Брой 3
Борис Ценов, докторант в катедра „Реторика“
Настоящият текст изследва развитието на военнополитическата реторика, нейната трансформация от класическите форми – командване и харанги – през навлизането ѝ в обществено-политическата сфера по време на големите световни сътресения от ХХ в. и достигането до настоящото ѝ състояние на важна част от стратегическите комуникации в цивилизацията от западен тип, съчетаващи военното дело, политиката и международните отношения. Разглеждат се още някои от съвременните аспекти на военнополитическата комуникация, предимствата ѝ в сравнение с предхождащите я модели и особеностите на практикуването ѝ в настоящите условия.
Ключови думи: военнополитическа реторика, публична дипломация, стратегически комуникации, НАТО
Military-political rhetoric. Contemporary aspects.
Boris Tsenov, PhD Student, Department of Rhetoric
This text follows the evolution of the military-political rhetoric, its transformation from the classical forms – command and harangues – through its entering into the public-political sphere during the 20th century world’s biggest conflicts and the reach of its current Western-type civilization status of an integral part of the strategic communications. The text also examines some of the contemporary aspects of the military-political communication, its advantages compared to the models previously used and the specifications of its implementation in the current conditions.
Keywords: military-political rhetoric, public diplomacy, strategic communications, NATO
Според съвременните български изследователи на политическата реторика, военното красноречие е една от разновидностите на политическото красноречие[1]. Нели Стефанова посочва, че еволюцията на политическите системи и обвързването на държавите с наднационални политически ценности обуславя разширяването на политическия контекст и обогатяването на реторическите видове.[2] Оттук понастоящем е по-удачно да се говори за военно-политическо красноречие, явление, което оперира на границата между военното дело и политиката и обхваща както общуването в строго военна среда, така и комуникацията по време на военни конфликти, терор и употреба на сила. Собствено авторово виждане в случая е, че тук следва да се добави и комуникацията на военните и на политическите субекти по въпросите на сигурността и отбраната и в мирно време.
Еволюцията на социалните системи, увеличаването на публичността във всяка от тях, разкриването на връзките помежду им, включително и навлизането на личното измерение в публично-професионалната сфера, засягат и военната комуникация. Поради това военната реторика вече не се прилага в двукомпонентния вид, в който е просъществувала хилядолетия,[3] включващ вертикална комуникация (командване) и харанги.[4] Третата сфера на приложение на военното красноречие: използването му в граждански (социален) аспект до средата на ХХ в., има по-скоро спорадичен характер,[5] не се е разглеждало като съставна част от системата на военната комуникация, което е и вероятната причина до днес да няма запазени подобни речи, анализирани или давани като примери за военно красноречие. В този смисъл, парламентарните дебати по военната политика, както и речите (манифести, прокламации и др.) на държавните глави по военни въпроси, също не се разглеждат като компоненти на военнополитическата реторика, тъй като първите изцяло принадлежат към съвещателното красноречие, а вторите (които по същество не се различават от харангите) – към епидейктиката. [6]
Преломните моменти, които бележат новата епоха във военното красноречие (и във военнополитическите комуникации въобще), са революцията в Руската империя от месец октомври 1917 г. (с последвалите я гражданска война и смяна на държавните система и управление, създаването на Съветския съюз)[7] и краят на Втората световна война (със създаването на големите военно-политически блокове).[8] След спечелването на гражданската война и създаването на СССР болшевиките прилагат нови методи на комуникация, включващи войната и острото противопоставяне, във всички сфери на живота, които налагат като модел първо в съюза, а след края на Втората световна война – и в целия източен блок, останал под техен контрол.[9] Краят на войната и разделянето на Европа (както и на части от останалия свят) на две зони на влияние и формирането на два огромни съперничещи си военнополитически съюза, от своя страна, имат като резултат превръщането на военнополитическата комуникация от национална в блокова. Наред с това (с изключение на СССР, където този процес е отдавна развит), темите за сигурността и отбраната започват все повече да излизат от щабовете и казармите и да навлизат в публичното пространство.
И докато в доминирания от СССР източен блок единната пропаганда се налага със сила (репресии и спиране на комуникациите с останалия свят), в западния свят (НАТО) изграждането и разпространяването на блокова идея се подпомага от естествените процеси – развитие и страх. Екипите по комуникации започват да използват традиционните технологични средства за достигане до (и печелене на дивиденти от) масовата аудитория – вестници, радио, кино, телевизия, и по-конкретно тези части от медийната продукция, които са на военна тема (или засягат военната тема), за изграждането (или за допринасяне към изграждането) на положителен имидж на въоръжените сили.
Тактическите комуникативни прийоми, използвани до двата посочени преломни момента, не са изчезнали. С времето към тях се добавят допълнителни инструменти за влияние както (досега) към самите военнослужещи, така и към външните публики. В съвременното общество (или поне за цивилизацията от европейски тип – Европа, Северна Америка и Австралия) класическите (строго професионални) методи на военна комуникация не са достатъчни главно поради две причини. Едната е все по-голямата прозрачност на организациите (ако не на най-важните решения, поне на действията във висока степен), неизбежна заради развитието на технологиите и обществата, налагаща промяна на наратива – обяснение на това, което се случва, целесъобразността му и оправдаване на извършените разходи пред данъкоплатците. От първата причина произтича и втората – необходимостта от изграждане на доверие[10] между гражданите и националните им и блокови (или съюзни) политици и въоръжени сили, и подкрепа за бъдещите политически и военни решения. Допълнителен резултат, който ефективното прилагане на тази комуникационна политика има, е предотвратяването на възможностите на противника да комуникира успешно своите тези сред аудиториите, т.нар. „имунизиране“ на собствените публики.[11]
Преломите в посочените два момента от развитието на комуникациите (1917 г. и 1949 г.) се изразяват в генералната промяна на разбирането за комуникиране на военнополитическите въпроси (и като необходимост, и като изпълнение). Доколкото целта и на двете системи – изграждане на доверие към собствените сили – е еднаква, почти всички методи за постигането ѝ се различават:
- съветската система е разработена като държавна и после буквално е присадена на източния блок[12], докато западната е блокова от самото начало;
- разбирането за степента, в която е нужно да се изгражда това доверие, е различно: в СССР и в нацистка Германия достига едва ли не до промиване на мозъци, а на запад се изпълнява като класически PR[13] и еволюира с развитието на концепциите за PR, до настоящето, когато публични комуникации във военната сфера са изведени и обособени като специфична дейност – публична дипломация.[14]
Конкретните модели, по които се изпълняват комуникациите, също се различават. Причините за тези разлики се коренят главно в политическите системи на страните, съответно в разбирането за стратегически комуникации и начините за изпълнението им.
Тоталитарната комуникационна система, от създаването си с раждането на СССР, прилага моделите, утвърдени в първите две десетилетия от съществуването му. При нея не се наблюдава еволюция на концепцията, на методите или на практическото изпълнение на пропагандата. Ефективността ѝ се променя едва след въвеждането на колективизацията и жестокото засилване на репресиите, успоредно с продължаващото информационно затъмнение и недопускане на мнение, различно от партийната линия.[15]
Комуникационната политика на държави с тоталитарни режими – КНДР, Китай и др., понастоящем в голяма степен се изразява в прилагане на същите модели, без особени концептуални и практически промени (включително при използване на средствата, развити след края на Студената война.[16] Нещо повече, прийоми, въведени и наложени в първите години след създаването на СССР (главно поради икономическите, финансови и инфраструктурни обстоятелства в страната), като т.нар. „агитационен влак“, се прилагат и днес в Русия, въпреки, че са анахронизми, чийто ефект, предвид развитието на комуникациите и технологиите, най-вероятно по никакъв начин не оправдава ресурсите (човешки, технически и финансови) вложени за използването им.[17]
Този факт показва, че в настоящата си практика, въпреки, че изключително много разчита на и изтъква военната си мощ, руската държава (без разлика от съвременните тоталитарни страни) не извлича най-добрите елементи от собствената си и от световната наука и практика за настоящите си цели, а създава странна смесица от анахронизъм, разпространяван чрез съвременни комуникационни средства. Това действие – формализъм, породен от формалния, а не от творческия подход, е буквално подражание на дейност от отминала епоха, показано като неефективно още през 1910 г. от руския изкуствовед Василий Кандински.[18] В този смисъл комуникациите, в т.ч. пропагандата, още веднъж се доказват като изкуство, в което прилагането на формален, занаятчийски подход на който и да е етап, е обречен на неуспех. Нацистка Германия също прилага тотално индоктриниране, съчетано с терор,[19] но за разлика от Съветския съюз, райхът разработва и изпълнява концепциите си много по-професионално. Въпреки това, тази комуникационна система, аналогично на съветската, се срива със сриването на режима в държавата, който я е изградил и поддържал на своя територия.
Тези доктрини, вкл. пропагандните им машини, са обект на множество изследвания от специалисти в различни научни области. В българската наука обаче до момента не са правени изследвания на комуникационната система[20] на западния военнополитически блок, включително след присъединяването ни към него през 2004 г. Настоящият текст няма за цел пълно изследване на комуникационната теория и практика на НАТО от 40-те години на ХХ в. до днес, а е насочен към разглеждане на основните им характеристики и приложението им чрез съвременните средства за електронна комуникация.
След края на Втората световна война в страните отвъд „желязната завеса“[21] започва прилагане на комуникационен метод, различен от комунистическия. В следващите десетилетия, успоредно с териториалното разширение и еволюирането като политическа концепция и военни способности, военнополитическият съюз НАТО[22] развива и схващането и политиките си по комуникации. Днес в Алианса комуникациите са определени като дейност със стратегическо значение,[23] която представлява „координирани и уместно използване на комуникационните дейности и способности на НАТО – публична дипломация,[24] публични дейности,[25]военно-публични дейности,[26] информационни операции и психологически операции – в подкрепа на политиките, операциите и дейностите на Алианса и за постигане на целите на НАТО“ (превод от англ. ез. мой – Б. Ц.). С други думи, за разлика от тоталитарната, съвременната система е заложена и дефинирана в стратегическите документи на блока, има ясно определени цели и принципи, всяка една от дейностите в нея е недвусмислено определена и подплатена с документи по изпълнението.
Цялото това „професионализиране“ на военнополитическата комуникация недвусмислено показва, че днес тя е надхвърлила строевата реч, харангите и публичните слова от военни лица. Според Нели Стефанова съвременното военнополитическо красноречие следва да се разглежда в два паралелни пласта на приложение – военнопрофесионален и социополитически.[27] Нужно е обаче уточнение – в социополитическия пласт Стефанова включва и изследва техниките, използвани от терористите (лица и организации) в комуникацията към собствените членове и за набирането на нови. Основното послание на терора – насаждане на страх чрез насилие и предявяване на политически искания, е разгледано в дефинициите за тероризъм и не е предмет на нейното и на настоящото реторическо изследване. Собствено авторово виждане по този въпрос е, че докато Стефанова разглежда реториката на тероризма като основно приложение на военната реторика в социалната сфера (доколкото терористите използват класически техники от военната реч в настоящето), към социалнополитическото приложение на военнополитическата реторика следва да се добавят и публичната дипломация, публичните и военно-публичните дейности като целенасочени действия по планиране и изпълнение на комуникационните политики на военните и военнополитически организации, целящи осигуряване на обществено разбиране и подкрепа.[28]
Добре планирана и организирана дейност от такъв тип е именно стратегическата комуникация на НАТО, съюз, занимаващ се с въпроси, в които са преплетени военното и политическото измерение, и в който се вземат решения, определящи/влияещи както на политическото, така и на военното състояние и действия на членуващите (и не само) държави. Съюзът е изградил собствена комуникационна политика[29] и канали за комуникация, отделни от тези на страните-членки, чрез които канали се разпространяват общосъюзните стратегически виждания. Страните-членки ползват националните си способности, за да адресират собствените си публики по същите въпроси, да подсилват и разширяват общосъюзните послания, както и да изготвят и комуникират послания, свързани както с националните интереси, така и с действията в рамките на съюза.
В НАТО комуникациите се делят на публични и военно-публични, като целевите аудитории[30] са няколко:
- външни (всички звена извън НАТО, вкл. медиите и населението изобщо)
- вътрешни (служителите и техните семейства)
- трети страни/ключови инфлуенсъри (мозъчни тръстове, академични институции, НПО-та и др.)
- ключови пряко заинтересовани страни (организации и корпорации)
- регионални публики или такива в района на театъра на провежданите операции
- противници; „наблюдаващи от оградата“ – такива, които могат да вземат страна или тези, които въобще не ги е грижа.
Доколкото това деление е извършено според принципите на съвременния PR,[31] от реторическа гледна точка словото, използвано за комуникация в отделните канали, е от един вид и може да бъде определено като гранично между съвещателното красноречие и епидейктиката, тъй като решенията в блока се вземат с обсъждане, а се оповестяват и разпространяват като епидейктични слова, едновременно за политиците, военните, нациите и съюза. Ако продължим класификацията според класическата Аристотелова дефиниция, е нужно да отбележим, че блоковият характер на организацията предопределя и спецификите на съставните части на комуникацията (на елементите на речта) ѝ. Благодарение на еволюцията в разбирането за комуникации и на средствата за комуникация (на прозрачността в политически аспект, както и навлизането на личното в публичната сфера, в т.ч. не само по отношение на политиците) оратори вече са не само лидерите и техните говорители (организационни и национални), но и специалистите по публични комуникации (организационни и национални), както и практически всички членове на организацията, всеки военнослужещ и цивилен.[32] И докато предметът на речта е ясно дефиниран (важността на и нуждата от организацията), аудиторията, както беше посочено, е комплексна.[33]
Въпреки многобройните регламентиращи документи и наръчници по изпълнението, ефективността на комуникацията на Алианса продължава да бъде на незадоволителни нива, най-малкото в България, като причините за това са както концептуални, така и технически.
Липсата на планиран системен подход в работата на централно и национално ниво и на координирано изпълнение на мероприятията[34] са една от основните причини за ниската ефективност на кампанията.[35]Изпълнението на комуникационните дейности като PR (при това чрез следване на рамка, шаблон) е частичен, повърхностен подход, тъй като предвижда само технологичното изпълнение, спуснато „отгоре“, просто следване на наръчниците и директивите, без да се отчитат класическите реторически правила, включващи цялостния подход. В трета глава и в анекс В на наръчника на НАТО по стратегически комуникации са разписани подробни указания, практически представляващи лош превод на два от петте реторически канона[36] (събиране на материала и произнасяне) на PR-език.[37] Указанията, включени в ръководните документи по публични комуникации на НАТО също представляват само техническо разписване тези два канона, съобразени с настоящото (концептуално и техническо) състояние на комуникациите.[38] Това е и основната причина за ниската им ефективност, тъй като, за да бъде убедителна, комуникацията следва да се изгражда по определени правила, открити и систематизирани от великите мислители още преди повече от две хилядолетия. Философията, идеите и концепциите (а не технологиите) са основата на всяка комуникация, както и факторите, които привличат привърженици и последователи. Те, разбира се, трябва да бъдат представени убедително и с помощта на технологията, но последната сама по себе си няма как убедително да представи лошо формулирана или противоречаща на действителността идея. Ако все пак успее (като напр. тоталитарните идеологии на СССР и на нацистка Германия, основаващи се на очевидно разминаващи се с действителността концепции), нейният успех е кратък, тъй като такава идея неизбежно се срива, заедно със системата, която я е генерирала и поддържала.
Блоковият характер на организацията превръща спазването на т.нар. пет канона на реториката в сериозно предизвикателство. Данните за обществените нагласи по военнополитическите въпроси са ключови за определяне на насоките и планирането на кампанията, но заради мултинационалния характер на пакта, те трябва да бъдат събирани и анализирани поотделно във всяка страна-член, с отчитане на спецификите ѝ. Липсата на ясни данни за нагласите, които да бъдат адресирани (поне що се отнася за България), прави невъзможно събирането на материала, необходим за изграждане на посланието, предопределя липсата на конкретика в него, както и невъзможността за подреждането му по начин, способен да адаптира посланието към конкретните нужди и/или страхове на публиките и да ги доведе до изграждане на самостоятелно заключение, съвпадащо с посланието на Алианса. Подходящият стил също може да бъде избран само след внимателно проучване на аудиториите.
Изпълнението на комуникационния процес от всяка страна поотделно в огромния понастоящем блок (включващ 30 държави от Европа и Северна Америка) би представлявало сериозно техническо предизвикателство, тъй като би изисквало всяка страна-член да отдели от стратегическите си комуникации капацитет (човешки и технически), който да се занимава с изпълнението и го прави в синхрон с още 29 аналогични екипа. Разписването на централно ниво на обща концепция, основаваща се на реторическия канон, която да бъде адаптирано приложена на местно ниво от всяка страна-член, и да се изпълнява от един или няколко експерти от местните екипи (с периодични общи срещи за координация и решаване на възникнали проблеми) вероятно би имала по-голям успех. Настоящата дейност не включва нито кампания, изградена на реторически правила, нито координирано изпълнение на дейности от звената по връзки с обществеността на страните-членки.
При реализирането на съвременните информационни кампании и разглеждането на недостатъчно високата им ефективност не се отчитат и три важни фактора, определяни от Герасим Петрински като времеви, информационен и властови дефицити.[39] От практическа гледна точка това означава омаловажаването на факта, че вниманието на представителите на днешните публики е много разпокъсано и непостоянно, тъй като заетостта и бързината, с която се случват събитията (и комуникациите) в живота са се повишили неимоверно за много кратък период от време и хората са обекти (целеви или не) на множество послания от различен характер (служебни, лични, от телевизия, радио, интернет, социални медии и др.). В този смисъл днес има недостиг на време и за разказване, и за разбиране на посланията. Този дефицит е определящ за избора на стратегия и тактика на комуникацията – избор изискващ внимателен подбор и планиране на ораторите (авторитети и неспециалисти), и съобщенията, така че спецификата на този недостиг на време може, но не се използва максимално за повлияване на способността за слушане на аудиториите – най-вече за преодоляване на съпротивата им срещу ораторите или посланията.
Допълнителен ефект оказва спецификата на областта на комуникация – военната политика, тъй като голямата част от целевите аудитории (особено на текущата кампания WeAreNATO) няма информираност/познания по темата. Този ефект, определен от Петрински като информационен дефицит, е причина за явлението, наречено „конформност“ на отделните представители на обществото (склонност към съгласие с групата) и представлява възможност за създаване и впоследствие използване на групова памет – чрез общи мероприятия, популяризиране на събития, предизвикващи гордост и задоволство и последващото им използване за идентификация на неучаствалите в тях. Както допълва Петрински, времевият и информационният дефицит се преплитат и използването, подредбата и ефективността на елементите в комуникацията, включително продължителността и информативността, зависят от контекста. Що се отнася до властовия дефицит, или използването на дискурса като властови механизъм, към вече казаното може да се добави, че третият елемент, който не се използва, въпреки, че е ключов за използването на дефицита за налагане и упражняване на власт, е т.нар. кризисно мислене,[40] поддържано по естествен път след създаването на НАТО.
От реторическа гледна точка, съществено значение за слабите резултати от убеждаването има и несъобразяването с факторите и бариерите, подпомагащи или ограничаващи ефективното слушане: използването на вече споменатия формален подход в комуникацията, без използване на действеност, конкретика, баланс между познато и непознато, емпатия и др., както и без отчитане на претовареността, предразсъдъците, психическите и емоционални бариери и др. специфики на аудиториите при подготовката и разпространението на посланията.[41]Може да се направи заключение, че институционалният PR („продаването“ на организационен имидж) не се различава в голяма степен от маркетинга (продаването на продукт), при който според някои съвременни изследвания голяма част научните данни за убеждаване на публиките остават неизползвани.[42]
Въпреки, че е ясно (макар и в PR, а не в реторически аспект) дефинирана и планирана, съвременната комуникация на НАТО не е национална, а както вече беше казано – блокова, което допълнително усложнява планирането и изпълнението ѝ. Следва да се отбележи, че политическата ситуация до края на Студената война значително улеснява работата по комуникациите, заради наличието на ясен, недвусмислен враг, който обединява заплахата и страха и срещу когото следва да се насочи вниманието, в името на противопоставянето на който (при това на всяка цена) да се обединят и насочат всички усилия. Общите заплаха и цел улесняват работата на пропагандистите и дават възможност за избягване на (настоящия) сложен, тромав и трудно изпълним процес на убеждаване поотделно.
Краят на Студената война променя статуквото – единият враг изчезва от картата на света, другият продължава да съществува, главно поради здравата си интегрираност и утвърдената полезност. Сривът на доминирания от бившия Съветски съюз източен блок води до политически, икономически, финансови и социални кризи във всички страни-членки, на места и до регионални и локални въоръжени конфликти, някои от които са „замразени“, а други продължават до днес.[43] С изключение на тези страни, останалите общества в Европа се развиват по мирен път, водещ до икономически и социален просперитет. С течение на времето липсата на стимул и на упражнения води до залиняването им[44] и подценяване на заплахата. Блокът трудно се обединява срещу абстрактните заплахи, причините са психологически и произтичат от начина, по който работи човешкото съзнание, включващ опростяване и „презиране на абстрактното.“[45]
Продължаващото десетилетия наред благоденствие (по-силно изразено в по-отдавнашните страни-членки на НАТО и ЕС) води до приемането му (особено от младите и слабо интересуващи се от политика хора[46]) за даденост и до подценяване на факта, че то е възможно и се гарантира от технологичното и военно преимущество, пазени от добре изградената и поддържана система за сигурност. Констатирането на тези обстоятелства, заедно с нуждата от увеличаване на средствата за отбрана, води лидерите на организацията до решението за стартиране на инициатива, която да обясни организацията на населението на членуващите държави и да повиши доверието в нея.[47] Допълнителният ефект от психологическа гледна точка, освен да се обясни организацията, е да се демонстрират недвусмислено и единството, солидарността и надеждността ѝ.[48] Тук, разбира се, не се търси създаване на войнствена нагласа и подкрепа за война, но със сигурност е необходимо дефиниране и обяснение на заплахата. Според Канети заплахата се състои в това, че някой си присвоява правото да убие някого.[49] В случая, при опасността от тероризъм, тази дефиниция се прилага буквално, но когато става дума за разработване на стратегии и мерки за противодействието му, както и за по-абстрактни придобивки като сигурна среда (гарант за лично и обществено икономическо и социално благоденствие) и превантивни мерки, тази дефиниция няма убеждаваща сила. Въпреки абстрактния характер на нещата, които трябва да се опазват, заплахата за отделния консуматор на посланията (бил той член на целева аудитория или незаинтересован гражданин) трябва да бъде конкретна, да се показват недвусмислени примери за това, от което се пазим, но по една или друга причина се е случило – терористични атентати, отравяния, взривове, хибридни действия и хората и системите, увредени от тях, дори помощта за мигрантите, бягащи от несигурните страни.
Крайните резултати показват, че въпреки развитието на концепциите и практиките във военнополитическата комуникация, нивата на убеденост у публиките, особено в България, в способностите и възможностите на собствените им (и блокови) въоръжени сили, остават незадоволителни.[50] Важно е да се отбележи, че същите са драстично по-ниски от тези у тоталитарните системи, като причините за това са няколко. Най-ключова от тях изглежда е пълното разминаване с и неизползването на комуникационните методи, осигуряващи успеха на тоталитарните режими:
- първо, настоящите системи са изработени от професионалисти по комуникации и имат целеви аудитории, които не обхващат целия народ (т.е. не индоктринират и нямат за цел посланието им да достигне и да повлияе абсолютно всички);
- второ, системата е отворена (т.е. не се ограничава обменът на информация със субектите извън блока);
- трето, управлението не използва терор (изобщо, в т.ч. нито за налагане на идеи и за тормоз на инакомислещи).
Допълнителна, вътрешна за нашата страна, причина за ниската ефективност на комуникациите понастоящем са недостатъците в разработването на системите, плановете и програмите, в изпълнението им, на централно и на местно ниво, и липсата на синхрон и взаимосвързаност на вътрешнодържавно ниво и с тези на Алианса.
[1] Вж. Стефанова, Н., „Политическа реторика“, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2018 г., с. 255 и Руменчев, В. „Реторически класификации“, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2004 г., с. 426
[2] Стефанова, Н., „Политическа реторика“, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2018 г., с. 255
[3] В самото начало на ХХ в. българският автор и преподавател при Военното на Н. Ц. В. училище Андрей Тошев дефинира военното красноречие като „изкуство да говориш пред войници“ , Вж. Тошев, А. „Ръководство по риторика и красноречие“, изд. Хр. Г. Данов, Пловдив, 1901 г., с. 158
[4] Тошев дефинира харангата като „реч, която има за цел да въодушеви войника на бойното поле“, цит. съч., с. 166
[5] Според А. Тошев „военното красноречие не се употребява само пред войници, а и пред граждани (напр. жителите на превзета област, за успокояването им и предпазването от смутове).“ Цит. съч., с.159
[6] Според Аристотел „в реториката … има три вида речи: съвещателни, съдебни, епидейктични.“ Вж. Аристотел. „Реторика“, София, изд. „Захарий Стоянов“, 2013 г., с. 57
[7] Гражданската война в Руската империя започва с болшевишкия преврат, т.нар. Октомврийска революция от 25.10./07.11.1917 г. и завършва през 1922 г. с победа на болшевиките и окончателно установяване на СССР. Вж. https://www.britannica.com/topic/October-Revolution-Russian-history
[8] След идването си на власт в Германия през 1933 г., националсоциалистите също прилагат комуникационна система, която е различна от класическата, но с всеобхватни идеология и пропаганда (аналогични на съветските), въведени обаче ок. 15 г. по-късно. От друга страна, въпреки, че са първи, болшевиките не измислят нищо ново в теорията и практиката на убеждаване на масите. Вж. Kenez, P. The Birth of the Propaganda State. Cambridge University Press, New York, 1985, с. 8 и с. 252
[9] Освен останалите решения, на срещата проведена в Ялта (п-в Крим, тогавашен СССР) в периода 04-11.02.1945 г., непосредствено преди края на Втората световна война (т.нар. Ялтенска конференция вж. https://www.britannica.com/event/Yalta-Conference), ръководителите на съюзниците – президентът на САЩ Франклин Рузвелт, премиерът на Великобритания Уинстън Чърчил и генералният секретар на комунистическата партия на Съветския съюз Йосиф Сталин – разделят Европа на зони на влияние. Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния, България и части от Германия попадат в зоната с преобладаващо съветско влияние. Югославия формално е също комунистическа страна, но влиянието в нея е разделено поравно. Вж. https://images.nationalarchives.gov.uk/assetbank-nationalarchives/action/viewFullSizedImage?id=30941&size=800
[10] Необходимостта от изграждане и поддържане на доверие е посочена изрично в NATO ACO/ACT Digital Media Management Guide. Вж. https://shape.nato.int/resources/3/website/Digital_Media_Management_Guide.pdf
[11] За т.нар. „имунизиране“ на аудиторията вж. Руменчев, В. „Реторически класификации“, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2004 г., с. 152
[12] СССР е мултиетническа държава още при създаването си, но това не се взема предвид нито когато се планира държавната пропаганда на новата страна, нито 40 г. по-късно когато същата страна застава начело на цял военнополитически блок и изцяло му налага собствената си политика, в т.ч. и пропаганда. Вж. Kenez, P. The Birth of the Propaganda State. Cambridge University Press, New York, 1985, p. 251-252
[13] Под PR (Public Relations/връзки с обществеността) в настоящия текст се разбира дейността, дефинирана от американските автори Кътлип, Сентър и Бруум по следния начин: пъблик рилейшънс е мениджърска функция, която изгражда и поддържа ползотворни взаимоотношения между организацията и нейните публики, от които зависи нейният успех или провал (вж. Кътлип, Сентър и Бруум. „Ефективен пъблик рилейшънс“, изд. ROI Communication, София, 2009 г., с. 7.) В настоящия текст термините PR, връзки с обществеността и публични комуникации се използват като синоними.
[14] Публичната дипломация е последно дефинирана като: „сборът от мерки и средства за информиране, комуникация и сътрудничество с широк кръг целеви аудитории по целия свят с цел да се повиши нивото на осведоменост и разбиране за НАТО, популяризиране на политиките и дейностите ѝ, увеличавайки по този начин подкрепата за Алианса и развивайки доверието и увереността в него.“ (преводът от английски език мой, Б. Ц.) Вж. NATO ACT/ACO Public Affairs Handbook 2020, p. 259, достъпен на https://shape.nato.int/resources/3/website/PA_handbook.pdf
[15] Kenez, P. The Birth of the Propaganda State. Cambridge University Press, New York, 1985, p. 251-260
[16] За край на Студената война се смята процесът на разпад на доминирания от СССР източен блок, започнал с падането на Берлинската стена на 09.11.1989 г. и приключил с разделянето на СССР на 15 държави в края на 1991 г. Вж. https://www.britannica.com/event/Cold-War
[17] За агитационния влак, обикалял в Русия с военно-патриотична цел през 2021 г., вж. https://function.mil.ru/news_page/country/more.htm?id=12357083@egNews. За измислянето и използването на пропагандния инструмент „агитационен влак“ преди един век в СССР вж. Kenez, P. The Birth of the Propaganda State. Cambridge University Press, New York, 1985, p. 58-62
[18] Кандински, В. „За духовното в изкуството“. София, изд. „Изток-запад“, 2016 г., с. 23
[19] За поддържането на обществен консенсус чрез терор в нацистка Германия, вж. Welch, D. The Third Reich Politics and Propaganda, London, Routledge, 2002, с. 158
[20] Важно е да се отбележи, че навсякъде в настоящия материал под „комуникационна система“ се има предвид системата за публични комуникации (PR), а не техническата система за пренос на данни (ICT).
[21] Терминът „желязна завеса“ става популярен след произнасянето на т.нар. „фултънова“ реч от вече бившия министър-председател на Великобритания Уинстън Чърчил в колеж в гр. Фултън, щата Мисури, САЩ, на 05.03.1946 г. Метафората визира разделението и изолацията, наложени от СССР на териториите, останали под негово влияние. Вж. https://www.britannica.com/topic/Iron-Curtain-Speech
[22] Организацията на северноатлантическия договор, или НАТО, (на английски език the North Atlantic Treaty Organisation – NATO) е създадена на 04.04.1949 г. с подписването на северноатлантическия (по-известен като Вашингтонски) договор между 12 държави от Европа и Северна Америка. Целта на подписващите го държави е да си гарантират взаимопомощ при евентуално нападение. Броят на съюзните държави постепенно се увеличава и днес те са 30. България е член на организацията от 2004 г.
[23] ACO/ACT – Public Affairs Handbook – 2014, с. 242. Политиката по стратегически комуникации на НАТО не е публикувана официално на интернет-страниците на Алианса, но е включена като приложение към цитирания наръчник. Важно е да се отбележи, че през 2020 г. е издадена нова версия на наръчника, в чиито приложения обаче липсва политиката по стратегическите комуникации.
[24] Публичната дипломация (Public Diplomacy) се определя като „гражданските комуникации и средствата и инструментите за диалог на НАТО, отговорни за увеличаването на осведомеността и изграждането на разбиране и подкрепа за политиките, операциите и действията на НАТО в краткосрочен, средносрочен и дългосрочен план, в допълнение към националните усилия на съюзниците.“ (преводът от англ. ез. мой, Б.Ц.). Вж. ACO/ACT – Public Affairs Handbook – 2014, с. 242.
[25] Публичните дейности (Public Affairs (civilian) се определят като „гражданското ангажиране на НАТО чрез медиите за информиране на обществото за политиките, операциите и действията на НАТО – своевременно, акуратно, адаптивно и проактивно.“ (преводът от англ. ез. мой, Б.Ц.). Вж. ACO/ACT – Public Affairs Handbook – 2014, с. 242.
[26] Военно-публичните дейности (Military Public Affairs) се определят като „функцията, отговорна за популяризирането на военните цели и задачи на НАТО пред публиките с цел увеличаване на осведомеността и разбирането за военните аспекти на Алианса. Това включва планиране и поддържане на отношения с медиите, вътрешни комуникации и отношения с местните общности. Военно-публичните дейности на всяко командно ниво директно подпомагат командира и поради това не могат да бъдат натоварвани с други функции или да бъдат поставяни в подчинение на друг персонал.“ (преводът от англ. ез. мой, Б.Ц.). Вж. ACO/ACT – Public Affairs Handbook – 2014, с. 242-243.
[27] Стефанова, Н., „Политическа реторика“, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2018 г., с. 258
[28] Тук следва да се имат предвид дейностите не в тесния организационен смисъл (по дефиницията на НАТО), а стратегическите комуникации на национално ниво (координирани с участието на правителство, министерство на отбраната и неговите подразделения, на свързани държавни, общински, частни и неправителствени организации) и на международно ниво (същата дейност, изпълнявана в преследване на общи вкл. блокови цели).
[29] Политиката по стратегически комуникации на НАТО – PO(2009)0141 – е документ, даващ дефиниции на дейността и разписващ отговорностите по ръководството по ресори на висше управленско ниво. Вж. NATO Stratеgic Communications Policy – PO(2009)0141. За изпълнението на стратегическите комуникации е изготвен наръчника NATO Strategic Communication Handbook Ver. 1.0 – September 2017, определящ отговорностите по тях, дефиниращ информационната среда, оформянето на наративите, планирането и изпълнението. Публичните и военно-публичните дейности са регламентирани в отделни документи и са обобщени в наръчника ACO/ACT – Public Affairs Handbook.
[30] ACO/ACT – Public Affairs Handbook – 2014, с. 5
[31] Важна характеристика на съвременната дейност по публични комуникации е възможността, планирането и отчитането на обратната връзка, улеснени неимоверно от съвременните технологии. В този смисъл тя доразвива класическите постанови за разбиране на и съобразяване с публиката. Вж. Цицерон, М.Т., „За оратора“, София, УИ „Св. Климент Охридски“, 1992, с. 304
[32] Нещо повече, отчита се, че днес всеки може да наблюдава, анализира, показва и комуникира дейности на Алианса, точно или неточно, за да покаже гледна точка, вкл. неправилно разбиране. Вж. NATO Military Policy on Strategic Communications (MC 0628), с. 2.
[33] Важна специфика по отношение на „противниците“ като целева група, е че в част от страните, за които НАТО официално е враг, потокът от информация се контролира, и подобен тип послания е практически невъзможно да достигнат до лица, различни от ограничен брой представители на специалните служби и членове на държавните ръководства.
[34] От началото на кампанията до момента два видеоклипа представят българските въоръжени сили в канала на кампанията в сайта youtube.com. Първият публикуван клип, достъпен на https://youtu.be/hZZXU6GiTo4, е с неясно формулирано и лошо изказано послание на много слаб английски език, което в крайна сметка не допринася за повишаването на разбирането и подкрепата за Алианса. Материалите, публикувани в социалната мрежа “Facebook” с хаштаг #WeareNATO, отбелязват най-вече събития, свързани с българското членство в НАТО, но не развиват темите за приноса и ползите от членството и смисъла на Алианса.
[35] Ценов, Б., „Дигитално приложение на постерните техники“, достъпно на https://bit.ly/2RbWOGc, прегледан на 30.11.2021 г.
[36] Според Цицерон петте канона на реториката са: откриване на материала, подреждане, стилистика, запаметяване и произнасяне. Вж. Цицерон, М. Т., „За оратора“, София, УИ „Св. Климент Охридски“, 1992, с. 49
[37] Тези подробни указания не включват действия по подреждане и стилистика, а технически насоки за разбиране и установяване на средата, ключовите въпроси, интересуващи отделните целеви публики, както и за системата, по която следва да се разпространяват посланията. Подреждането, за която се говори в текста, по-скоро е систематизация на разпространението на материала, т.е. на произнасянето – мислене за система от наративи, наративна арка, наративен пейзаж и др. Показателно е, че в заглавието на абзаца, в който се дават насоки за изготвяне на писмен наратив, е използвана думата “crafting”, която има значение на занаятчийско създаване, не на творене. Самият абзац не съдържа насоки за създаване, а указания за това, че наративът трябва да е кратък, но ясен, да може да се използва самостоятелно като съответстващ на контекста на стратегическите директиви или в помощ за създаване на адаптирани локални послания и пр. Отива се дори дотам да се дава съвет „пишещият“ наратива да се постави на мястото на командира, докато пише, което ще постави наратива в съответствие с „наративната арка“. Вж. NATO Strategic Communication Handbook 2017, сс. 18-19 и B-1-B-3.
[38] Простото репортажно отразяване на събития и процеси няма убеждаващ ефект. Както посочва Чалдини, според съвременния психолингвистичен анализ, основната функция на езика е не да изразява или описва, а да влияе – нещо, което постига като насочва аудиторията към отделни части от действителността, натоварени с мисловни асоциации, подкрепящи гледната точка на говорещия. Вж. Чалдини, Р. „Пред-убеждаването. Скритите механизми на ефикасното влияние“, София, изд. „Изток-запад“, 2016 г., с. 173
[39] Петрински, Г. „Късноантична и византийска канонична реторика“, София, УИ „Св. Климент Охридски“, 2014 г., сс. 45 и следв.
[40] Пак там, с. 53
[41] Александрова, Д. Основи на реториката. УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2013, сс. 290-292
[42] За пренебрегването на научните достижения в маркетинга вж. Чалдини, Р. „Пред-убеждаването. Скритите механизми на ефикасното влияние“, София, изд. „Изток-запад“, 2016 г., с. 134
[43] Като „замразен“ конфликт се определя напр. ситуацията в Транснистрия/Приднестровието (непризнат от никоя държава анклав в граничния район на Молдова с Украйна, по източния бряг на р. Днестър, вж. https://www.britannica.com/place/Transdniestria), а продължаващ конфликт е този между Армения и Азербайджан в Нагорни Карабах (вж. https://www.britannica.com/place/Nagorno-Karabakh).
[44] Художникът и теоретик на изкуството Василий Кандински посочва, че подобно на тялото, духът също залинява, ако не се упражнява. Вж. Кандински, В. „За духовното в изкуството“, София, изд. „Изток-запад“, 2016 г., с. 90
[45] Талеб, Н. „Прокрустовото ложе“, София, изд. „Бук травъл“, 2020 г., с. 76
[46] Според социологическите изследвания в България и на Балканския полуостров младите хора имат изключително слаб интерес към политиката като цяло (7%) и към външната и вътрешната политика на страната (14%). Вж. Митев, П-Е, Попиванов, Б., Ковачева, С., Симеонов, П. „Българската младеж. 2018/2019“, Издател: Фондация „Фридрих Еберт“, Бюро България. Достъпно на https://www.fes-bulgaria.org/fileadmin/user_upload/Balgarskata_mladezh_2018_2019.pdf, 2019 г., с. 65. Изследването обхваща лицата на възраст между 14 и 29 г.
[47] Началото на кампанията и мотивите за нея са обявени на официалната интернет-страница на НАТО на 22.05.2017 г. Вж. https://www.nato.int/cps/en/natohq/news_144018.htm?selectedLocale=en
[48] Защото, ако например използваме определението на Елиас Канети, масата на организацията включва политиците и въоръжените сили от всички държави-членки, то централата и вземащите решенията (срещите във формат държавни глави, външни министри, военни министри), са нейното ядро, което трябва да бъде единно, без значение на това колко е голямо, и стабилно, без изгледи да се разпадне. Вж. Канети, Е., „Маси и власт”, Плевен, изд. „Леге артис“, 2018 г., с. 76
[49] Пак там, с. 74
[50] Според данни на социологическата агенция „Галъп“ от 22.07.2020 г. 32% от българското обществото имат доверие в НАТО, а 50% нямат. Вж. https://www.gallup-international.bg/43671/confidence-in-major-institutions-2/
Comments
0 comments
