни). Ефективността на комуникацията между представители от различни националности винаги е била функция от доброто познаване на съответната култура, спецификите на поведението в невербално отношение, вложения в позата на тялото и жестовете смисъл, липсата на думи (наличие на паузи) и вокализацията на гласа при вербално общуване или по-точно казано: правилното разчитане на съвкупността от всички тези елементи, проявени в един определен момент. Спецификите на отделните култури са обект на наблюдения от редица автори с оглед на правилно транслиране на езика без думи или както го нарича Едуард Т. Хол – „тихият език“[1]. Изследвайки поведението на животните, техните реакции и начина, по който общуват по между си без думи, Е. Хол публикува синтезираните си наблюдения в своята втора книга „Скритото измерение“ (1966). На база на обобщенията за пространствено-териториалното значение на общуването при животинските видове, Хол разработва своята теория за отношението на хората към пространството като функция от гъстотата на населението и влиянието, което пространствата оказват върху човешкото поведение, общуване и социално взаимодействие. Хол въвежда понятието „проксемика“ за да обясни „взаимосвързаните наблюдения и теории за използването от хората на пространството като специализирана проява на култура“[2]. Аналогично на животинския свят, в света на хората има усещане за територия. Лична, групова (обособена по елементи на сходство между членовете на групата), национална. Територията не е задължително да бъде обозначена с очертание, бариера (макар да има примери за подобно териториално ограничение).
Териториално измерение
Границата на личната територия е <невидима>, но затова пък нейното нарушаване става повод за видими последствия. И обратното, начинът, по който взаимодействаме пространствено с другите и уважението, което проявяваме към индивидуалните нужди от пространство на другия, без да нарушаваме зоната му на комфорт „могат да бъдат критични компоненти в ефективната комуникация“[3].
Лично пространство
Свързваме личното пространство първо и преди всичко със зоната си на комфорт. Другояче казано това е територия, в която се чувстваме сигурни, защитени и спокойни. Нахлуването на неканени гости в личното ни пространство провокира усещане за нарушена цялост, наличие на заплаха и нужда от защита. Границите на личното пространство са преди всичко лични. В този смисъл те са индивидуални. Границата на личното пространство на един човек не може да се счита за норма по отношение на границата на личното пространство на друг или други хора. Вторият съществен белег на това пространство е, че то променя обема си. Само в рамките на личното ни пространство е възможно докосване. Именно природата и значимостта на докосването правят пространството, в което е възможен допир, силно значимо и в този смисъл – лично. „Докосването е най-важния персонален опит от всички възможни сетивности“[4]. Всеки от нас има и използва определен брой заучени ситуационни персонални реакции, които се асоциират с индивидуалната ни нагласа за интимно, лично, социално и публично взаимодействие. Някои индивиди никога не успяват да развият индивидуалност до проява на нейната публична фаза. И обратното, много индивиди имат проблем да допуснат близост до себе си, т.е. да позволят взаимоотношения в интимна дистанция. Спецификата на посочения проблем е тясно свързана с обстоятелството, че личното усещане за граница на отделния индивид е проекция (най-често) на неговото несъзнавано.
Вариативност на пространствените граници
Е. Хол коментира вариативността на границата, която поставяме между допустимо (приятно, желано) и нежелано, допуснато по принуда докосване (основен белег, на което е силно доминиращия страх и усещането за заплаха) като анализира параметрите на двете категории докосване в контекста на между – културните различия*. Като пример посочва: значимо по-високата толерантност към докосване, характерна за японците и хората от арабския свят, в сравнение с тази на жителите на Америка и Северна Европа. Независимо обаче от културния модел, който един човек е унаследил, познава и ползва, той се отнася към личното си пространство ревностно и с претенция да не му бъде отнето. Своето околно лично пространство човек носи навсякъде със себе си и то представлява „най-неприкосновената форма на територия[5]. Обичайно личното пространство не се очертава. Неговите граници са невидими. Посредством предмети, с които се заобикаляме в ежедневието си, обаче, ние волно или неволно не само, че очертаваме, но и свръх увеличаваме границите на личното си пространство. Вержиния Ричмонд обобщава наблюденията на: Р. Гифорд и Б. О‘Конър (1986г.), Н. Мор, М. Хиксон и Д. Стакс (2010г.), А. Mехрабиан и С. Диамант (1971г.), че лица с висока потребност да притежават биха се приближили по-близо до партньорите, с които си взаимодействат[6]. Хората с вътрешен локус на контрол установят по-тесни пространствени ориентации с непознати, отколкото тези, които са с външен локус на контрол. Липсата на потребност от голямо разстояние (т.е. зона на комфорт с близка дистанция между събеседниците) е характерна още за хора, които сами управляват живота си, хора – оторизирани с определени права и лица с висока самооценка за себе си. Склонни да сведат до минимум потребностите си от лично пространство са и екстровертите[7].
ФУНКЦИИ НА УПОТРЕБАТА НА ПРОСТРАНСТВОТО
Хол е автор на идеята за личното пространство като невидимото защитно поле, с което хората се обграждат когато са на публични места. За правилното разбиране на употребата на пространството като императив е важно да добавим уточнението, което прави В. Руменчев за усещането за територия не като двуизмерно плоско поле, а като сфера[8]. Пространството може да има и отбранителна функция. За защита от нахлуване и в условия на заплаха, проксемиката в нашето поведение се проявява като териториален императив по два основни начина: 1. за превенция на територията и 2. Защитна реакция към опасността. С превантивна цел пространството става императивно чрез поставяне на „маркери“, „етикети“, „offensive displays”/ обидни прояви“[9].
От последващите снимки става видно приложението на маркерите в контекста на световната пандемична заплаха за живота и здравето на всички хора.
снимка 1
снимка 2
* Целите на тази статия не са свързани с обстоен преглед на всички между културни различия. Позоваваме се на тях само и единствено с цел да сравним дали в 20те години на 21 век се наблюдава промяна в обичайната, типична нагласа, изменила ли се толерантността и какъв е знака на промяната.
снимка 3
Това отстояние има за цел да редуцира възможността за близка дистанция, за да няма докосване, обмен на секрети (кихане, кашлица) или въздушен поток. Очевидно мерките за сигурност категоризират интимната дистанция като рискова. Приемлива вече е социалната дистанция и то в нейната най-близка фаза.
ПРОСТРАНСТВО И ФИКСИРАНОСТ
Като най-илюстративен пример за фиксиране на пространства, Е. Хол посочва архитектурата (характерен стил, обеми, размери, дизайн, форма и визия на сградите) и вътрешното разпределение в тях[10]. Този пример онагледява ярко потребностите и употребата на пространствените параметри, характерни общо за една култура и в частност за едно населено място (голям или малък град, село, вилно селище и пр.). Функционалното разпределение на един имот е фиксирано. Но вътрешното интериорно решение за всяко отделно помещение (обеми, цветове, форми и пр.) подлежи на решение. То може да бъде променяно в съзвучие с потребностите на ползвателите. То се явява проявление на индивидуалното надграждане на “Precultural” и “cultural” наслагване върху първичните „infracultural” компоненти. И ако до 18-ти век (анализираме културата на ползване на пространството) едно жилище в Европа и Америка не е било със строго определена фиксираност на функционалното предназначение на отделните помещения, то от 19-ти век насам ясно се очертава тенденцията за сепариране на пространството и фиксиране на неговата функционалност. Изтъкваме това обстоятелство за да забележим, че описаната по-горе тенденция създава предпоставки всеки отделен обитател на общото пространство да разполага със свое лично пространство, където да има свое лично преживяване. Последното не е задължително да бъде споделено с другите обитатели на дома.
Фиксирано пространство
В обема на един (голям или малък) град се наблюдават други характеристики. Оформя се общ, характерен за селището модел, излъчване, които правят мястото разпознаваемо за неговите ползватели и съответно на хората, които често пътуват се налага да сменят различни, често не лесни за разпознаване модели на фиксирано пространство. В културно еволюционен план актуални и важни за оцеляването и успешността на човека стават качества като: добра ориентация в пространството, капацитет за приемане и справяне с промяната, адаптивност и устойчивост на стрес. В ментално отношение за хората в 19-ти век е важно да свикнат да обработват нарастващо количество информация. През 20-ти век, обаче, информационният поток, който залива средностатистическия човек е не просто нарастващ, а многократно (в пъти) умножен и съответно стресът и гореспоменатите умения са станали многократно по-значими за оцеляването и качеството на живот на човека. По повод на фиксираните пространства, Е. Хол цитира думите на Чърчил: „ние оформяме нашите сгради, те оформят нас“[11]. Понятието „полу-фиксирано“, Е. Хол използва за да опише пространство, което е предназначено за ползване от по-голям брой хора, разпределението на което може да бъде променяно според конкретната ситуация и нужда. За да анализира спецификата на този тип пространства, Е. Хол привежда данните от изследване, направено в Канада от психолога Робърт Сомер (възложено му по повод конкретен проблем, свързан с емоционалното състояние и намалената склонност към общуване на пациентите в една клиника). За изследването на проблема Р. Сомер избира кафетерията в болницата. Това общо за всички пациенти пространство е обзаведено с маси с размер 90/180см. Около всяка от масите могат да бъдат поставени до шест стола. След множество наблюдения на поведението на стоящите около масата пациенти, Р. Сомер установява тясна връзка между позициите на хората около масата и тяхната склонност към общуване. Р. Сомер обобщава, че хората стоящи под ъгъл един до друг водят до шест пъти повече разговори, отколкото са склонни да имат тези, които стоят един срещу друг (по късия размер на масата) и два пъти повече от тези, които стоят един до друг (рамо до рамо). Ако погледнем цитираните от Е. Хол резултати от изследването на Р. Сомер от гледна точка на нашето съвремие, можем да забележим логика там, където досега не сме я виждали (може би защото дори не сме я търсили). Най-популярните места където се събират по-големи групи от хора в нашето съвремие са кина, театри, концертни и оперни зали; заведения; чакални и коридори в болнични заведения; спирки на градския транспорт и самия градски транспорт.
Полу-фиксирано пространство
Нека разгледаме салоните за среща с изкуството (кино, театър, опера, балет, концерти). Ако читателят се зачуди защо именно тях, а не заведенията, например – ще обърна внимание, че основен предмет на анализа в тази статия е употребата на пространството в (най-вече) третия слой конструиращ тази употреба, а именно – културния. С оглед на целите, които статията си поставя, би било уместно в български национален мащаб да бъде анализирана и промяната на вече създадените проксематични навици у българина по отношение на заведенията и ресторантите, но в обема световни промени все пак е по-уместно да се съсредоточим върху пространствата, чиято употреба е свързана с досега с изкуството. Лесно е да се разбере, че този тип пространства са фиксирани като разпределение на функциите и подредбата. Седящите места в тях са подредени в прави, успоредни редове. Очевидно това е така за да може очите на всички зрители да бъдат обърнати към сцената, т.е. към изкуството. Вторично по отношение на вниманието обаче остава обстоятелството как тази подредба влияе върху склонността на зрителите да общуват помежду си. И защото една комуникация между зрителите би създала шум и би попречила за правилното възприемане на случващото се на сцената, резонно тя не е желана. В този смисъл, пространството е така употребено, че да постави зрителите стоящи един до друг, т.е. да е изпълнено условието зрителите да имат визуално добро възприятие за сцената и същевременно общуването между тях да бъде редуцирано до минимум. Причината да разгледаме едно такова фиксирано пространство в тази част на статията (когато говорим за полу фиксирани пространства) е за да видим как едно фиксирано пространство при нужда може да бъде употребено като полу-фиксирано. По време на кризата, свързана с COVID 19, в периодите на липсващ или непълен локдаун кината и театрите в България и по света продължиха да посрещат зрители. Това обаче се случваше вече в съображение с националните мерки за сигурност, които бяха взети от правителството. Кината и тетрите работеха с ограничен на 50 % или на 30% капацитет (в зависимост от конкретната здравна ситуация и наложителните спрямо нея мерки).
Снимка 4
Снимка 5
Както е видно от приложените снимки между всеки двама зрители в залата се оставяха две до три празни места. Между двама зрители имаше минимум 1.2 до 2 метра отстояние. Това разстояние се възприе от любителите на изкуството като част от принудителните мерки за ограничаване на риска от заразата с вируса, които бяха приети и в този смисъл – неизбежни. Две са съществените обстоятелства, на които е редно тук да обърнем внимание.
1.Въведеното като задължително отстояние разделяше двама души дошли заедно на кино, театър и ги поставяше принудително в невъзможност да общуват вербално помежду си. Визуалното им възприятие един за друг можеше да е частично възможно – само с периферното им зрение, освен ако не отклонят поглед от сцената. В резюме: срещата на тези хора с изкуството беше възможна само като лично, индивидуално и (почти) несподелено преживяване. Извън театралната зала, същите тези хора живеят заедно, споделят едно общо пространство, пътували са заедно в едно превозно средство (без значение дали кола или автобус), споделяли са едно общо термално пространство, в което тактилните усещания са били възможни и лесни. В залата за среща с изкуството те обаче са поставени в друга, различна ситуация, която асоциират с дискомфорт. Оттук произлиза и следващото, второ подред обстоятелство, на което бихме искали да обърнем внимание, а именно:
2. Спонтанната, не режисирана от обществото реакция на болшинството зрители в българските кино и театрални салони. В условията на рестриктивни мерки за ограничаване на разпространението на вируса, в залите отчетливо се виждаха два типа модели на поведение по отношение на пространството. Някои зрители стриктно спазваха въведените мерки, а други – без колебание отместваха поставените знаци за ограничаване на употребата на някои седалки и сядаха един до друг (не само по двама и трима, но и в по-голяма група от пет до шест човека). Първото, посочено по-горе обстоятелство се явява външно по отношение на отделната личност. То показва какво е наложено като външни ограничения в поведението в съгласие с променените условия на средата. Второто коментирано обстоятелство е по-съществено от гледна точка на анализираната тема, защото показва как отделните индивиди реагират на промените в нормите на поведение. Реакциите, тук са ясна индикация за наличието и степента на вътрешния локус на контрол на отделните субекти, силата на утвърдените модели и устойчивостта на създадените (формирани с времето) нагласи (дали, кога и защо) да допускаме (кои хора) в зоната на личното си пространство.
Не фиксирани пространства
Другият вид сравнително големи пространства, където се събират множество хора са спирките на обществения транспорт и самия обществен транспорт, както и чакалните в лечебните заведения. През изтеклата 2020г. и през първите месеци на 2021г. взетите в България мерки за ограничаване на разпространението на вируса в градския транспорт бяха много добре поднесени на пътниците с изключително добра информационна кампания, която уведомяваше хората, че е редно да пазят собственото си здраве и здравето на всеки друг около себе си като спазват дистанция от два метра (и носят предпазни маски на лицата си, разбира се). В резултат, огромна част от потока хора, които обичайно използваха градски транспорт като начин за придвижване избраха друг алтернативен начин или ползвайки превозните средства за градска мобилност спазваха дистанция и вземаха мерки за предпазване както на собственото си здраве , така и на здравето на околните. Улеснението за справяне със сложността на ситуацията в този тип публични пространства до голяма степен дойде от взетите масово мерки (когато и където е възможно) хората да продължат да работят в домашни условия, т.е. от разстояние. Логично в условия на всеобща и нарастваща заплаха за здравето на всеки отделен човек, най-голямо стълпотворение на хора имаше в диагностичните центрове и болниците за лечение. И там ситуацията, която се наблюдаваше съвсем не може да бъде описана по начина, по който се разви ситуацията в градския транспорт. В болничните заведения бяха въведени мерки за сигурност, разбира се, но тяхното спазване беше значително затруднено от стичането на огромен поток от хора с разнородни, дори – соматизирани симптоми, хора – водени от желание да се диагностицират и лекуват спешно, нерядко провокирано само и единствено от усещането за заплаха и риск за живота им. За няколко кратки периода болниците буквално бяха пред колапс. Отложени бяха (без ясен срок) планови операции. Парадоксално, но факт – множество пациенти с хронични и текущи заболявания (различни от COVID 19) трябваше да игнорират здравните си проблеми защото основен приоритет на грижи в здравните заведения (за разглеждания период) бяха болните от COVID 19. Обръщаме особено внимание този вид полу-фиксирано пространство защото именно в него беше (и продължава да е) много важно обичайната употреба на пространството да претърпи спешна и важна промяна като се осигури дистанция между хората, не пресичане на потока от пациенти с COVID 19 симптоматика с потока от пациенти с други симптоми. Обособиха се спешно така наречените COVID 19 отделения. Въведени бяха разделителни линии между входящ и изходящ поток от пациенти. Определени бяха отделни врати за вход и други такива за изход на болните. Контактът между тях и медицинския персонал беше опосредстван от множество и различни мерки, които сами по себе си занулиха в пълна степен възможността за телесен допир между лекар / медицинска сестра и пациент. Докосването (когато имаше такова) беше през ръкавица, със специално работно облекло, шлем и пр., които абсолютно (до 100%) редуцираха тактилните усещания на болните в следствие на докосването от лекаря (медицинската сестра). Нещо повече, контактите между медицинския персонал и пациентите в огромна част от случаите бяха сведени до само зрителни (като зрителното възприятие не включваше открити площи от тялото на лекаря, а лицата и на двете комуникиращи си страни бяха наполовина скрити зад маски, т.е. видими само в горната зона на очите и челото) и вербални. За общо термално пространство можеше да става дума само в чакалните и коридорите – препълнени с уплашени за здравето и живота си хора. И макар от Световната Здравна Организация (СЗО, 16.02.2021) да бяха препоръчани множество мерки, измежду които дистанция от минимум един метър между двама души, именно в здравната система, (т.е. там където беше най-нужно), примерите за неспазване на задължителното отстояние бяха мнозина. Макар че пространства, които в една култура може да са строго фиксирани, а в друга – полуфиксирани, в този (описан по-горе) случай сходствата между отделните културни модели бяха повече отколкото различията.
„Неформалните“ пространства са може би най-значими за индивида, защото включват разстоянията, поддържани при срещи с други хора[12]. В основната си част тези разстояния са извън осъзнаването. В това пространство най-често липсват ясно очертаващи форма и граници външни очертания. Именно тези пространства формират съществена част от културата както на всеки индивид, така и на една националност. За описание на неформалното пространство, В. Руменчев използва понятието „не – фиксирано пространство“[13]. За такъв вид пространство е характерна нехомогенна аудитория. Залата позволява да бъде пренаредена в контекста на целите на общуване. В такъв тип пространство (освен ако не сме задали / обособили предварително логика на заемане) местата се заемат според реда на пристигане и предпочитанията на отделните участници в работния/ комуникативен процес.
ВИДОВЕ ПРОСТРАНСТВО СПОРЕД ВИДА УПОТРЕБА
Тактилно пространство
По-горе в текста неколкократно споменахме понятието „тактилно пространство“. Нека да напомним какво имаме предвид когато говорим за интимна и какво визираме под социална дистанция в отношенията и разгледаме характеристиките на тактилното усещане в контекста на различните дистанции в отношенията. Едуард Хол разглежда две обстоятелства, които формират усещането на човека за пространство. Първото от тях е индивидуално и се явява опосредствано от причини, които могат да бъдат лесно диференцирани. Второто обстоятелство акцентира, че „границите на всеки отделен човек започват и свършват с неговата кожа“[14]. Бидейки телесния орган с най-голяма площ кожата на тялото е наситена с рецептори, които могат както да изразяват ясно различими невербални знаци, така и да разчитат правилно смисъла на други такива изпратени от лица, намиращи се в близката интимна зона и получени от реципиента. Разглеждайки тактилното пространство (такова, в което е възможен допир), Е. Хол привежда множество примери за позицията на различни хора, занимаващи се с изкуство и хора с научни интереси по този въпрос. В един от тези примери, Е. Хол обръща внимание на думите на Майкъл Балинт за наличието само на два вида перцепция за света: едната, ориентирана към възприятие чрез докосване, а другата – към възприятие през/чрез виждане[15]. Е. Хол обобщава, че Балинт вижда перцепцията за опознаване на света чрез докосване (силно характерна за децата) като даваща незабавни резултати и същевременно много по-приятелска в сравнение с тази перцепция, която разчита на зрителното възприятие. Балинт вижда „ориентираните към докосване хора“ като „по-непосредствени и по-приятелски настроени отколкото ориентираният към зрението свят, в който пространството е приятелско, но е изпълнен с опасни и непредсказуеми предмети (хора).“, обръща внимание Е. Хол[16]. В посока на още по-задълбочен анализ, Е. Хол привежда други примери, които онагледяват разликата между активното (когато докосваш) и пасивното (когато те докосват) докосване. Отчитайки факта, че усещаме допира със заобикалящия ни свят чрез рецепторите на кожата си и отдавайки необходимата значимост на докосването по принцип (и най –вече на активното докосване), можем да си дадем сметка „доколко то е важно за да може човек да се запази свързан със света, в който живее.“[17]
Визуално пространство
По повод на визуалната перцепция за света, Е. Хол многократно се позовава на работата на Джеймс Гибсон, който въвежда понятията „зрително поле“ и „визуален свят“. Визуалният свят е цялостна визия за света, създадена върху основата на зрителното поле и надграждана многократно на база на целия досегашен зрителен досег на индивида със света. Има тясна връзка между зрителното възприятие и знанието за движението на тялото (кинесика). Именно тази специфика на визуалното възприятие го прави субективно. Възприятието, което обозначихме с понятието „визуален свят“, по своята природа е синтетично, както и говоренето и разбирането на речта, обобщава Е. Хол[18]. В този ред на мисли няма двама души на света, които да виждат едно и също нещо, наблюдавайки (по едно и също време, от един и същи ъгъл и пр.) определен предмет от действителността. „Различието в перцепцията за света на двама души от една и съща култура е определено по-малко от различието в перцепцията на двама души от различна култура. Но все пак още е проблем.“[19]. Мъжете и жените, както и народите от различни култури имат много на брой и значими по степен на важност различия в мисленето и ориентацията в пространството. Най-съществени за доброто визуално възприятие са физиологичните възможности на зрението, а те са различни в разнообразието от дистанции между гледащия и предмета (субекта) на неговото зрително възприятие. Без да навлизаме в подробности от физиологична гледка точка (които Е. Хол ясно описва), ще обърнем внимание на важното уточнение: за качествено зрително възприятие е важно да има „стереоскопичност“ и „дълбочина“ на зрението[20]. Първото качество – стереоскопичност се явява условие за постигане на второто, сиреч стереоскопичното зрение дава дълбочина на визуалното възприятие. Другояче казано с увеличаване на дистанцията между наблюдаващия и наблюдаваното, зрителното поле на наблюдаващия нараства, но наблюдаваните предмети започват да се възприемат като двуизмерни, намалява и точността във възприятието по отношение на точните размери и пропорции на наблюдаваното по отношение на околния свят. За виждането на триизмерни обемни обекти е необходимо скъсяване на дистанцията между наблюдавания обект и наблюдаващия субект. Това разстояние е 4 до максимум 8 метра [21].
Топлинно пространство
Най-кратко описано топлинното пространство, за което говори Е. Хол може да бъде описано като пространство, в което можем да почувстваме личната топлина на своя събеседник. При тази дистанция общуването може да е и без думи. Ако се употребяват думи, то те се изричат почти шепнешком. Казаното е предназначено само и единствено за близко стоящия, чиято телесна топлина усещаме осезаемо. Най-често при наличието на общо топлинно пространство между хората е налице и тактилно усещане (или поне възможност за такова). Е. Хол посочва, че границата между интимното и неинтимното разстояние се обуславя от един строго индивидуален показател и това е усещането за топлина на тялото.
На база на трите вида пространства по отношение на възможните в тях усещания, Е. Хол създава теоретичен модел с четири основни дистанции определящи вида на пространствените отношения. Параметрите на тези дистанции следва да се разглеждат като силно вариативни за различните култури. Те търпят изменения и в общ цивилизационен порядък.
ДИСТАНЦИИ ВЪВ ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА
Както вече многократно подчертахме, пространството се употребява първо и преди всичко за обособяване на територия. Тя може да бъде интимна, лична, социална и публична. Всяка от тези зони се състои от две различни фази – близка и далечна.
Интимна зона
Близка фаза: до 15см. Интимната зона безпогрешно се разпознава като зона на най-голяма близост. При тази дистанция зрителното възприятие е силно редуцирано и ако го има (въобще), то е съсредоточено върху изключително малко зрително поле. В този смисъл е възможно ясно виждане на детайли в близък план. Изострени са възприятията за звук, мирис, топлина, докосване. Дистанционните рецептори са със значително намалена функционалност. Зрителното възприятие дава увеличено изображение в близък план. Силен е ефектът от усещането за топлината и възможността за допир на близко стоящия човек. Вокализацията на взаимоотношенията на тази дистанция е минимализирана до шепот. Изговаряните думи са предназначени само и единствено за близко стоящия.
Далечна фаза: 15 – 30 см. В тази фаза на интимното разстояние телата са в близост без да е (но може и да е) налично докосване. В зрителното поле основно попада лицето на близко стоящия човек. „Горната и долната част на лицето се възприемат като увеличени“[22]. Зрителното възприятие на устните, зъбите и езика на другия е хиперболизирано (тези части на лицето се виждат като уголемени). Проявяваме стремеж към такава близост когато имаме желание и потребност (може да е и неосъзнато) да опознаем буквално по-отблизо другия човек. Търсена близост в такъв порядък в пространството буквално се асоциира с желание за интимност. И обраното, да позволиш такава близост обикновено е резултат на избор, свързан с хора, които добре познаваш. Понякога се случва обаче, да попаднеш в такава близост с напълно непознати хора не по свое желание. Влизайки в асансьор можеш да се окажеш затворен в тясно пространство с други, непознати хора. В претъпкан градски транспорт, подобно, неволно за нас самите ни се налага да изтърпим такава нежелана близост. Ситуацията е свързана с дискомфорт, който се проявява като отчетливо видима скованост в позата на тялото, фокусиране на погледа в пода, към стената или някъде далеч в пространството отвъд стената. Поставени в такава ситуация хората се стараят да не се докосват взаимно. В случай на неволно докосване, докоснатият най-често се чувства зле от осезаемото навлизане в личното му пространство. Неговото усещане за дискомфорт е силно субективно преживяване, което в значителна степен зависи от културата, в която е роден и възпитан конкретния човек. Хората от Близкия изток не се притесняват да бъдат докосвани и напротив – родените в Северните и Западните страни се нуждаят от по-голямо лично пространство.
Лична дистанция
Близка фаза: 30 – 45 см. и Далечна фаза: 45 -76см. От тази дистанция обектите и субектите са на една ръка разстояние. Зрителното поле включва част (но не цялото) от тялото на събеседника. Подробностите от външния вид на другия човек все още са ясно видими. Обемите са без промяна. Нивото на гласа е умерено. Телесната температура на другия човек не се усеща. „Лична дистанция“ е термин първо използван от Хедигер[23] – швейцарски зоолог, автор на концепцията за пространствените граници при животните. През 1954 Х. Хедигервъвежда понятията “flight distance”, “critical distance”, (attack boundary), “personal distance”, “social distance”. За така наречената от него “Flight distance” зона е характерна общата нагласа <да се спасиш, да избягаш>. Х. Хедигер нарича тази нагласа още с понятието “escape distance”, Това е зона, в която ако един животински вид се почувства застрашен от друг животински вид или човек, първичната му реакция ще бъде да избяга (да отлети). Това е зоната на бягството. Тя е свързана осезаемо с инстинкта за самосъхранение. “Critical distance” е параметър, в който животинският вид не усеща заплаха за живота си от други биологични видове, но нарушаването на този параметър автоматично би довело до инстинктивна реакция за самосъхранение и бягство. Х. Хедигер говори и за така нар. “alert distance” (предупредително разстояние). Това е дистанцията, която един животински вид позволява, но нарушаването на която предизвиква промяна в поведението му – напрегната поза на тялото, изострени сетива и готовност да премине към защитна поведенческа реакция. Видно от описаното, още през 60-те години на миналия век за описанието на общите нагласи на животинските видове е установено, че е уместно да се използва описателни термини като “escape distance”, “alert distance”. Нека разгледаме въпроса дали и доколко може да се говори за аналогия в поведенческите модели на животинските видове (наблюдавани от Х. Хедигер още през 60-те години на миналия век) с тези на човека през 21 век? Защо защитното поведение, характерно за животните става все по-забележимо при хората? Какво провокира промени в начина, по който човекът (като биологичен вид) се отнася към пространството и го употребява? Описаните по-горе пространствени категории, въведени (1954г) от швейцарския зоолог Х. Хедигер, ясно корелират с инстинктите за самосъхранение, защитните реакции и усещането за угроза за живота. Какво ни дава основание да твърдим, че в описателните характеристики на тези понятия, днес в 21 век, забелязваме елементи от човешките реакции и модели на поведение? За да отговорим на този въпрос ще обърнем още внимание на обяснението в теорията на Е. Хол за компонентите в проксемичното отношение на човека към пространството.
Социална дистанция
Близка фаза – 1.2 – 2.13м. Там, където завършва далечната фаза на личната дистанция и зaпочва близката дистанция на социалната дистанция, се простира бордът на маркера „limit of domination”[24] (E. Хол, 1966, с.121). Това е обичайната дистанция, която ползваме в бизнеса с хора, с които се познаваме и работим. Когато двама души стоят на такова разстояние един от друг обикновено и двамата да са седнали или изправени. Ако единият от тях е седнал, а другият стои изправен до него на такова разстояние, изправеният се възприема като доминиращ във взаимоотношенията. За владеещите това знание заемането на такава позиция може да бъде ефективен инструмент за демонстриране на йерархия, бизнес статус и власт.
Далечна фаза – 2.13 – 4м. е фаза за по-формални бизнес отношения. Взаимодействието и общуването в тази дистанция е делово, но формализирано. Различни предмети (бюра, заседателни маси, столове) тук се използват като атрибут за осигуряване на дистанцията. Мебелите могат да бъдат със завишени размери като размерът им нараства право пропорционално на търсения или заявен (чрез тях) статус.
Публична дистанция
Близка фаза – 6 – 7.6м. Минималният размер на тази дистанция очертава окръжност (с радиус 6м.), в която индивидът може да реагира уклончиво или защитно, ако се почувства застрашен. Това е отстоянието, подходящо за публични събития на закрито, в които един оратор излага теза, позиция по определен въпрос пред своята аудитория. Гласът е силен, но не в пълен обем.
Приложеният по-долу снимков материал онагледява употребата на близката фаза в публичната дистанция. Първият кадър е от предизборния дебат на Доналд Тръмп с Джо Байдън. Вторият кадър документира деня, в който германския канцлер Ангела Меркел обявява пред управляващите отделните провинции програма от девет мерки за справяне с кризата. И в двата кадъра се вижда ясно, че е спазено изискването за задължителна и достатъчна дистанция между говорещия и аудиторията (на втората снимка) и между двамата оратори в студиото (на първата снимка). И в двата случая, обаче, се вижда, че говорещите публични лица са без маска на лицето. „Значението на лицевото изражение намалява пропорционално на увеличаване на разстоянието и изисква компенсация – интонационна и предимно с жестове“[25]. Дали в конкретните случаи липсата на маска на лицата на ораторите е проява на социален статус и позиция в обществото или осъзнато употребен инструмент за въздействаща невербална комуникация е въпрос, чиито анализ би бил предмет на друга публикация на автора. Тъй като и двата кадъра са достигнали до нас чрез видео излъчване в телевизионен репортаж е резонно да обърнем внимание на анализа, който В. Руменчев прави разглеждайки казуса за близките и далечните планове в телевизионните публични изяви, диференцирайки същинската и несъщинска индиректна комуникация: „Умелото ползване на плановете, всъщност променящи разстоянията между общуващите, при отлично познаване на нагласите на аудиторията, определено може да постигне чудеса в манипулативно направление“[26].
Снимка 6
Снимка 7
Далечна фаза – 7.6 и повече метра. В този периметър най-често се случват публични събития на открити пространства. При изяви на важни публични лица, дистанцията между тях и аудиторията е минимум 9м.
ОБОБЩЕНИЕ
Самият Е. Хол констатира три компонента в проксемичното поведение на човека. Първият, наречен от Е. Хол „infracultural” слой е най-древен и първичен. Той се корени именно в еволюционното развитие на биологичните видове. В този слой ясно се вижда сходството в отношението на човека към пространството с отношението на животинските видове към него. Асоциира се с инстинктите и с несъзнаваното поведение. Над него се надгражда втори, слой, който е свързан с физиологичния капацитет за възприятие. Тук значими образуващи фактори са термалното, тактилното, обонятелното усещане. Този слой е свързан с настоящото, пряко, не опосредствано преживяване на индивида. За този слой Е. Хол употребява понятието “Precultural”. Третият, най-важен от гледна точка на нашите академични интереси към темата логично е културния слой Това е „нивото, на което са направени най –много наблюдения на проксемиката“[27] в човешките взаимоотношения.
И така, какво се е случило с човека (като биологичен вид) през 21 век? Почувствал се е застрашен, очевидно и то до степен, която буквално е свела до минимум влиянието на най-горния, културен слой. Бидейки културен този слой се поражда в социума. Негов основен конструкт е наличието на общуване. Насърчавайки социална дистанция (използвам тук термина в смисъла, в който се използва масово в 2020 и 2021г.) на практика ние редуцираме рязко възможностите за реално общуване и жив социален контакт. Изтъняването на горния слой, който подобно на черупка пази и защитава крехката и уязвима вътрешна човешка природа, буквално е оголило междинния среден слой (описан по-горе) съставен от настоящите възприятия на индивида и е позволило тези усещания – силно сензитивно възприемани да достигнат до базовото равнище, на което всяка заплаха се усеща като угроза за живота. Както един оголен нерв пренася болката силно чувствително и рязко и предизвиква страх и инстинктивна защитна реакция, така в отговор на нарастващото усещане за заплаха човекът в 21-ви век реагира с промяна в своето отношение към пространството и начина, по който го ползва. Реакцията е спешна и важна (не търпяща отлагане). Рискът не е предварително прогнозиран. Мерки за недопускане на такъв риск не са нито предвидени. Модел за реакция не е планиран. В този случай, единствената възможна реакция е постфактум. В заварена ситуация, възможните сценарии за реагиране са само в контекста <спешно и важно>. В рамките на една година, в условия на нарастваща с огромен темп, не подлежаща на логично научно обяснение угроза за живота, човечеството търсеше (и продължава да търси) правилен от медицинска гледна точка подход за третиране на заболяването, което междувременно отнемаше живот след живот (на хора от всички страни, континенти и възрасти). Видно е, че в условията на силно редуцирано реално, живо общуване (в последната една година), човекът (общо като биологичен вид) е отстъпил крачка назад от културното равнище на своята проксемика и се е върнал към по-древния в исторически план, първичен слой (който има своите корени в еволюционен план и е свързан с първичните инстинкти и несъзнаваните реакции). Това променя отношението на съвременния човек към пространството. Познатите досега, въведени от Е. Хол четири дистанции в пространствените отношения като че ли размиват своите очертания. Появява се една нова – пета дистанция – „дистанцията на сигурността“. Нейното съществуване е обусловено от нарастващото усещане за заплаха за живота на човека. В началото на 2020г. някои страни съобщават за новопоявил се вирус. За изключително кратко време актуалните новини вече говорят за нарастващ брой заболели. Скоро след това се анонсира за нарастващ риск и летален изход от ситуацията при някои пациенти. Така в геометрична прогресия, за изключително кратко време в употреба са вкарани понятия като <епидемия>, а след това и <пандемия>. Думите, които преобладават във вербалната комуникация (в отделните страни и в международната публична комуникация) са: заплаха, висока степен на зараза, риск за живота, нарастващ брой заболели, висока смъртност и др. подобни. Всяка от тези думи – чута или изговорена многократно – предава сигнал за опасност за живота. На невербално ниво това усещане за страх и опасност е видимо проследимо във всяка отделна страна, без да е особено повлияно от междукултурните различия. В резултат, човечеството бързо се завърна към древни поведенчески модели, диктувани от инстинктите и първичните страхове. И ако познатите до момента утвърдени модели на употреба на пространството от човека можеха да бъдат разглеждани като носещи общи характеристики, но силно различими в отделните културни диапазони, то сега (в 20-те години на 21век), проксематичният елемент на невербалната култура на човека вече може да бъде определен като в голяма степен – унифициран. Значимостта му от конкретна национална култура се обезличава и отстъпва място на новите елементи, формиращи отношението към пространството, елементи, които не са обусловени от конкретна национална култура. В общ план може да се каже, че се формира нов, общ (важащ за почти всички националности и народи) модел на проксеми в живота на хората. Отличителните белези на поведението в отделните култури вече се свежда до степен на дисциплинираност при спазване на мерките и степен на въвеждане на тяхното приложение. До момента отделните държави запазиха относителна самостоятелност в подхода за локалното въвеждане на ограничителни мерки, съобразени гъвкаво и адаптивно с кривата на заболеваемостта (по градове, райони и държави). И така както стремглаво растеше броят на заболелите и починалите хора (във всички страни), със същата експоненция, но с обратна посока (назад и надолу) се променяха характеристиките на проксемичното поведение на човека като вид. Изключително рязко се редуцира броят на хората, които допускаме в разширената си интимна зона. Препоръчителната минимална дистанция между хората извън дома стана 2м. Въведени бяха мерки за филтриране на обмена от входящ и изходящ въздушен дихателен поток като се въведе норма всеки носи човек да носи маска на лицето си когато е на публично място. В някои държави бе приета възбрана за движение по улиците без маски, въведен бе вечерен час, затворени бяха заведения, магазини, кина и театри…, т.е. редуцирани бяха всички социални контакти извън дома. И ако функционално маската на лицето имаше за цел да филтрира въздуха, който вдишваме и издишваме, то носенето й на лицето има рефлексия върху невербалното изразяване и възприятие в комуникацията между хората. Значението на тази тема изисква на нея да отделим специално внимание и ще бъде разгледана от автора в друга, последваща статия.
Как общо, генерално се променя употребата на пространството? От една срана имаме външно (по отношение на отделния човек) наложени мерки, които следва да бъда спазвани под заплаха от административни, рестриктивни последици (още една заплаха). Акумулира се страх върху страх. Страх от зараза. Страх за живота. Страх от рестрикции. Като вторична последица и страх от загуба на работа, а това означава страх от оставане без доходи… Страх! И ако видът емоции е еднакъв за всички, то преживяването на тези емоции е индивидуално и лично. То варира от пълно неприемане и отричане до висока степен на абсолютизиране на възможността събитията да се развият по най-лошия сценарий. Индивидуалното преживяване (справяне) с емоцията и промяната на живота останаха строго лични и за жалост породиха последици, които вероятно още дълго ще бъдат предмет за важни изследвания за устойчивостта на стрес, справянето с промяната и психичното здраве на съвременния човек.
В общ план се задействаха (спусъчно) механизми на самоизолация, саморедуциране на социалния кръг, общи забрани за събиране на над определен брой хора на едно място; спиране на ученици и студенти от присъствени занятия; замяна на обичайната работна среда с така наречения home office. (работа в домашни условия). Изброяването на тези механизми на рязката, неочаквана и непредсказуема промяна, (на която бяхме подложени едновременно всички хора по света) е нужно и важно за да изведем общите характеристики на тази промяна. Промениха се базови правила на живот и норми на поведение – една категория, която търпи осезаеми (дали еволюционни или деволюционни?!)) промени през последните 30 години.
Какво още се промени през последните 30 години? Устойчиви във времето модели, слабо зависими от междукултурните различия се разрушиха и отстъпиха място за нови такива. Обичайното, възприемано досега за <нормално> реално, живо общуване рязко бе подменено с новото актуално – аудио или визуално, телефонно или виртуално, заместително вербално и невербално общуване. Когато говорим за вербално общуване, отдавна липсата на пряк жив контакт е спряла да ни притеснява. Комуникацията през имейл отдавна замени нормалната преди факс технология за изпращане на информация. Доскоро масово разпространената култура за четене на вестници, списания и книги – изключително ценен източник на информираност – постепенно бяха изключени от живота на съвременните хора, отстъпвайки място на новият информационен източник – интернет. В общ план, характерните за човешкото общуване модели, осезаемо и бързо се променят. За да <отиде> при хората и света, за да се докосне до изкуството (кино, театър, обера, балет…), за да се види с друг човек или хора, отделният индивид вече не се нуждае от предишните важни ресурси. Всичко, което му е нужно вече е събрано в едно устройство, което преди наричахме просто телефон. Днес телефонът от слушалка с функции за разговор вече се превърна във високотехнологично устройство, предлагащо все повече опции (за неживо общуване), събрани във все по-намаляващо обема и размера си, бързо налагащо се като общо достъпно, лесно за притежаване и ползване технологично решение. След това констативно заключение е лесно да забележим причинно-следствената връзка между големия бум на технологиите започнал в края на 20-ти век и продължаващ и до днес с на практика неограничен хоризонт на възможностите и: а/ експоненциалната крива на нарастване първо на потреблението (общо като цяло), б/ на претенциите и очакванията, в/ на зависимостта на човека от външните обстоятелства, вещи и материални придобивки, г/ на неизбежните последици върху здравето на човека (проявени като тенденция към затлъстяване, нисък имунен праг на физическото здраве, нарастващ дял на алергиите и автоимунните заболявания, нарастващ брой заболели от нелечими заболявания и пр.), които са логични в контекста на храненето с полуфабрикати (удовлетворяващи нуждите от бърза и лесна за приготвяне храна, която да не коства разход на време и енергия). Тази храна от своя страна вече не е приготвяна от растения и животни, отгледани в естествена среда и условия, а от посеви и животни, допълнително третирани с изкуствени торове и медикаменти с оглед осигуряване на максимално бърз и висок добив.
Не е нужно да продължаваме да развъртаме кълбото назад за да можем да си дадем сметка колко е важен невербалният аспект в човешките взаимоотношения. Не е задължително читателят да е академично изкушен от темата <параметри за невербалната комуникация>. Дори и тези, които не ползват понятието проксемика в ежедневието си, използват ежедневно и многократно пространството в удовлетворение на своите нужди и потребности. Дори и да не е целенасочено, нашето невербално поведение предава информация на хората, с които общуваме и обратното (независимо дали регистрираме този факт или не) ние получаваме информация от „тихия език“ на тялото на всеки с когото общуваме. Без да си даваме сметка ние повтаряме невербални модели, които сме заучили от нашите родители. Нашите деца ще повтарят моделите, които са видели от нас. И ако нашите деца (родени през 90-те години на 20-ти век) са видели и запомнили поне някаква част от познатото досега невербално проявление на човешките взаимоотношения, то децата родени през 21-ви век вече нямат този шанс да се ползват от натрупаното в невербално културно отношение знание и опит. Тяхното <нормално> ще се базира на нещо, което за нас все още трудно се поддава на разбиране, анализ и дефиниране.
Тази статия, разбира се, нито би могла, нито има претенцията да достигне до дефиниция за новото нормално. Тя има за цел да обърне внимание на академично изкушения читател, че в научното разбиране за проксемика вече следва да се мисли и говори за една нова, пета дистанция в отношенията спрямо пространството. Тази дистанция, авторът на статията определя с понятието „дистанция на сигурност“. Нейните параметри варират в границите на тясната зона на социалната дистанция, т.е. очертават параметрите на лимита на доминация[28] и сами по себе си представляват нова по своята природа употреба на пространството, в която изолацията от света се превръща в норма. Като корелираща със страх, заплаха, угроза за живота и пр., тази дистанция сама по себе си представлява отстъпване от цивилизационното развитие на човечеството назад в посока връщане към първичните еволюционни модели. Смислово тя кореспондира с “flight, alert and escape distance” на Хадигер. Какво представлява тази нова проксемична дименсия? Как варират и разтегливи ли нейните граници? Отличават ли се параметрите, с които можем да опишем скритото измерение в 21век е тема, която авторът на тази статия обстойно ще разгледа (и предложи на вниманието на читателя с интерес към темата) в последващи научни статии и трудове. Засега – моля, „пазете дистанция“!
Снимка 8
Библиография
Снимки (източници):
снимка 1: World Economic Forum [онлайн] 02.04.2020. Достъпно от:
снимка 2: World Economic Forum [онлайн] 20.04.2020. Достъпно от: https://www.weforum.org/agenda/2020/04/coronavirus-social-distancing-how-long/
снимка 3: Вестник Independent [онлайн] 13.03.2020. Достъпно от: https://www.independent.co.uk/news/world/europe/coronavirus-latest-news-italy-man-circle-social-distancing-rome-a9399081.html
снимка 4: Вестник МОНИТОР [онлайн] 9.06.2020. Достъпно от: https://www.monitor.bg/bg/a/view/opakovaha-teatri-s-ogranichitelni-lenti-snimka-207109
снимка 5: Площад Славейков [онлайн] 22.10.2020. Достъпно от: https://www.ploshtadslaveikov.com/britanskiyat-natsionalen-teatar-otvarya-nasred-vtorata-valna-na-kovid-19/
снимка 6: Вестник СЕГА [онлайн] 1.10.2020г. Достъпно от: https://segabg.com/hot/category-foreign-country/povedenieto-na-trump-i-baydun-nalozhi-promeni-televizionniya-debat
снимка 7: Deutsche Welle [онлайн] 22.03.2020. Достъпно от: https://www.dw.com/en/what-are-germanys-new-coronavirus-social-distancing-rules/a-52881742
снимка 8: World Economic Forum [онлайн] 17.04.2020. Достъпно от: https://www.weforum.org/agenda/2020/04/smart-cities-technology-coronavirus-covid19/
[1] Хол, Едуард Т. The Silent Language. Garden City NY: Doubleday, 1959 (1-во изд.).
[2] Хол, Едуард Т. The Hidden Dimension. (reprint) Garden City NY: Doubleday, 1966.
[3] Ричмонд, Вержиния. Nonverbal Behaviour in Interpersonal Relations. Boston: Pearson/A and B, 2008, с. 126.
[4] Хол, Едуард Т. The Hidden Dimension. (reprint) Garden City NY: Doubleday, 1966, с. 62.
[5] Ричмонд, Вирджиния. Nonverbal Behaviour in Interpersonal Relations. Boston: Pearson/A and B, 2008, с. 125.
[6] Ричмонд, Вирджиния. Nonverbal Behaviour… с. 142.
[7] Ричмонд, Вирджиния. Nonverbal Behaviour… с. 141.
[8] Руменчев, Величко. Реторически класификации. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1994, с. 584.
[9] Ричмонд, Вирджиния. Nonverbal Behaviour in Interpersonal Relations. Boston: Pearson/A and B, 2008, с. 131.
[10] Хол, Едуард Т. The Hidden Dimension. (reprint) Garden City NY: Doubleday, 1966, с. 101-106.
[11] Хол, Едуард Т. The Hidden Dimension. (reprint) Garden City NY: Doubleday, 1966, с. 106.
[12] Хол, Едуард Т. The Hidden Dimension. (reprint) Garden City NY: Doubleday, 1966, с. 112.
[13] Руменчев, Величко. Реторически класификации. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1994, с. 573-577.
[14] Хол, Едуард Т. The Hidden Dimension. (reprint) Garden City NY: Doubleday, 1966, с. 115.
[15] Хол, Едуард Т. The Hidden Dimension… с. 115.
[16] Хол, Едуард Т. The Hidden Dimension… с. 60.
[17] Хол, Едуард Т. The Hidden Dimension. (reprint) Garden City NY: Doubleday, 1966, с. 60.
[18] Хол, Едуард Т. The Hidden Dimension… с. 168.
[19] Хол, Едуард Т. The Hidden Dimension… с. 69.
[20] Хол, Едуард Т. The Hidden Dimension… с. 73.
[21] Хол, Едуард Т. The Hidden Dimension. (reprint) Garden City NY: Doubleday, 1966, с. 74.
[22] Хол, Едуард Т. The Hidden Dimension. (reprint) Garden City NY: Doubleday, 1966, с. 117.
[23] Хол, Едуард Т. The Hidden Dimension… с. 176.
[24] Хол, Едуард Т. The Hidden Dimension. (reprint) Garden City NY: Doubleday, 1966, с. 121.
[25] Руменчев, Величко. Реторически класификации. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1994, с. 577.
[26] Руменчев, Величко. Реторически класификации… с. 576.
[27] Хол, Едуард Т. The Hidden Dimension. (reprint) Garden City NY: Doubleday, 1966, с. 101.
[28] Хол, Едуард Т. The Hidden Dimension. (reprint) Garden City NY: Doubleday, 1966, с. 121.
Comments
0 comments