Върнете се горе

Рецензия на монографията “Аудиторията – анализ и реторическо въздействие” с автор Донка Петрова

Брой 3

Рецензент: проф. дфн Донка Александрова, СУ „Св. Кл Охридски

От древността до наши дни аудиторията е обект на изследователското внимание като един от трите основни компонента на реторическия триъгълник: оратор-реч-слушател. Авторката ни предлага модерен прочит на „аудиторията като ключово понятие за разбирането на реториката и на комуникацията изобщо“ (Йенс Келсен). Без аудитория няма реторика, твърди датският изследовател и Д. Петрова потвърждава този императив чрез цялото си изследване. Пред читателя се разкрива комплекс от характеристики на съвременната аудитория, които модерната реторика изследва и развива в синхрон с цялостното развитие на обществото, комуникациите и технологиите. 

Д-р Д. Петрова е дипломиран психолог, доктор по психология, магистър по нордистика и автор на редица изследвания в областта на психология на общуването, комуникационните бариери, невербалната комуникация. Тя основателно твърди,  че модерната реторика отделя все по-значително внимание на реципиента в сравнение с изминали периоди, през които погледът на учените беше насочен преимуществено върху комуникатора и средствата за информиране и въздействие. Интернет-епохата и спецификата на медийните послания поставят пред днешните изследователи нови задачи и изискват нови подходи към убеждаващата комуникация. Авторката е избрала ролята не на пасивен наблюдател на различните съвременни теории за аудиторията, а на активен участник в научната дискусия по темата, заемайки категорични позиции по въпросите: Каква аудитория предполага самият текст? Доколко аудиторията е нещо реално или по-скоро е „дискурсивен конструкт“ (Hartley, 1987)? Как активната аудитория след 90-те години на ХХ век влияе върху функционирането на медийната индустрия? За Д. Петрова предметът на изследване е „динамичен и комплексен феномен, изискващ комплексен подход в изучаването му“. 

Представената за  рецензиране монография е структурирана в  десет  глави, придружени с  увод, заключение, изводи и  библиография. Анализът се развива от историческите и общотеоретични постановки за феномена „аудитория“, през методологията на изследване и въздействие върху съвременната аудитория до конкретната технология на психическото влияние. Научният  текст  е в обем от 370 страници, а библиографията съдържа 374 добросъвестно реферирани изследвания на английски, испански, български и руски езици. Посочената библиография, както и самият анализ представят авторката като познавач на  научната  литература  в  интердисциплинарната област на монографията (реторика, психология, философия, медиазнание и пр.). Цитираната литература е приведена след всяка глава, при което навсякъде е следван принципът да се цитират авторите на кирилица след което на латиница и накрая – интернет източниците. Анализът се предхожда от лаконичен увод, в който е представена актуалността на темата, мотивацията за избор на проблематиката, както и тезата, макар на имплицитно равнище. 

Без да преразказвам съдържанието на главите, че поставя акцент върху най- важното в тях. Първа глава: В търсене на аудиторията: същност и класификации (с.13-с.62) е посветена на обобщаване на историческата перспектива и модерните интерпретации на аудиторията (аргументативната теория на Х. Перелман и Л. Олбрехтс-Титека и теорията за реторическата ситуация на Лойд Битцер). Добросъвестно  е  прегледан  и  рефериран  голям  обем  от  източници. Тук, както и във всички останали части на изследването авторката са ръководи от три основни принципа:) 1) хронологичния (от историческото към съвременното); 2) от общото към конкретното  и 3) от световния научен опит към националния. Д. Петрова проследява еволюцията на понятието „реторика“ от етимологията ”audire” (слушам) до медийната (Интернет) аудитория. Тя представя собствени позиции по въпроси като: Каква аудитория предполага даден текст? Доколко аудиторията е нещо реално или по-скоро е дискурсивен конструкт? Как се интерпретират медийните послания (Интернет, ТВ, радио)? Кои са новите измерения на аудиторната активност (като селективност, утилитаризъм и интенционалност и пр). В анализа се подчертава, че „изучаването на аудиторията все повече се ръководи от значим практически и теоретически интерес“, а „след 90-те години на ХХ век активната аудитория оказва все по-осезаемо влияние върху функционирането на медийната индустрия“. В монографията са анализирани най-влиятелните в исторически и съвременен ракурс изследвания в областта на реториката в света, както  и мненията на българските автори за аудиторната активност и социокултурното влияние. Владеенето на няколко чужди езика (английски, испански, руски) помагат на авторката да анализира и съпоставя спорните теоретически позиции по отделни проблеми на аудиторията. В същото време читателят се запознава и с изследванията на българските автори, привлечени от проблемите на аудиторната активност и новите разновидности на традиционната и особено на виртуалната реторика (дигитална, електронна, онлайн, уеб-реторика и пр.) Привеждането на библиографските източници след всяка от главите на книгата улеснява читателя да се ориентира в авторската и цитираната позиция.  Специално внимание е отделено на „интерактивните аудитории“ (с. 48-57), анализирани са подкастите, тяхната по-висока интерактивност и „хиперактивност “  – привличащи вниманието на най-младата аудитория.

Втора глава: Изучаването на аудиториите: водещи теории и изследователски традиции (63-85 с.)  проследява основните тенденции в изследването на аудиториите и променящите се възгледи за тях: от гледището, че те са пасивни реципиенти на послания (и, съответно, основно внимание заслужават посланията) към днешните възприятия за аудиториите като по-скоро активни, способни да извличат собствен и понякога неочакван смисъл, да подемат послания и да ги трансформират по нови начини, да се включват дори в създаването на медийно съдържание по начини, които не са били доскоро възможни. Тук анализът се базира на идеите на автори като Леон Фестингер, Стюърт Хол и по-нови теории като създаването на дневен ред, култивационната теория, спиралата на мълчанието, които се стремят да обяснят как аудиториите възприемат медийните послания. Във втората част на главата погледът на авторката се насочва към пет водещи изследователки традиции, описани от Клаус Йенсен и Карл Розенгрен: а) проучване на ефектите; б) употреби и удовлетворения; в) литературна критика; г) културални изследвания и д) анализ на рецепцията, които са илюстрирани с примери. Тази глава е по-кратка, но допълва и развива идеи от първа глава и въвежда допълнителна структурираност в осмислянето на аудиториите и тяхното изследване. 

Трета глава: Модел на анализ на адресирана аудитория (86-113 с.) представя конкретен и практически приложим модел за анализ на адресираната аудитория (или реална такава, не хипотетично конструирана или желана). Моделът включва пет нива на анализ, които функционират допълвайки се: 1) ситуационен анализ (контекста на общуване, кое и как е обединило хората в аудитория); 2) анализ на нивото на интерес и предварителна запознатост с темата (какво знае предварително аудиторията и знае ли нещо – това следва винаги да се отчита); 3) демографски анализ (особености на аудиторията като възраст, пол, социален статус, политически възгледи и др.); 4) психологически анализ (необходимостта от разбиране на нагласите, ценностите, вярванията на аудиторията); 5) културен анализ – или анализ на културните различия между членовете на аудиторията, все по-често днес аудиториите са мултикултурни и Д. Петрова предлага няколко ключови културни патерни и категории за анализ като начини на комуникация (вербална и невербална), начини на мислене, влияние на контекста (ниско- и висококонтекстуални култури), дименсии на националните култури, дефинирани от Хеерт Хофстеде. Всички тези характеристики позволяват изграждане на специфичния профил на една или друга аудитория, разбиране на нейните потребности, очаквания, какво ще ѝ повлияе и какво – не. В края на главата са предложени и по-съкратени модели за анализ, които целят по-голяма прагматичност в практически план. 

Четвърта глава: Методи на събиране на информация за аудитория ( 114-158 с.) насочва вниманието към следващия важен въпрос: Как да съберем информацията, която да ни позволи да приложим тези модели на анализ? И тук е представено многообразие от методи, които могат да бъдат ползвани в тази посока. Подробно са разгледани количествени методи като анкети и въпросници, с конкретни практически насоки за тяхното изготвяне и прилагане специфично за целите на аудиторния анализ, и много илюстративен материал. Следват качествени методи като наблюдение, интервюта, фокус групи, които намират широко приложение в социалните науки като цяло, както и някои по-нови такива, намиращи специфично приложение за целите на анализ на аудитории като анализ на протоколи или „мислене на глас“, при което респондентът се запознава с текст/послание го коментира в реално време, партисипативна реторика и реторическа етнография (наблюдение на реакциите на аудитории на събития и речи, разговори и интервюта с членовете), анализ на вторични текстове (създадени от членове на аудиторията в отговор на реторическия дискурс). Всички тези методи са представени с анализ на техните предимства и ограничения, приложимост и потенциал и са внимателно илюстрирани с примери.

Пета глава: Адаптация към аудиторията (159-222 с.). Тази глава маркира своеобразен преход към втората част на книгата, която изследва как натрупаното познание за аудиторията да бъде приложено с оглед по-силно и ефективно реторически въздействие. Застъпва се тезата за значимостта на така наречената центрираност върху аудиторията – или „поставянето на фокуса върху нея, нейните особености, потребности, цели, а не върху тези на комуникатора“ (с. 160), като тази центрираност е осмислена от автора като предпоставка за постигане на идентификация между оратор и аудитория в термините на К. Бърк. Адаптацията към аудиторията предполага и добро познаване на когнитивните процеси и мотивацията – това е друга водеща теза в тази глава и в тази връзка са разгледани процеси като внимание, памет, мотивация и как те повлияват възприемането на послания и реакциите спрямо тях. От практическо значение е разглеждането на адаптацията като предварителна (как комуникаторът ползва знанието за аудиторията, за да подготви своето послание) и адаптация „на място“, по време на самата реч например – какво още може да се направи на този етап? Ценен принос на тази глава е и разглеждането на адаптацията към аудиторията в специфични контексти като бизнес комуникацията и онлайн-общуването. 

Шеста, седма и осма глава (223-294 с.) Етос-Патос-Логос. Тези глави са обединени от идеята за реторическото въздействие като единство от етос, патос и логос. Всяко от тези понятие е разгледано първоначално в неговата същност през класически и модерни дефиниции и трактовки, които сами по себе си са ценни в познавателен план, а след това е анализирано през призмата на центрираността върху аудиторията. Така например етосът е осмислен като динамичен и базиран на доверие, което предполага уважително отношение към аудиторията, доброжелателност към нея, ниво на себеразкриване, способност да се признават грешки. Патосът предполага разбиране на човешките емоции и тяхната значимост. Ораторът може да създаде патос чрез фигуративен език, например, или ползване на наративи и емоционални апели – това обаче, ни казва авторът тук, не се случва във вакуум и коя метафора ще е силно въздействаща или отхвърлена, кой наратив или апел ще докосне сърцата на аудиторията или ще я остави безразлична – всичко това зависи от особеностите на тази аудитория и доколко ги отчитаме. Логосът предполага рационални аргументи, ползване на индукция и дедукция; в съответната глава са разгледани както те, така и ролята на ентимемата в реторическия дискурс. С много примери е илюстрирана нейната значимост, както и зависимостта на подходящи подбор на ентимеми от познаването на аудиторията. Все пак нейна задача е да допълни в съзнанието си липсващата предпоставка, което е невъзможно при липса на базово съгласие и разбиране. 

Девета глава: Реторическа аргументация (295-322 с.). От логоса като естествено продължение фокусът преминава към реторическата аргументация, която отново е осмислена като тясно обвързана с познаването на аудиторията: във всекидневния дискурс аргументацията не цели достигане до безспорна истина, а въздействие върху аудитория и достигане до точка на съгласие с тезата на оратора (с. 297). Анализирана е ролята на аудиторията в процеса на аргументация според „Новата реторика“  на Перелман и Олбрехтс-Титека, в модела на Стивън Тулмин, в прагма-диалектическия подход и отново във фокус попада адаптацията – в този случай, адаптацията на аргументацията към аудиторията чрез подбор на обхвата, реда, типа аргументи, прилагането (или отказа от прилагане) на двустранна аргументация и пр. Ценен е акцентът, който финалната част от главата поставя върху етичността на оратора и отказа от убеждаване на всяка цена чрез ползване на манипулативни стратегии и логически заблуди, разгледан като форма на уважение и зачитане на аудиторията. 

Десета глава: Съвременни теории за убеждаването и въздействието върху аудиториите (323-365 с.). В тази последна глава погледът на автора се насочва към теории от сферата на психологията като модела за най-голяма вероятност за убеждаване, съвременните възгледи за нагласите и тяхната промяна, принципите на убеждаване според Робърт Чалдини. Ролята на източника на посланието (комуникатора/оратора) и тази на реципиента (аудиторията) са разгледани като комплементарни и са анализирани променливите, които имат потенциала да правят аудиториите по-податливи на влияние като емоционално състояние, степен на внушаемост. Във втората част на тази глава е подложен кратък, но многоаспектен анализ на влиянието на медиите като източници на убеждаване и въздействие. Д. Петрова несъмнено застъпва и доказва ползите от прилагането на интердисциплинарния подход към изучването на аудиторията и теории и как изследвания от реториката, психологията и медийните науки надграждат разбирането ни за този сложен феномен – аудиторията.

Някои препоръки, които мога да отправя към автора, са следните:

  • Всички употребени от авторката термини са изяснени в текста, но поради интердициплинарния характер на анализа за читателя  би  било по-лесно да се ориентира ако в края на книгата е включен кратък речник на термините, употребени в анализа.
  • Композирането на текста създава представа за известна раздробеност, която не се налага от тематичното многообразие на анализа: сливането на първа и втора глава, както и на шеста седма и осма глави ще представи по-убедително тематичната хомогенност на изследваните в тези глави проблеми.

В заключение мога да кажа, че монографията освен че предлага богат теоретичен обзор и задълбочен анализ, притежава също така практически качества и може да бъде много полезна за бъдещата работа на студенти, лектори, политически и профсъюзни лидери. Оценявам я като много задълбочено изследване, което е много полезно и като указания за практическа комуникативна дейност. 

Comments

0 comments

Author avatar
adminiaGS
https://rhetoric-bg.com

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки за да функционира правилно