Брой 3
д-р Страхил Делийски, Асистент в катедра “Политология”, Софийски униерситет “Св.Климент Охридски”
Resume: The article is based on an understanding of political communications as a field of symbolic interaction where the meaning of political reality is being discussed and constructed. The main aim is to conceptualize the impact of social media on political activism and influence on democracy, political polarization and fragmentation, coverage of everyday political processes at the symbolic dimension of political communications.
Keywords: social media, symbolic politics, political communications
Резюме: Този доклад е базиран върху разбирането за политическата комуникация като поле на символни интеракции, където смисълът на политическата реалност се дискутира и конструира. Основната цел е да се концептуализира въздействието на социалните медии върху политическия активизъм и влиянието им върху демокрацията, политическата поляризация и фрагментация, отразяването на ежедневните политически процеси в символната дименсия на политическата комуникация.
Ключови думи: социални медии, символна политика, политическа комуникация
Политическите комуникации като поле на символни взаимодействия
Всяко изследване в полето на политическите комуникации обикновено започва с уговорката за трудностите в прецизното дефиниране на това понятие. Причините за това се състоят основно във факта, че и двете понятия във фразата са отворени към множество дефиниции, повече или по-малко широки по своя характер. Макар да поставят акцент върху различни аспекти на политическите комуникации различните дефиниции споделят няколко базови допускания.
Първо, политическата комуникация е процес. Тя не се случва автоматично. Един политик не може да накара хората да комуникират с просто щракване на пръстите. Напротив комуникацията на политиката е комплексна, динамична дейност. Повечето от комуникацията между елитите и гражданите се осъществява чрез медиите, като те влияят върху формата и съдържанието на тази комуникация.
Второ, трима са актьорите, които запълват публичната сцена: политиците, медиите и публиката, като между тях протичат взаимодействия от комплексен характер. В сърцевината на политическата камуникация е именно постоянно символно взаимодействие, много често конфликтно, между тези три агента, които интерпретират действителността и рамкират проблемите по различен начин. В основата на това взаимодействие, разбира се, стои властта. Политиците използват езика, символите и атрибутите на своите позиции, за да придобият или поддържат власт. Медиите предават, интерпретират, оспорват или поддържат различната употреба на тази власт. Гражданите от своя страна се включват в политическия процес чрез използването на средствата за комуникация, в подкрепа или опозиция на различни политически каузи и кандидати.
Третата характеристика на политическата комуникация е размяната и интерпретацията на послания. Това предполага постоянен трансфер на символни значения, комуникиране на думи със силно емоционално съдържание, което може да въодушевява или отвращава. Погледнато от подобен ъгъл, значенията и смисъла на политическата действителност са продукт на социална конструкция в рамките на всекидневния разговор за политиката. По този начин символизацията започва да изглежда като учредителна за политическите отношения. В съвременните общества този символен репертоар е в огромната си част резултат от постоянното взаимодействие на индивидите с една медиатизирана политическа образност.
Нови медии и социални мрежи
Медиите в комплексните общества служат както за терен така и като инструмент за произвеждане на общественото съгласие посредством непрекъснати дискурсивни взаимоотношения, както когато става въпрос както за мотивиране на необходимостта от политически действия, така и за легитимиране и оспорване на политически решения. Техните основни политически функции могат да бъдат обобщени като 1) създаване на пространство на споделен опит, 2) интерфейс на отношенията вътре и между институциите“ и институционализиране на системата на политическа комуникация. От тази гледна точка медиите допринасят за социалната и политическата кохезия, като свързват различните части от системата на символично равнище. Заедно с това медиите създават символичните модели, които създават невидимата културна тъкан на обществото. Въпреки че тези роли традиционно се възлагат на средствата за масова информация, „новите“, социални медии или социални мрежи имат все по-голямо влияние в тези процеси.
„Нови медии“ е исторически релативен термин, който се използва за определяне на редица различни приложения и комуникационни технологии от 60-те години на миналия век [1]. Днес „новите медии“ се определят като комуникационни технологии, които позволяват или улесняват интерактивността както между потребител и потребител, така и интерактивността между потребителите и информацията. Основният момент в дефиницията на новите медии е, че моделът на традиционната масова комуникация от типа един към много е все по-оспорван и заменян комуникационен модел от типа много към много. Съответно от новите медии се очаква да трансформират начините, по които хората взаимодействат и общуват, а самият термин се използва, за да означи, определи епохални явления, свързани с по-общия пейзаж на социални, технологични и културни промени[2]. Въпреки определени нюанси и категоризации (характерни най-вече за технологическите аспекти на въпроса) понятията нови медии, дигитални медии, социални медии, социални мрежи много често се използват като синоними за обозначаване на новововъзникващите медийни платформи.
По отношение на връзките и взаимодействията между социалните мрежи и политиката изследователският интерес в последните години е насочен в няколко главни посоки: 1) политически активизъм и влияние върху демокрацията, 2) политическата поляризация и фрагментация, 3) отразяването на всекидневния политически процес. Всяко едно от тези полета на изследване проблематизира отношенията социални медии – политика от различен ракурс и предлага различни интерпретации и заключения. Това, което е важно за настоящия анализ е как тези различни интерпретации и заключения могат да послужат на предложеното тук разбиране на политическата комуникация като поле на символно взаимодействие за обговаряне и договаряне на значенията и смисъла на политическата действителност и по какъв начин се отнасят към проблема за централното положение на публиката в анализа на тези взаимодействия.
Социалните мрежи и политическият активизъм
Както на равнището на политическата теория, така и на равнището на политическата практика всяка нова медийна технология носи със себе си набор от нови очаквания, свързани с възраждането на демокрацията, политическия активизъм и възможностите за влияние на гражданите върху властовите елити. Оценките за влиянието на дигиталния активизъм върху политиката не са еднозначни. Докато някои изследвания сочат неговите силните страни и възможностите за позитивно влияние на мрежовата мобилизация или на развитието на „политика на видимостта“, която променя традиционната динамика на идентичността[3], други изследвания подчертават неговите слабости и ограничения, като дигиталното разделение и трудностите за поддържане на стабилни връзки между активисти[4]. Нещо повече, докато някои изследователи твърдят, че нискорискосковият „слактивизим“ или „кликтивизъм“ е почти безполезен, тъй като дейностите не са в състояние да постигнат планираните цели[5], други изследвания подчертават, че дори „ активизмът от стола“ може да бъде важен и значим за хората и представлява легитимен политически акт[6]. В рамките на българската изследователска традиция текстовете в сборника „Дигиталният гражданин“ до голяма степен възпроизвеждат този дебат в българския контекст[7]. Росен Стоянов вижда възможностите на Интернет и социалните мрежи за демократизиране на политическия процес на няколко равнища – генерирано от потребителите съдържание, по-прецизно таргетиране (особено по отношение на послания, насочени към по-младите), преодоляване на филтрирането на новините и медиите, последващо влияние върху новините и конвенционалните офлайн медии, подпомагане на офлайн събития[8].
От гледна точка на традицията на дигиталния оптимизъм разбирането за политическо действие или политически активизъм излиза отвъд конвенционалните представи от аналоговата епоха. Изразяването на гражданска позиция в социалните медии е нов тип действие – „медийно участие“ – действие от символен тип, което е отделно и различно от традиционното „материално“ политическо участие[9]. Тези, които се ангажират с медийно участие могат да получат „социални и психологически награди“ като покачване на социалния статус или повишаване на усещането за политическа полезност“ дори и когато „участието в подобен тип действия нямат директно влияние върху крайните резултати от политическия процес“[10]. Далгрен разширява тези аргументи като посочва, че комуникативните практики в дигиталните мрежи в неформална културна среда имат потенциала да насърчат и задълбочат чувството за споделена гражданска идентичност, която от своя страна формира предпоставките за по-материално и организационно ориентирани форми на политическо участие[11]. Подобна оптимистична гледна точка към политическото участие онлайн може да се открие и при Бакърджиева и използваното от нея понятие „субактивизъм“. Субактивизмът е свързан с всекидневни неформални процеси на морална и политическа самоидентификация посредством онлайн взаимодействие и представлява „важен резервоар на гражданска енергия“, който може да бъде използван за реализиране на формални политически практики[12].
Освен като механизъм и практика на създаване на споделена гражданска идентичност, всекидневният граждански дискурс онлайн може да бъде разглеждан и като инструментална форма на политическо участие, особено в случаите, когато приеме убеждаващ характер. Тъй като политическата сфера става все по-зависима от медиатизирания политически дискурс, убеждаващите форми на комуникация сами по себе си могат да бъдат разбирани като материална или инструментална форма на политическо участие.
С други думи, ако в медиатизирана политическа среда политическата битка е битка между дискурси, то социалните мрежи са своеобразно „политическо оръжие“ в ръцете на онези, които конфронтират властовите отношения и „официалния дискурс“, който ги легитимира. Ако политиката е поле на символен сблъсък, то символното действие се превръща в инструментално действие. От подобна перспектива социалните мрежи определят активна роля на политическата публика във всекидневното символно конструиране на политическата действителност. Тя престава да бъде просто потребител на медиатизиран политически дискурс, но и потенциален създател на такъв. В дигиталната среда сме дигитални граждани, но и медии. Участваме в дигиталния дискурс на новата възможност – произвеждаме, търсим и разпространяваме не само информация, но и нагласи, мнения, идеи, настроения и т.н. По този начин, изграждащата се мрежа от хора засилва сигурността на предположението за формиране на социална тежест и потенциал за оказване на съществено влияние[13]. Гражданинът не само става актьор в пълния смисъл на думата, но благодарение на мрежите и безпрецедентната свързаност навлиза в пространството на големите, за да ги предизвика и дори, за да ги делегитимира[14].
Негативното отношение към онлайн версиите на политическо участие, като ефимерно и непродуктивно, най-често се описва в понятията „слактивизъм“ (slack + activism) и „кликтивизъм“ (click + activism)[15]. Морозов го използва, за да опише един специфичен активизъм на доброто усещане (feel-good activism), който притежава нулево политическо и социално въздействие. В основата на слактивизма според Морозов е илюзията, че е достатъчно да се присъединиш към определена Фейсбук група, за да осъществиш смислено въздействие върху политическия и социалния свят. Според него кликането с мишката представлява най-малко рискова и изискваща по-малко усилие форма на социален протест, което я прави „идеална форма на активизъм за едно мързеливо поколение“. Опасенията му са свързани с това, че привързаността към тези онлайн форми на политическо участие могат да доведат до отказ от конвенционалните и доказали своята ефективност форми на политически активизъм.[16]
До голяма степен негативната оценка на кликтивизма по отношение потенциала му за въздействие върху социополитическата действителност се дължи на предпоставката за доминиращото присъствие на нов тип гражданската култура ориентирана към индивидуалното преживяване. Ланс Бенет нарича това култура на „гражданина – консуматор“, „лайфстайл политика“, като част от „персонализацията“ и „индивидуализацията“ на политиката, и свързва тази тенденция със специфичното развитие на социалните, икономическите и културните процеси започнали през 70 те години на 20 в.[17] Без да навлизаме в детайли в аргументите на Бенет, ще отбележим, че според него консуматорската логика, възпроизвеждана през медиите, се разпростира отвъд потребителското поведение и засяга всички сфери на социалния живот, в това число и политиката. Политическият дискурс е доминиран от рамките (фреймове) на индивидуалния избор и пазарната ефективност, като по този начин се създава публика, чийто претенции към политическия процес са свързани с удовлетворяването на индивидуални нужди. От тази гледна точка социалните мрежи дават поле за изява на политическа активност, чиято крайна цел не е толкова политическата или социалната промяна, колкото личната емоция и удовлетворение от реализирането на определена активистка идентичност. Като дава пример с движението Occupy, Бенет отбелязва, че подобни форми на „индивидуализирано колективно действие“ (индивидуализирано като мотивация, колективно като практика) имат трансформативен потенциал, ако не на равнището на социоикономическата реалност (нейната трансформация изисква едновременно действие на множество актьори), то със сигурност на равнището на дискурсивната битка за интерпретацията на тази реалност.[18]
Независимо от оценката за влиянието на социалните мрежи по отношение на политическата активност, съществува консенсус за това, че те имат все по-осезаемо значение за конструирането на споделена политическа идентичност. С други думи, социалните мрежи имат потенциала да създават активни публики, които използват собствен символен репертоар зареден с алтернативни на официалната публичност значения. Това се случва както чрез употребата на собствен набор от метафори, така и чрез трансформиране на концептуалните проекции на вече наличните метафори.
Социалните мрежи и политическата поляризация
Следващият основен проблем в изследването на влиянието на социалните медии върху политиката засяга степента, в която миграцията на потребителите към онлайн платформи допринася за политическа поляризация чрез т.нар. „ехо камери“ или „филтриращи балони“. Терминът „филтриращ балон“ е въведен от Ели Парисър, и се отнася до концепцията, че алгоритмите за персонализиране на facebook съдържанието избирателно предсказва най-интересната за потребителя информация, въз основа на данни за всеки потребител като например историята на харесванията, история на търсенето и друго минало онлайн поведение, което от своя страна това създава условия за онлайн изолация от разнообразни мнения.[19] Концепцията за „филтриращите балони“, която се фокусира конкретно върху последиците от алгоритмичната персонализация, е допълнение към предишни изследвания за потреблението на политическа информация в интернет. Те показват, че потребителите преобладаващо избират да четат статии, които са в съответствие с техните политически мнения, като заедно с това много често споделят и обсъждат това съдържание в рамките на социалната група, към която принадлежат. В резултат на това се случва ефектът на ехо камерата – информация, послания, идеи и вярвания, се подсилват и подкрепят от непрекъснато общуване и повтаряне в границите на определена общност от хора.[20] Още преди времената на обичайната алгоритмичната персонализация, Сънстейн отбелязва, че активната идентификация с определена онлайн общност води до откъсване на индивидите от мнения и информация, които не са в синхрон или оспорват техните системи от убеждения и вярвания, като прогнозира, че това вероятно ще има отрицателно въздействие върху демократичния дебат.[21] Разработката и масовото използване на алгоритми води до нова ситуация, в която дигиталното поведение все повече се формира от процеси, скрити за повечето потребители.[22]
Във facebook алгоритъмът за персонализиране е създаден, за да предостави на потребителите преживяване, което дава приоритет на информация, която е „най-смислена“ за тях. Алгоритмите не засягат единствено информацията, която се споделя във facebook. В тях са включени освен това мнения и коментари относно социални или политически въпроси, в резултат на което нюзфийдът на даден потребител се изпълва предимно с теми, от които той се интересува и с мнения, с които той е съгласен. Джоунс и Хафнер наричат това явление “гетоизация” на Интернет.[23] Според Парисър този ефект е особено обезпокоителен, тъй като демокрацията изисква, наличие на база от общосподелени факти: “вместо това ни се предлагат паралелни, но отделни вселени“.[24] Предупреждението на Парисър, който е и онлайн активист е, че подобна интелектуална сегрегация води по-лесно до екстремизъм, отколкото до консенсус и по никакъв начин не служи на демократичния граждански дебат. Редица изследвания показват, че когато се обсъждат въпроси между хора, които споделят общо мнение, обикновено се стига до по-поляризирано отношение към съответната темата.[25] И обратно – излагането на многообразие от мнения увеличава толерантността към различни или противоположни възгледи.[26]
В изследователската литература няма единодушие по въпроса дали политическата поляризация е следствие от засилените ефекти на ехо камерите в социалните мрежи, или последните са просто нов терен на изявата на процеси, които следват собствена логика, независима от тази на новите медии. При всички положения обаче социалните мрежи създават публики от единомишленици, които възпроизвеждат определени символни системи на групова идентификация като средство за разграничение от групи с различни ценности и мнения. Принадлежността към определена онлайн общност, до голяма степен и благодарение на алгоритмите, изисква поставяне на ясни граници с други онлайн общности. Това предполага използване на символика, която позволява структурирането на социалната и политическата сфера в понятията на конфликта, състезанието и йерархичните граници. От тази гледна точка, символният конфликт се превръща в солиден фактор за структуриране на онлайн публиките, като конфликтът по вертикалата (граждани – власт) съществува паралелно с конфликта по хоризонталата (ние – другите). Това от една страна задълбочава дистанциите между управляващи и управлявани, а оттам и проблемите на легитимността на политическия елит, но от друга минимизира потенциала на социалните мрежи за стимулиране на демократичен дебат, ориентиран към консенсуса вътре в политическите публики.
Социалните мрежи и произвеждането и разпространението на политическо съдържание
Следващото поле на изследване е свързано с влиянието на социалните медии върху начините на произвеждане и разпространение на политическо съдържание. Социалните медии до голяма степен променят традиционните начини за произвеждане и разпространение на политическо съдържание, с което подчиняват всекидневното конструиране на смисъл и значение на политическата действителност на нова, различна медийна логика. Ако традиционните медии разчитат на скъпоструващо събиране и селектиране на информация и генериране на съдържание от страна на професионални журналисти и редакции според оценка на стойността на съответното съдържание, то социалните мрежи дават възможност за поевтиняване на процеса на събиране на информация, в който потребителите са тези, които генерират съдържание с оглед на индивидуалните си предпочитания и от гледна точка на възможността за привличане на вниманието. Социалните медии променят начина на разпространение на информацията, като въвеждат нова, различна логика на възпроизвеждане и циркулиране на тази информация. Професионалните журналисти и редактори не(?) са единствените гейткийпъри (пазачи на информационния вход) които могат да филтрират, редактират и предават информация на своите получатели. В социалните мрежи самите потребители формират възли и точки на пресичане на информационни мрежи. Разпространението на информацията е изградено върху логиката на „вируса“, която може да бъде определена като „усъвършенстван от мрежата модел „от уста на уста“ или „процес, който дава на всеки информационен елемент максимална експозиция, относима спрямо потенциалната аудитория, за кратко време и разпространяване посредством множество мрежови пресечни точки”.[27]По този начин информацията не се доставя просто от подателя до получателя, а се разпространява от потребител на потребител, като верижно писмо. Ето защо става все по-трудно да се говори за „аудитории“ или „абонати“ в традиционния смисъл на понятията, а вместо това става въпрос за потребители, които участват и си взаимодействат в мрежи от съмишленици.
Това предполага и различна логика на използване на медиите. При традиционните медии имаме масова аудитория, ограничена от местоположението си, ориентирана към пасивно потребление на информация, базирана на професионален подбор. Логиката на социалните мрежи предполага обвързани от сходни интереси и ценности мрежи от съмишленици изложени на силно селективна информация и ориентирани към взаимодействие посредством практики на постоянна актуализация (update). Постоянната актуализация се превръща в „задължително“ поведение в социалните мрежи, тъй като информацията се разпространява особено бързо и опасността нещо да бъде изпуснато става голяма (FOMO – fear of missing out).
Новата медийна логика поставя въпроса за ролята и функциите на публиката в политическата комуникация. В последните години анализите в тази посока обикновено си служат с понятието „просуматор“ (prosumer). Зад подобно понятие стои идеята, че използването на социални мрежи е свързано както с потребяване (consume) така и с произвеждане (produce) на информация. Произходът на понятието просуматор обикновено се свързва с работите на Тофлър[28], но според Ритцер идеята за комбиниране на производството и потреблението може да се проследи в по-ранни работи включително при Маркс и Бодрияр.[29] На теоретично равнище понятието описва превръщането на индивидите в мрежовите общества, от пасивни консуматори, в активни просуматори и свързаното с този процес съвместно създаване на стойност. От подобна перспектива идеята за публика има по–скоро индиректен смисъл доколкото множеството от индивидуални потребители формират относително значима и силна публика. Тази нова публика приема ролята на просуматор като участва в произвеждането на различно съдържание онлайн, било директно чрез изразяване на мнение и позиции в социалните мрежи или индиректно чрез потребяване на онлайн политическо съдържание по силата на личните си предпочитания на източници и форми.
Идеята за генерирано от потребители съдържание, в контекста на концепцията за просумацията, се отнася и до представата за социалните мрежи като среда на двупосочна комуникация.[30] Това означава, че както получателите на съдържание, така и доставчиците на съдържание (ако все пак изобщо може да се прави разграничение между тези две отделни страни) заемат двойствената роля както на потребители, така и на производители на съдържание. В своя подход към социалните мрежи и онлайн комуникацията Йенсен не само заявява, че онлайн комуникацията може също да бъде категоризирана като комуникация от типа „много към много“ (в допълнение към традиционното разграничаване между комуникация един към един и един към много), но добавя това, че социалните мрежи могат да бъдат интегрирани в аналитичната рамка на мрежовата, масовата и междуличностната комуникация чрез тристепенен поток:
„Към съвременната медийна среда може да се подходи като към тристепенен поток от мрежова, масова и междуличностна комуникация. Докато двустепенният поток включва масмедиите и хората като въплътени медии, дигиталните медии добавят трета стъпка към потока или процеса на комуникация, като по този начин се разпростират в допълнителни общностни мрежи и контексти на взаимодействие“.[31]
Идеята, че социалните мрежи са част от една „хибридна медийна система“ може да видим и при Чадуик, според когото новите медии са взаимосвързани със старите медии и съвременният процес по медийно конструиране на политическата действителност зависи от едновременното влияние на двата типа медийна логика.[32] Това, което обаче със сигурност е ново в медийната логика на новите медии и което касае влиянието на публиката върху политическата, но и върху социалната и икономическата сфера е директността, с която това влияние може да бъде постигнато. Политическите мнения стават обект на активна комуникация. Така например благодарение на социалните мрежи публиката може в реално време да изкаже позиция по определен проблем и да контактува директно с политическите представители.
Обобщение
Дигитализацията допринася за промяна на символните граници и символните форми, които доминират в системата на политическата комуникация. Това засяга както въпроса за това какви участници са включени в публичния дебат, така и какви видове аргументи, форми и ценности биват приемани в него. По отношение на символните форми социалните мрежи и свързаните с тях комуникационни практики позволяват появата на един нов тип грамотност и стил, който размива разликите между говоримата и писмената комуникация. Устните и писмените форми на изразяване и мисъл се различават в много отношения, което има далечни последици по отношение както на индивидуалното, така и на социалното равнище на осъзнаване и опит.[33] Речта е по-скоро перформативна и по-малко информативна от писането, и предполага съвместното присъствие на комуникатор и аудитория, докато писането включва “измислена” или “въображаема” аудитория. Комуникацията в социалните мрежи развива култура на своеобразно „устно писане“ (oral writing) в която аудиторията е едновременно потенциално интерактивна и съприсъстваща и заедно с това въобразена, като съобщенията напомнят повече на перформативността на речевия акт, отколкото на информативен скрипт.[34] И тъй като вирусността на съдържанието е в тясна връзка с популярността, социалните мрежи засилват доминацията на популярното съдържание.
Тази устна писменост, като инструмент на популярното съдържание, е насочена към произвеждане на реакции в реално време, изискваща повече емоционални рефлекси отколкото рационална рефлексия. В подобен комуникационен контекст хуморът, иронията и сарказмът се превръщат в доминиращи стилистични средства, които помагат на дадено съобщение да се превърне във вирусно. Всичко това предопределя специфичен дискурс, в който използването на „адекватен“ език става все по определящо за ефективността на символните взаимодействия. Език, който трябва едновременно да бъде различен както от „официалния“ език на властта, така и от езика на „другите“ онлайн общности, като заедно с това трябва да може да създава вирусни съобщения. От тази гледна точка комуникацията в социалните мрежи е по-близка до нуждите на естетическия пърформанс отколкото до изискванията на рационалния дебат. Използването на метафоричен език задоволява тези нужди, а натрупването на метафорично лингвистично съдържание от своя страна стимулира възпроизвеждането на метафорични схеми и сценарии на равнището на мисълта. В този смисъл изучаването на метафорите, с които facebook общностите разказват политическата действителност би могло да разкрие много от символните механизми, чрез които тези общности конструират значенията на тази действителност и оценяват нейния смисъл.
По отношение на символните граници на политическата комуникация социалните мрежи в голяма степен плурализират наличните символни светове или системи благодарение на лесното използване на дигиталните платформи и широкия достъп до устройства, на които тези платформи се използват. Това определя възможността за развитие на алтернативна политическа публичност, чиито дневен ред е функция от взаимодействията и динамиката на публиките и техните мрежи, а не от контрола на журналисти и редакции. Росен Стоянов определя този процес като поява и развитие на ново дискурсно поле на публичност – конкурентно или опозиционно дебатиране, възможност за представяне на позиции с минимални разходи на ресурси, поява и разпространение на неформални инициативи, индивидуални, групови и общности активности в защита на интереси.[35] Мавродиева говори за създаването на гражданска виртуална комуникация, като подвид на политическата комуникация, която произвежда различен от традиционния политически дискурс.[36]
В резултат на променената медийна среда традиционните пазители на информационния вход вече нямат монопол върху определяне на „видимото“ и „важното“ за обществото. В социалните мрежи имаме фрагментиран дневен ред, множество от видими и важни проблеми, който не е задължително да отговоря на „официалната“, институционална версия. Самите политически институции са все по-принудени да реагират на този алтернативен дневен ред в стремежа си да демонстрират символно сходство с различните публики като основен инструмент за легитимност. Развитието на подобна алтернативна публичност се стимулира от задълбочаващото се недоверие към традиционните медии в един контекст на все по-проблематизирани отношения между политическите, бизнес и медийните елити.
С други думи, социалните мрежи са медии, които предоставят възможност за символно конструиране и едновременно съществуване на алтернативни символни светове. Съществуват различни оценки за влиянието на тази „демократизирана“ медийна среда върху качеството на публичния разговор, в зависимост от нормативната позиция, която различните интерпретации заемат. Различните публики имат различни проблеми и социалните мрежи дават възможност на всяка от тях (въпреки че достъпът не е перфектно универсален) да ги постави под прожекторите и да им придаде обществено значение (да ги превърне в публични, т.е. в политически). Колкото по-фрагментирани и поляризирани са тези публики, толкова по-ожесточен е и спорът за това, кое е важно за обществото. Колкото по-различни представи има за общите проблеми, толкова по-противоречиви са и очакванията за това, което политически институции трябва да правят. Всичко това може да има различни импликации по отношение на политическия процес. Това което е безспорно е, че социалните мрежи преформатират както отношенията и връзките по вертикалата на властта (между управляващи, управлявани и медии), така и контекста на хоризонталните взаимоотношения (между различните социални общности) като създават поле за постоянна среща между различните елементи на системата, независимо дали тази среща е желана или не. Така те придават все по-голямо значение както на символните аспекти на политическата комуникация, така и на символната страна на политическите отношения в съвременните общества.
[1] Marvin, Carolyn. When old technologies were new: Thinking about communications in the late 19th century. New York, NY: Oxford University Press, 1988
[2] Lister, Martin. New media: A critical introduction. Oxon: Routledge, 2003, Manovich, Lev. New media from Borges to HTML. The new media Reader, 2003, vol 1, pp. 13–25., Rice, Ronald. E. Artifacts and paradoxes in new media. New Media & Society, 1999, vol 1(1), pp. 24–32.
[3] Milan, Stefania. From social movements to cloud protesting: the evolution of collective identity. Information, Communication & Society, 2015, vol.18(8),pp. 887–900.
[4] Van Laer, Jeroen & Van Aelst, Peter. Internet and social movement action repertoires. Opportunities and limitations. Information, Communication & Society, 2010, vol.13, pp. 1146–1171.
[5] Morozov, Evgeny. The net delusion: How not to liberate the world. London: Penguin, 2011
[6] Halupka, Max. Clicktivism: A systematic heuristic. Policy & Internet, 2014, vol.6(2),pp. 115–132., Rotman, D., Vieweg, S., Yardi, S., Chi, E., Preece, J., Shneiderman, B., Glaisyer, T. From slacktivism to activism: Participatory culture in the age of social media. In: CHI’11 Extended Abstracts on Human Factors in Computing Systems. Vancouver, BC: ACM, 2011, pp. 819–822
[7] Кръстева, Анна. (съст.) Дигиталният гражданин. София: Издателство на НБУ, 2013
[8] Стоянов, Росен. Политически комуникационни практики. София: Издателство на НБУ, 2017
[9] Bucy, Eric, and Gregson, Kimberly. Media participation: A legitimizing mechanism of mass democracy. New Media & Society, 2002, vol.3, pp. 357 -80
[10] Op. cit p.373
[11] Dahlgren, Peter. The Public Sphere and the Net: Structure, Space and Communication. In L. Bennet & R. Entman (Eds.), Mediated Politics: Communication in the Future of Democracy. Cambridge: Cambridge University press, 2001
[12] Bakardjieva, Maria. Subactivism: Lifeworld and Politics in the Age of the Internet. The Information Society: An International Journal, 2009, vol.25(2), p. 103, pp. 91-104
[13] Стоянов, Росен. Комуникационна демокрация. София: Издателство на НБУ, 2016
[14] Кръстева, Анна. (съст.) Дигиталният гражданин. София: Издателство на НБУ, 2013
[15] Gladwell, Malcolm. Small Change. The New Yorker 4 (2010), pp. 42–49.
[16] Morozov, Evgeny. The Brave New World of Slacktivism. Foreign Policy, 2009
[17] Bennett, W. Lance. New Media Power: The Internet and Global Activism. In: N. Couldry and J. Curran (eds.) Contesting Media Power. New York: Rowman and Littlefield, 2003
[18] Bennett, W.Lance, and Segerberg, Alexandra. The Logic of Connective Action. Information, Communication & Society, 2012, vol. 15(5), pp. 739-768
[19] Pariser, Eli. The filter bubble: What the internet is hiding from you. London: Penguin Books, 2011
[20] Garrett, R. Kelly. Echo chambers online? Politically motivated selective exposure among internet news users. Journal of Computer-Mediated Communication, 2009, vol. 14, pp. 265–285.
[21] Sunstein, Cass R. Republic.com 2.0. Princeton: Princeton University Press.
[22] Jones, Rodney. H. (2015). Surveillance. In: Georgakopoulou, A., Spilioti, T. (Eds.), The Routledge Handbook of Language and Digital Communication. Routledge, Abingdon, 2007, pp. 408–411.
[23] Jones, Rodney H., Hafner, Christoph. A. Understanding Digital Literacies. Routledge, Abingdon, 2012, p. 126.
[24] Pariser, Eli. The filter bubble: What the internet is hiding from you. London: Penguin Books, 2011, p. 5.
[25] Stinchcombe, Arthur L. Going to extremes: how like minds unite and divide. Contemporary Sociology.: J. Rev, 2010, vol.39, pp. 205–206.
[26] Garrett, R. Kelly, Resnick, Paul. Resisting political fragmentation on the internet. Daedalus, 2011, vol. 140 (4), pp. 108–120.
[27] Nahon, Karine, Hemsley, Jeff, Walker, Shawn, et al. Fifteen minutes of fame: The power of blogs in the lifecycle of viral political information. Policy & Internet, 2011, vol. 3(1), pp. 6–33., p.1.
[28] Toffler, Alvin. The Third Wave. London: Pan Books, 1980
[29] Ritzer, George, Dean, Paul, and Jurgenson, Nathan. The Coming of Age of the Prosumer American. Behavioral Scientist, 2012, vol. 56(4), pp. 379-398.
[30] Gulbrandsen, Ib, and Just, Sine. The collaborative paradigm: towards an invitational and participatory concept of online communication. Media, Culture & Society, 2011, vol. 33(7), pp. 1095-1108.
[31] Jensen, Klaus, and Helles, Rasmus. The internet as a cultural forum: Implications for research. New Media & Society, 2011, vol. 13(4), pp. 517-533., p.258
[32] Chadwick, Andrew. The Hybrid Media System: Politics and Power. Oxford: Oxford University Press, 2013
[33] Ong, Walter J. Orality and Literacy. London, UK: Routledge, 2002
[34] Op. cit.
[35] Стоянов, Росен. Комуникационна демокрация. София: Издателство на НБУ, 2016
[36] Mavrodieva, Ivanka. Virtual Political Communication in Bulgaria. Journalism and Mass Communication, 2014, vol.4 (12), ISSN 2160-6579, pp. 756-765.
Comments
0 comments
