Брой 4
Проф. дсн Максим Мизов
Резюме: В статията се анализират някои злободневни аспекти на мутациите и публичните изяви на политическите езици в нашата историческа съвременност. Осветени са причините, факторите, проявите и ефектите на генеалогиите и феноменологиите на драмите на езиците. Изяснени са важни страни от корелациите на политическите езици с медиите. Разкрити са и някои интригуващи параметри и тайнства на обществата на спектакъла и езиковите власти.
Ключови думи: власт, демокрация, езици, медии, политика, постмодерност, спектакли.
Abstract: The article analyzes some topical aspects of the mutations and public appearances of political languages in our historical modernity. The causes, factors, manifestations and effects of the genealogies and phenomenologies of language dramas are illuminated. Important aspects of the correlations of political languages with the media are clarified. Some interesting parameters and secrets of the societies of the spectacle and the language authorities are also revealed.
Key words: power, democracy, languages, media, politics, postmodernity, spectacles.
В исторически традиционно битувалите масови представи демокрацията обикновено се описва, а и тълкува като обществено-политическо устройство, което солидно и трайно га-рантира производството, разпространението и консумацията на различни езикови идентич-ности. Лингвистичният плурализъм и свободата на публично изразяване са конститутивни нейни характеристики, често смятани за едни от най-фундаменталните нейни референции. Ето защо, когато в историята или публичния живот на дадено общество възникват, или дори трайно се установяват реалности, порядки и нрави, които възпрепятват, редуцират, или даже напълно отменят тези генерални референции на демокрацията, обикновено трябва да се го-вори и пише за поява и развитие на формална, имитатитивна, квази-, псевдо-демокрация, ако не и за тоталната подмяна на демокрацията отавторитаризъм, тоталитаризъм, пер-манентно използвана демагогия, или натрапчиво битуващ в публичния живот популизъм. А нашата съвременност исторически/всекидневно ни сблъсква с такива одиозни реалности. Особено релефно се забелязва тази тенденция в годините след края на Студената война. То-гава, със събарянето на Берлинската стена и свалянето на авторитарно-партократичните по-литически режими в Източна и Централна Европа, започват ескалиращо да се развиват про-цесите на редукция на жизненото и властовото пространство на някои леви политически ези-ци, някои от които се свиват като шагренова кожа, а други напълно изчезват. И не се спира дотук, т.е. само в засегнатите бивши социалистически страни. Турбуленцията на процесите засяга все по-неудържимо, динамично и променящите се капиталистически страни. Не слу-чайно в някои от тях авторитетни, солидно и дълготрайно битували по върховете на държа-вата и обществото партийно-политически езици започват бързо да отстъпват и губят пре-дишните си властови позиции, а някои дори напълно изчезват от публичния живот. Това с още по-голяма сила важи за бившите социалистически държави, в които преходът към ка-питализъм изтласква на високи обороти старите политически и идеологически езици.[1] В тях жизнените и властовите пространства на комунистическите или социалистическите езици ускорено се променят и смаляват, а темповете, динамиката на превземане, окупация и гос-подство на други – центристки и десни – политически езици в тези пространства са очевидни, защо скоростта на доверието[2] в лявото намалява, а в дясното расте. Избухването на конюн-ктурно рекламирани свръх-нови звезди на политически езици и поглъщането на стари в чер-ните дупки на публичното безразличие, пренебрежение, недоверие и забрава са явни. Това особено релефно личи сега, в условията на динамично разиграващия се сега пред очите на световната общественост драматичен, а и съдбоносен за бъдещето на света и човечеството въоръжен сблъсък на територията на Украйна, който е, всъщност, и Трета световна война. В неговите реалности компасът, показващ вярната посока към истината или лъжата, направо е полудял – върти се шеметно на всички посоки и човек не може да се ориентира правилно. А както дори и най-аполитичните, или неграмотни хора знаят, първите жертви в условията на война са Истината и Правдата, а първите печеливши – Лъжата, Спекулацията, Манипула-цията, Измамата и Заблудата. Но както губещите, така и печелещите са невъзможни без съ-ответните екстри и услуги на езиците, особено на свръх-политизираните в момента езици.
За фундаменталната значимост на езиците можем да съдим дори само по факта, че страстният защитник на аристокрацията и върл противник на демокрацията – древногръц-кият велик философ Аристотел – определя робите като говорещи скотове, т.е. животни. А в наше време, когато все повече хора се превръщат в роби на манипулациите на властниците и техните сервилни лакеи – експерти, анализатори, поръчкови квази-учени и грантови НПО-персони, те се оказват и още по-злощастно положение от античните роби, понеже им се заб-ранява да говорят онова, което мислят, или желаят, а трябва да приказват – особено на пуб-лични места, – единствено онова, което властниците смятат за правилно, уместно или добро.
Истинската демокрация няма и не може да има нищо общо с ограничението или заб-раняването на инакомислието и инакословието, защото тяхното проявление е сигурен инди-катор за нейното боледуване, дори рисково, агонизиращо положение в конкретни ситуации. Днес, обаче, сме очевидци, а някои дори и жертви на подобно крайно одиозно отношение и поведение от страна на конюнктурно овластени персони, или институции, които искат да, а и реално налагат сериозни ограничения, или даже забрани за публично допускане или изява на чужди езици, които преднамерено и инструментално се обявяват като вражески и опасни. В такива одиозни ситуации обикновено в публичното време-пространство умишлено и инс-трументално се пускат „в оборот“ съответни обяснителни, или оправдателни „алибита“, въ-преки че политическата целесъобразност никога, а и никъде не може да се третира за ре-ципрочна, тъждествена на реалната обществена полезност, или историческа зловредност от подобни езикови редукции, табуирания. Показателен в тази аспект е, например, случаят със Соломон Паси, който в неистов транс и вихрен галоп обикаляше телевизионни студия и с императивен, заплашителен тон изискваше незабавна и пълна забрана за допускане в ефир на всякакви други освен правилните езици в днешната ситуация. Но, за жалост, не е само той, защото бруталните или перфидните ограничения, а пък и лишавания на гражданите от конституционните им права, отнасящи се до политико-езиковото разнообразие и свободата на публично изразяване на автономни и автентични гледни точки, мнения по злободневни за обществеността проблеми или дилеми, не са единични. Напротив, те са масови, хронични, безогледни, а и безнаказани от страна на оторизираните държавни институции, които следва отговорно, пък и стриктно да защитават конституционните права и свободи на гражданите. Както виждаме, чуваме, четем и разбираме, подобни казуси и напрежения съществуват не само у нас, нито пък са само израз на характерната ни историческа провинциалност. Те са очевидни, мащабни, а и ескалиращо срещащи се в държавите и обществата от евроатланти-ческата ос, които дне са ни непрестанно представяни като неоспорим еталон на демокрация. Във все повече европейски страни-членки на ЕС спешно се въвеждат драконовски закони и наредби, остракиращи или табуращи политически езици и символики, които се разминават с позволеното, или допустимото от хегемонния (в днешно време) политически мейнстрийм. Забраните на излъчването на руски телевизии и радиа в европейското и световното медийни пространства непрекъснато увеличават своя брой, тежест и дори комичност. Стига се до ис-торически непознати досега парадокси или даже абсурди, западни страни да забраняват сре-щу огромни глоби, или тежки присъди за затвор латински букви, както и до легитимиране на тотални забрани срещу чужди, вражески езици, културни и гениални творби. А подобни одиозни факти са очевадни доказателства за това, че напълно съзнателно, методично, орга-низирано и системно се утвърждава публично фрапираща и динамично ескалираща целева, селективна и инструментална ампутация на хора, творци, експерти, анализатори, общест-веници от медийните ефири, обективи и микрофони, които могат, (пък и желаят) да изразят някакво друго, различно от конюнктурно господстващото, или наложено отвън, мнение за събитията в глобален, континентален, национален, регионален, дори само в местен план. Но историята многократно и то по доста красноречиви начини е показала, че днешната поли-тическа целесъобразност и езикова политкоректност не струват пет пари след време, кога-то реалностите и условията, порядките и нравите в света, даден континент, страна или об-щество се променят радикално, в т.ч. нерядко понякога дори в антиподна посока, или форма, и когато въздиганата на пиедестала на истината опашата лъжа се окаже изцяло разобличена. И, макар че политическата политкоректност вече е достатъчно публично изобличена и опо-зорена, ревностните й защитници продължават все още брутално да я натрапват на света.[3] И, ако в нашето смутно и преломно историческо време все по-често се говори и пише за пер-верзните съпричастия, а и съучастия на всевъзможни идеологически и политически визио-нерства, като мултикултурализма, джендъризма и пр., рекламиращи и самоотвержено защи-таващи правата, живота и властта на политкоректността, чрез перфидно и инструментално подлудяване на тълпите[4], то далеч назад, още в края на ⅪⅩ век Пол Ренияр беше писал за гибелното влияние на историческите пандемии и умишлено предизвиканите политически епидемии на масови илюзии, халюцинации, истерии, паранои, мания за величие и лудости[5]. Тази опасна тенденция обаче продължава и в нашата бурна съвременност, когато чрез разно-образни психо-вируси, егрегори се провокират сериозни трусове в масовата психика без да се стига до крайности, т.е. до тежки ментални или психически разстройства, но с временно, или дълготрайно дезориентиране и смущение на мотивацията, или поведенската стратегия.[6] А след като обществата са полудели, обхванати от исторически паранои и политически ха-люцинации, може ли политическите езици да остават в безметежно, спокойно или нормално състояние, и да не носят определена виназа всичко, случващо се покрай, а и със самите тях. Именно те доставят не само суровина, но и терен, както и технологии за провокиране, или поддържане на такива одиозни състояния в манталитета и маниера в даден тип ситуации. На всичко отгоре, живеем и в свят, в който и „фабриките за безумие“ работят с пълна сила.[7]
Ралф Дарендорф също обръща внимание на опасните изкушения и гибелните съблаз-ни на несвободите, завоалирани и дискретно действащи чрез фиктивните свободи[8], при това не само и не толкова в ненормалните, колкото и в мирните и спокойни времена и общества. А днес са очевидни историческата турбулентност на света и ужасните разпади на всички об-ществени, политически структури, дискредитациите на техните исторически визионерства, които няма как да не се отразят на балансирането в този хаотичен свят и на властовите езици. Ето защо верните защитници на истинската демокрация не бива да униват и да се предават, а трябва непоколебимо да вярват, че след конюнктурно господстващият мрак идват ярките светлини и лазурни хоризонти на свободата за истината, а това значи и за свободата на езика. Защото всяко покушение, ограничение или забраняване на тази свещенна свобода е грях, до-ри нещо повече – съвършенно преднамерено, безнаказано и хладнокръвно убийствона опре-делени политически свободи и човешки права чрез дискредитацията, репресията, или дори публичнните екзекуции на дадени езици и на техните публични изразители, или защитници, което се провежда с мълчаливото съгласие и дискретната помощ на държавни институции. Впрочем, днес сме очевидци, как евроатлантическите ментори и господари на света изпра-щат на публичните клади или зловещите гилотини дори най-сакралните си принципи и цен-ности, като неприкосновеността на частната собственост, или строгото спазване на закона. А тези престъпления нямат нищо общо с патоса и етоса на истинската, а не с тези на фор-малната, витринната, квази-, или псевдо-демокрацията, която се перчи с квази-свободите си.
Нещо повече, за разлика от предишните исторически епохи и типове общества, в които на хората непрекъснато, а и чрез езиците се „набиват в главите“ императивите да от-стояват докрай идентичността си, в нашата съвременност последната губи своята кардинал-на ценност и се превръща в конюнктурно-меркантилна величина и в инструмент за изгодна адаптация. Неслучайно постмодерността рекламира модулният тип личност[9], която може, като секционна мебел, да вади едни, или да скрива други свои качества, според особеностите на ситуацията, в унисон с нуждите от съответни реални или, имитативни поведенски прояви. А такъв радикално променен график и трафик на политическите езици в публичните и дори в неформалните комуникативни хронотопи ускорява тяхната аморфизация и дискредитация.
В крайна сметка, за правилността, а и полезността на даден политически език един-ствена и най-висша инстанция е Историята, или Времето. Всичко друго е конюнктурно, а и преходно. Затова не бива да се възприема и оценява за меродавно и окончателно, въпреки и независимо от това защо, как, кога, къде и доколко то се налагаот моментата ситуация и от господстващите в държавата/обществото елити, прокарващи свои тайни властови сценарии.
В съвременните обществено-исторически реалности и свръх-политизирани и нрави кардинално се променят и контурите на езиковата личност на публично изразяващите се лица. Класическото правило за относително стабилен континуитет между особеностите на персоналната идентичност и маниера на публично говорене се нарушава драстично, много отвъд допустимите норми и параметри. То се подлага на извънредно динамично и крайно противоречиво конформистко вписване в актуално-пулсиращия ситуационен контекст. Би-тувалото векове или дори хилядолетия златно правило „говори, за да те опозная кой и какъв си“ в нашата съвременност е напълно девалвирано, кардинално ревизирано и безскрупулно подменено с друго, което е на „гребена на вълната“ – „говори така, че да си в час със съби-тията и изискванията на конюнктурата“. Днес е много по-важно не кой или какъв си, а какъв изглеждаш, за какъв могат/трябва да те възприемат другите, с които в момента общуваш, като винаги мотивацията следва да е с някаква инструментална телеология, не безкористна. Обаче, тази морално-етическа девалвация на политическите езици ги прави по-неустойчиви, зависими, податливи на всевъзможни натиски, конюнктурно адаптивни или конформистки. Ако някога е исторически ясно съществувала определена доза на неприемливост, нетърпи-мост или дори непоносимост към хамелеонското променяне на лингвистичния маниер на субекта, днес тя е вече напълно забравена, дори безцеремонно хвърлена във вехтошарските кошове на историческата ненужност и, преди всичко, на персоналната безполезност и, още по-точно, на страха от евентуалната нейна вредност. Вече не класическото, завещано ни още от античната древност, правило да се опазва и демонстрира (на всяка цена или дори въпреки обстоятелствата) езиковата личност на човека, а съвременно доминиращият постмодерни-стки еталон, съобразно когото персоната трябва винаги и навсякъде да се съобразява, впи-сва, да мимикрира, или симулира формално единомислие и фиктивно единодействие с тези, които задават пулса или облика на мейнстрийма, едва ли не априорно предопределя кода на персоналната мотивация и съответно на обусловената от нея поведенска стратегия, тактика. А това вече е дискретно, незабележимо, преднамерено и инструментално премълчано кон-фронтиране с друга парадигма на царстващата навсякъде постмодерна рефлексия – тотална-та критика и демонстративният отказ от всякакви универсалистки модалности. На практика, се оказва, че строгото изискване за перманентно съобразяване и подчиняване на конюнктур-но господстващата контекстуалност е превърната форма, завоалиран начин за прокарване и употреба на универсалистки прийоми, но и форми на манталитета и маниера на поведение, колкото и те външно да се прикриват зад всевъзможни разнообразни форми, профили и т.н.
Естествено, за подобен радикален обрат има и съответни причини, а и обяснения. Те могат/трябва да се търсят, от една страна, в тайнствата и особеностите на постмодерната епоха и на доминиращата в нея рефлексивност, а и – от друга страна, – в исторически карди-налната динамично противоречива инструментална, макар и не винаги ясно осъзнаваема, плурализация на идентичностите на субекта в скоростно менящите се ситуации и контексти. Защото принудителният или формално доброволният разпад от стабилно опазване и перма-нентно възпроизвеждане на езиково-идентичностния профил и „автограф“ на субекта, добре познат от предишни исторически епохи, типове общества, цивилизации и култури, днес вече е подложен на съвършено други натоварвания, които субектът обикновено не може да осъз-нае в тяхната цялост и корелация, или пък не желае да се съобразява с техния ригоризъм. И освен това, ако демокрацията е подложена на изключителни предизвикателства и дори ги-белни рискове, на неудържими процеси на публични дискредитация, даже, както все повече се говори и пише, на летален изход в публичния и частния живот на съвременните хора, ня-ма как да удържи и на фронтовете на стабилното опазване на езиковата самоличност. И не са тайна, а общосподелена публична мълва банално всекидневните прозрения и коментари на днешните хора за естествената, нормалната им шизофренност спрямо идентичността им В крайна сметка, постмодернисткият радикализъм, отричащ всичко стабилно и трайно, няма как да не атакува и даже смъртоносно порази сферата и на лингвистичните характеристики, особености, публични, или частни изяви на съвременния човек в различни видове ситуации.
Неистовата страст на постмодернизма да говори и пише на колкото може по-труден за разбиране и оценяване език, който е пределно атрактивен и ефективен за прокарването на дискретни властови планове и сценарии, се оказва органично свързан и неизбежно подвлас-тен на друго, много съществено обстоятелство, свързано с преобърнатите радикално зависи-мости между политиката и пазара. Ако някога либералната демокрация отваря царски двери пред пазарните отношения, ценности, нрави, принципи и порядки, естествено, при условие те да обслужват тези на политиката, днес, в условията на постмодерността, пазарът от слуга се превръща в господар на политиката, превръща я в своя окаяна пленница, или дори слугиня. А подобен радикален обрат няма как да не се отрази (при това фатално) и на политическите езици, които все повече и все по-очевадно се комодифицират. Но там, където и когато на предна линия и в господстваща позиция се оказва Пазарът, Истината няма място, нито роля. Защото Пазарът търси печалби, а тяхното бързо и оптимално постигане не само допуска, но изисква в качеството на категоричен императив употребите на Лъжата, Измамата и Заблу-дата, т.е. на всевъзможни спекулации и манипулации, които оскверняват и дори прокуждат безпристрастието и безкористността, обаче, предлагат оазиси на пристрастието и користта. Затова и купените, или продадените езици, в т.ч. най-вече политическите такива, нямат чет.
Всемогъществото на Пазара, който вече напълно е проникнал, овладял и господства над публичния и частния живот на хората, се нуждае фатално от всевъзможни спекулации и мошеничества в и спрямо езиците, които моментно, или дълготрайно го обслужват. То ре-ално предполага или безцеремонно изисква тотално, безусловно и безостатъчно съобразява-не на вербалните логики, техники и практики с алгоритмите на неговите ценности, норми, принципи, порядки и реалности. А където или когато думите се превърнат в монети, поро-ците и пошлостите не закъсняват да навестят, окупират и господстват над съзнанието и би-тието на оказалите се под тяхната власт човешки индивиди, общности, класи, или общества. А тъй като няма и не е възможен пазар, който да е 100% обезопасен, или гарантиран срещу визитите, волунтаризмите и пакостите на инфлацията и хиперинфлацията, то няма, пък и не е възможен политически опазарен език, който да не бъде обезценен, фалиращ, банкрутиращ. Ето защо покупко-продажбата на мнимата чест и фиктивното достойнство на политическия език никога не могат да компенсират, или гарантирано избягнат неговата смъртна присъда. Колкото и бодро да си въобразяват, или атрактивно, но и ефективно да лъжат политиците и идеолозите, че могат да продават както си искат, на когото и когато желаят индулгенции за своите лъжовни думи и фалшиви обещания, никога ефектите им не са реципрочни на онези, които някога Църквата и Религията са постигали с индулгенциите за извършените грехове. При това както Чистилището, така Адът за грешниците в политиката и идеологията са не са-мо метафизични, трансцедентални, реещи се в просторите на въображението и фантазията, а съвсем реални и никога не прощаващи със своите възмездия, или разплати за властниците. А в тези одиозни процеси и ужасни събития ролята на езиците е огромна, макар че винаги действат на исторически много добре познатия принцип „Смърт на краля, да живее Кралят!“
Господството на Пазара над Политиката и Демокрацията, обаче, е неразривно свърза-но с неистово, а и инструментално преследване, но и доставяне на масовата публика, в бит-ността й на потенциална, или реална клиентела, на атрактивни зрелища. Не случайно ембле-матичният Ги Дебор в знаменития си бестселър „Обществото на спектакъла“, както и в доста по-късно публикуваните коментарии към него[10], по уникален и солидно аргументиран начин разобличава напълно мистериите и тайните ангажименти на зрелищността в това общество, доказвайки защо и как стоковият фетишизъм се превръща в гибелна напаст за историчност-та и всекидневието на засегнатите или моментно сразените от властта му субекти. Но поли-тическите или силно политизираните езици в определени наелектризирани обществено-ис-торически ситуации могат да се превърнат не само в особени тип бойни полета, а и в страте-гически, или тактически оръжия, чрез които внезапно, или за по-продължително време опо-нентите, противниците и враговете могат да бъдат доста силно разколебавани, стресирани, заплашвани, публично дезавуирани, дискредитирани, стигматизирани, репресирани, сим-волно, или даже реално елиминирани от властовите съперничества и институции. По-късно и друг негов сънародник – Даниел Бенсаид, – от друг ракурс също анализира тези проблеми.[11]
За нас (в случая) е важна идейната опция на Дебор, разкриваща перфидността на оку-пацията на Демокрацията от Пазара, превръщането на демократичните институции, квази-демократичните реалности и псевдо-демократичните обществени порядки в добре завоали-ран параван, който скрива и премълчава от общественосттта истината за ставащото, при това чрез разнообразните екстри и услуги на политическите езици, които умело прикриват, или, когато е необходимо, арогантно и брутално натрапват на гражданството определени лъжи, постистини, фалшификации, спекулации и манипулации с истината за определени значими исторически, или актуални събития, процеси, или за знакови фигури, които участват в тях.
Впрочем, зрелищността, за която говори и пише Дебор, сега вече е пълната си стихия, особено в перманентното и инструментално конструиране на всевъзможни политически, и политизирани хепънинги, пърформанси, флаш мобове и пр. масови публични мероприятия, които сериозно преформатират съзнанието и психиката на зомбираните от тях субекти.[12]
Банално известно е, че Пазарът изисква непрестанни промени в курсовете на настро-енията, вкусовете и апетитите на неговите клиенти, или участници в тайните му далавери-афери. За да могат да спечелят, както търговците, така и клиентите на стоките им фатално се нуждаят от симулации и имитации, превъплъщения и всевъзможни разигравания, в които няма как да не гастролират и дори господстват отново лъжите, измамите, заблудите, или по-не техните превърнати и интимно по-приемливи аватари – илюзиите, химерите, халюцина-циите, които щедро и изкусително предлагат изобилия от нереалности и фалшиви ефекти. А още преди години в свои трудове италианският професор Ремо Бодеи развиваше своите интригуващи идеи за това, как съвременните хора все повече, неусетно потъват и се оказват заложници, пленници на живот, изпълнен от нереалности. Той проницателно, а и с искрена тревога предупреждаваше, че изкушението и предаването в плен на нереалностите е твърде опасен и фатален път, защото неизбежно води до тоталитаризъм и пълен разпад на човека. А първите стъпки и най-опасни, гибелни съблазнения идват с пришествието и господството на фалшивите думи, купените, продадените езици и остракираната истина в значенията им.
За изкусителния, а и гибелен път на човешката личност в този контекст Бодеи залага-ше „ва банк“ на идеята си, че истинският виновник за неговата историческа поява е ескали-ращата и пагубна власт на медиите, неусетно проникващи, окупиращи и налагащи игото на спекулациите, манипулациите, лъжите, измамите и заблудите в публичния и частния живот на хората. Бодеи страстно развиваше визията за фаталното проникване и неусетното господ-ство над публичния и частния живот на хората чрез коварните посредничества на медиите. Според неговите идеи, политиката и идеологията са се промъкнали незабелязано в домовете, а оттам и в душения свят на хората, пренасяйки всичките фалшификации или безобразия на властовите отношения и реалности в тези на всекидневието и житейските драми на хората. Чрез радиото и телевизията, политиците и идеолозите са се превърнали в домашни любим-ци, които развличат, занимават, ядосват или трогват, а и печелят човешки умове, сърца. Той акцентираше специално на факта, че посредством дискретната, но и перверзна роля на ме-диите, а значи на техните разнообразни езици, властниците, политиците, идеолозите могат и успяват да създадат измамна, преднамерена, изкуствена среда или атмосфера на квази-до-верие и псевдо-откритост, зад които в пълен мрак се спотайват опасните им реални кроежи.
Нещо повече, дори ясно съзираше и аргументирано обясняваше и доста голямата ви-на на журналистите, поради тяхното – принудително, или доброволно – съпричастие и съуча-стие в конструирането, пласмента и рекламата на спекулативни и манипулативно ангажира-ни опасни нереалности, чрез офертите на езиците. Той ги обвиняваше, че доброволно и умишлено са станали дискретни, често и брутални, арогантни, или циничниназдорници на вкусовете, интересите и поведенческите модели на хората от техните аудитории. Бодеи вяр-ваше, че успехите на коварната медийна комуникация, зад които винаги се крият различни, нечистоплътни и дори перверзни властови намерения, проекти и сценарии на политиците, в нашата смутна историческа съвременност се дължат на коварно експлоатиране, а и транс-формиране на авторитарността и фамилиарността в човешките отношения и реалности. Той бе твърдо убеден, че в предишните епохи или типове общества авторитарността е била много по-открита, директна и безцеремонна, макар често да не се е отказвала и от екстрите и услугите на иносказания, превърнати форми, непрозрачни слова и действия, докато в съв-ременните политически светове, реалности и нрави тя е била принудена да се откаже от тези си нагледни и нагли прояви, но и да ги замени с незабележими, неосъзнати и предполагащи изобилия от всевъзможни илюзии и халюцинации за взаимна доверчивост между управни-ците и управляваните, която неусетно прерастват и в ескалираща фамилиарностмежду тях. Ключовата му идея в този контекст обаче бе тази, че посредством медиите, политиката има възможности, а и способности да се превръща в могъща, но и безнаказано функционираща индустрия за производство, дистрибуция, реклама и консумация на опасни нереалности. А кой и как може да бъде по-нужен и полезен за осъществяването на този секретен план от политическите езици, които стават привидно все по-семпли и уж прозрачни, докато реално хората разбират все по-малко от това, които те всъщност им казват, показват, или доказват. На тази съблазнителна, перверзна, но и гибелна имитация на прозрачност и разбираемост на скритото в тъмните ъгълчета на думите и образите по-късно внимание обърна друг итали-ански и популярен мислител – Паоло Вирно, изобличил мистериите на граматиката на мно-жествата[13], в т.ч. и на многобройните – смислови, а и кононативни – превъплъщения на целенасочено и инструментално произвеждани, разпространявани и консумирани термини.
На prima vista може да се каже, че в идеите на Бодеи има немалко основания. Заедно с това, обаче, не бива да се пренебрегва, омаловажава или игнорира фактът, че лансираната от него версия за фамилиарността и доверието, постигнати чрез коварните перверзии на ме-диите и политиката, не са съвършено безупречни, или лишени от ахилесови пети. Защото, първо, фамилиарността още не значи, не е напълно равностойна, еквивалентна или реци-прочна на интимността. И, второ, понеже веднъж започналата явна, или дискретна агресия на фамилиарността никога не е изцяло сигурна в крайния изход, развой на събитията, понеже всяка фамилиарност е възможна и реална само в определени форми и граници. Нещо повече дори: винаги идват моменти или настъпват ситуации, в които фамилиарността започва да досажда, отегчава, става нетърпима и дори непоносима за нейните консуматори, при което те обикновено намират съответните начини да й покажат изискуемото място и роля. Което, на практика, означава, че дълбоко спотаената в дълбините на фамилиарността интимизация не е била достатъчно солидна и трайна, не е гарантирала достатъчно бъдещето си. А кой по-добре може да свидетелства или съдейства за подобни разриви, или дори за такива неочак-вани отмъщения и сурови възмездия на накърнената, или даже липсващата интимност над самодоволно и тщеславно публично перчещата се фамилиарност, от политическите езици. Фактически се оказва, че реално, макар неусетно и неосъзнато от хората, се е създавал ома-гьосан кръг, в които хората биват въвеждани, а после и извеждани с помощта на езиците. И, естествено, за цялата тази дискретна и обикновено недостатъчно понятна на хората опера-ция, те следва да си платят жестоко, на висока цена за предоверяването си в обещанията и фамилиарността, за изкушенията и консумациите на фалшификатите, спекулациите, мани-пулациите, измамите, заблудите, халюцинациите и трансовете, които шумните и пъстри тър-жища, или сборища на политическите/политизираните езици щедро, подло са им продавали. И е необходимо да се подчертае на всяка цена, че продаващите доверие и фамилиарност сло-ва не гарантират появата или развитието на интимни, съкровени чувства и трайни симпатии към тях. Дори обратното, – системното производство, разпространение или консумиране на полуфабрикати, или на квази-доверие и псевдо-фамилиарност водят до бумерангови ефекти, защото не се превръщат в незаобиколими или сакрални части от човешката интимност към определени визии, принципи, идеали, ценности, норми, въдворени в и чрез дадени термини.
Интимността допуска близост и много повече от допустимото само за тези, които са истински и трайно обичани. А в политиката такава вечна и трогателна любов е много рядка, или обикновено непостижима в реалните властови отношения и зависимости между управ-ляващите и управляваните. Тя не обича и фалшивите слова, нито евтините обещания, а както едните, така и другите са в изобилие в асортимента на политиците и пикантните менюта на идеолозите-демагози, или популисти, заради което чувствата на доверие и фамилиарност в и с политиката са много крехки, нетрайни, пълни с опасности или неизбежни разочарования.
Съвсем друг е статусът, а и патосът на фамилиарността в политиката, която може и дори винаги залага на пресилените, измислените, въображаемите отношения и зависимости. Ето защо тя си позволява волности, капризи и волунтаризми, които обикновено интимност-та не приема лесно и бързо, дори гледа на тях с нескрито подозрение, а и с остра бдителност. Затова политиците могат да си въобразяват, че посредством коварни и съблазнителни думи могат да привлекат вниманието и спечелят интереса, доверието на гражданите, но техните фантазми и порочни възгледи за тези отношения никога не гарантират трайна интимност, която е готова на всеотдайни, или саможертвени актове, дори подвизи в името на любовта.
В крайна сметка, залагането на измамни думи или фалшиви обещания не е много по-различно, нито чуждо от арсенала и репертоара на проституирането. Не случайно знакови мислители сравняват политиците с духовни и морални проститутки, готови на всичко, за да спечелят вниманието и мимолетната полза от случайни, или вечни „овци за стрижене“. Който не вярва, нека да прочете и осмисли добре писаното по този повод от О. Вайнингер[14]. Впрочем, днес все по-често, а и в най-различни контексти се говори и пише за вербалната проституция на властниците, за перверзиите на политиците в и чрез ползваните от тях езици. И както в живота, така и в историята, а най-вече в политиката отношенията към прости-тутките се запазват независимо от, или въпреки историческите смени на пейзажите – те се забравят лесно, пък и дори биват мразени заради това, че са успели да съблазнят наивниците, а и да вземат доста повече от това, което е било очаквано като обещани ползи, изживявания. И едва ли някой разумен, или морално почтен човек се съмнява, че публично рекламираните и натрапчиво инфилтринаните в масовата психика и всекидневното обществено съзнание постиистини са нещо друго освен превърнати форми на лъжи, фалшификации, спекулации. Тези изкусителни, атрактивни, забавни, тонизиращи, дори наркотизиращи съзнанието и би-тието на хората постистини обикновено са впечатляващо облечени в съответни конюнктур-но модни, или контекстуално задължителни – за съответните ситуации – дрескодови езици. И както зад облечените в официални смогинги „пингвини“ могат да се крият и почтени, а и непочтени, порочни, извратени, или дори престъпни особи, така и налаганите в нашата съв-ременност политически езици могат да крият в себе си както истината, така също и лъжата. Поне що се отнася до пингвинските шествия на политиците, това е напълно вярно и точно!
Бодеи с нескрита тъга отбелязваше и анализираше факта, че перверзните игри с чо-вешката доверчивост, наивност и искрената вяра в политическите визионерства неизбежно стигат и до кошмарния си финал, при който обикновено всички маски се свалят и то докрай. Той дори бе непоклатимо убеден, че с посредничеството на медиите, властта е проникнала дълбоко, чак до светая светих на човешката личност и индивидуалност. Обаче, според мен, по-правилно е да се каже, че най-вече с екстрите и услугите на политическите езици се пос-тигат такива забележителни, но, съществененно, в перспектива нерядко и трагични ефекти. Защото думите първи долитат и последни се отделят от човека, съзнанието, но и живота му. Те са първи вестоносци, акушери, но и мъчители, палачи, или гробари на всеки политически режим, който самонадеяно и винаги измамно си въобразява, че е техен всемогъщ господар.
Най-често цената на подобна разплата е проиграното – историческо и екзистенциално – време на личността – изгубено, или пропиляно в миражи, фикции, илюзии, химери и халю-цинации, които духовно, нравствено са смалили ръста на човешкото в нея, а това значи и на истински демократичното, което е било перверзно сменено от ерзаци или полуфабрикати. Ето как, неосъзнато, но реално думите, политическите или политизираните езицимогат да въздействат – акселериращо, или забавящо – на процесите на очовечаване на личността, на обогатяването на нейната индивидуалност, на разкрасяването и облагородяването, или – об-ратното – за загрозяването, а и примитивизацията на нейния граждански и човешки облик.
Десетилетия преди Бодеи Вилхелм Райх публично и доста аргументирано бе разоб-личил мистериите на тоталитаризма спрямо неусетното и неосъзнато смаляване на човеш-ката личност и индивидуалност, дори на тяхното изчезване, или унищожение. Знаменитата книжка за „Малкият човек“, или цяла една глава в „Психологията на масите и фашизма“ на В. Райх нагледно показват, а и достоверно обясняват зловещите трансформации на човека в одиозно и опасно не само за другите, а и за самото себе си същество, в т.ч. чрез езика му.[15] Емоционалната чума, която той анализира, реално най-напред, но и докрай се разпръсква и удържа, дори когато реалностите са силно променени чрез определени термини и дискурси. Ето защо днес не само не сме в пълна безопасност, а дори – напротив, – се оказваме пряко и неусетно пред, или даже вече летим в пропастта на смаляването ни като личности, човеци, и в което стремително падане рекламираните парашути на конюнктурните терминологии и дискурсивни логики, техники и практики не само няма да ни спасят, а сигурно ще ни убият.
Конюнктурната мутация, синхронизация и имитация от страна на личността на очак-вани от другите нейни поведенчески форми и прийоми на ситуационна изява няма как, на свой ред, да не се отразят по съответни начини върху генеалогията и феноменологията, при-родата, особеностите и функционалните ангажимирента на езиковата картина, която тя де-монстрира, или с която трябва да се съобрази, за да бъде в крак с царуващия мейнстрийм.
От една страна, съвременната личност се оказва все по-тотално погълната и зависима от динамично-противоречиво променящите се реалности, пък и визионерства на езиковите картини, в и чрез които се осъществява нейната историчност, или всекидневна екзистенция. Постмодерността държи на постоянно изменение на пейзажа, което освен това трябва да е и атрактивно, зрелищно, ефектно, но и ефективно за прокарването на властовите сценарии. На всичко отгоре, колкото повече изображението и тълкуванието за пейзажа се разминават с реалностите в живота, но съдействат за постигането на властовите сценарии, толкова е по-изгодно както за техните създатели, така и за техните бенефициенти, печелещи на борсата на историческата конюнктура, най-вече от виртуалните балони, т.е. от лъжите, измамите, заблудите, спекулациите и манипулациите на общественото съзнание и масовата психика.
С историческото си пришествие и възцаряване на трона на реалностите и нравите, постмодерността суспендира прежните властови констелации и конфигурации, или им при-дава съвършено друг външен, формален вид, който е и доста по-труден за „дешифриране“. Смяната на идеологиите и партийните режими, демографските бумове на раждане, но и на искрометен живот и на лесна гибел на мимолетно гастролирали на историческата сцена и на публично-политическата арена политически езици е неотменна, а и фатална закономерност. Всъщност, иде реч за непредотвратима инфлация или хиперинфлация на тези езици, респ. за неизбежни, гръмки, или тайни фалити на значения, банкрути на смислови, или ценностно-нормативни визионерства и порядъци, които тези езици са прокламирали, но и натрапвали.
Отговорността или вината за пристрастието, а често даже и за злоупотребите с пред-намерено и инструментално фаворизиране на едни, за сметка на други политически езици не винаги трябва да се обясняват единствено с особеностите на личния избор на субекта на такива действия. Нерядко обяснението за такива опасни и вредни изяви се крие в потайнос-тите на много сложни каузално-следствени мрежи, или зависимости от обективен характер. Ето защо най-лесното обяснение или банално оправдание за ескалиращите и очевидни ог-раничение, или екзекуции на едни, за сметка на други политически езици, изградено върху базата на особеностите на персоналния избор, личностната мотивация, дефекти на граждан-ската, или политическата култура на субекта и пр., се оказва, същевременно, и най-по-греш-ното, защото не разкрива истината по тези много деликатни и сложни въпроси, или казуси. Това обикновено се случва и защото постмодерността залага неприкрито на индивида, су-бективността, привидната свобода и фалшивата независимост на човека от обстоятелствата. Но, както аргументирано показва О. Аронсон, в нашата съвременност знакови ценности като свободата, справедливостта, достойнството и пр., все още достатъчно значими, но, заедно с това, и преимуществено свързвани с особеностите на субекта, който ги употребява, но върху тях все повече се слагат различни печати на динамично настаняващите се в обществено-по-литическия, икономическия, културния и пр. живот специфики на неполитическата демо-крация, която все по-често в теоретическите дискурси и практиката се оценява като сфера, в и за която вече истината и човекът нямат предишното значение.[16] В известен смисъл този (абсолютно непознат в миналите исторически епохи) феномен днес е плътно свързан с ескалиращото присъствие и влияние не само на отделни (научни, идеологически и полити-чески) концепции, доктрини за разрастващата се тежка кризисност, дори загуба на общест-вената легитимност на демокрацията, които все по-често стигат до заключенията за наличие на много тежки заболявания, депресии, меланхолии, агонии, дори смърт на демокрацията.[17] Те са неизбежни, защото постмодерността не само публично обяви, а и въведе като реалност тоталната еклектика, неограничения и безнаказан релативизъм на всичко и за всички. Освен това можеше ли да има друга (а не тази злочеста) орис за политическите езици, след като исторически, но и концептуално беше прочетена смъртната присъда и на политиката. Жак Рансиер се отличи повече от всички други вещи тълкуватели на подобни сложни ребуси, до-казвайки по интригуващ, а и твърде аргументиран начин печалния край на политическото.[18]
При условията на подобни радикални предизвикателства и трудно преодолими изпи-тания за демокрацията, съвсем естествено изникват въпросите за това дали, как и доколко такива фатални, или летални рискове за демокрацията се отразяват на политическите езици. Ако политиката е неотвратимо обречена на гибел, може ли нейните езици да останат неза-сегнати, непокътнати или неуязвими при такива катастрофални сътресения в обществото?! Ако пък не могат да избегнат тази злощастна съдба, каква е ролята им за убийствотона де-мокрацията, респ. и за самоубийството на собствените им статуси и патоси в практиката? Съвременната история и днешните общества показват, че езиците са не само злощастни жер-тви, а и преки участници в такива убийства, ерозиращи и унищожаващи демокрацията. И че единствено от хората, като добросъвестни и активни граждани, зависи в огромна степен въз-препятстването, ограничаването, или премахването на всички предпоставки, или условия за такива опасни и смъртоносни процеси в историчността и всекидневието на демокрациите.
Максим Мизов завършва философия с профил социология в СУ „Климент Охридски”. Про-фесор, доктор на социологическите науки и доктор по философия. Бил е научен секретар на Национален политически институт, директор на Център по исторически и политологически изследвания. Сега е директор на Български антифашистки научен институт. Президент на фондация „Човещина”. Хоноруван преподавател в Славянския университет и в УНСС в ка-тедри „Политология”, а също и в УниБИТ. Работи в сферата на антропологията, етиката, по-литологията, социологията, етнологията и религиологията. Автор е на 73 монографии (11 от които са в съавторство), както и на повече от 430 студии, брошури, статии в научно-теоре-тически сборници и списания. Съставител, отговорен или научен редактор на 46 колективни научни монографии и теоретически сборника, посветени на актуални теоретически и прак-тически социално-политически проблеми. Основател и главен редактор на електронно спи-сание „Политически хоризонти”, както и член на редколегиите на списания „Ново време” и „Етически изследвания”.
[1] Виж подр.: Мизов, М. Политическите езици в „прехода“ към демокрация. В 2 т. С., Авангард Прима, 2019; и Преходът и политическите езици. (Съставител и научен редактор М. Мизов), С., Авангард Прима, 2019.
[2] Виж подр.: Кови-мл., С., Р. Мерлилл Скорость доверия. То, что меняет все. М., Альпина Паблишер, 2012.
[3] Виж подр: Ионин, Л. Политкорректность: дивный новый мир. М., Ад Маргинем Пресс, 2020; Садовский, М.В. Время политкорректности закончилось. М.-Ижевск, ИКИ, 2018.
[4] Виж подр.: Мъри, Д. Лудостта на тълпите. Джендър, раса и идентичност. С., Изток-Запад, 2021.
[5] Виж подр.: Реньяр, П. Умственныя эпидемiи. СПб., типография Траншель, 1889.
[6] Виж подр.: Броуди, Р. Психические вирусы. М., Поколение, 2007.
[7] Виж подр.: Сас, Т. Фабрика безумия. Екатеринбурга, Ультракультура, 2008.
[8] Виж подр.: Дарендорф, Р. Соблазни несвободы. Интеллектуалы во времена испытаний. М., НЛО, 2021.
[9] Виж: Гелнер, Ъ. Условия на свободата. Гражданското общество и неговите съперници. С., Обсидиан, 1996.
[10] Виж подр. Дебор, Г.Э. Общество спектакля и Комментарии. М., Опустошитель, 2020.
[11] Виж подр.: Бенсаид, Д. Спектакль как высшая форма товарного фетишизма. М., ИОИ, 2012.
[12] Виж подр.: Мизов, М. Политическият хепънинг. С., ЦСИПИ, Фондация „Солидарно общество“. С., 2021, електронен PDF- формат, ISBN: 978-954-2982-41-8.
[13] Виж: Вирно, П. Грамматика множества. К анализу форм современной жизни. М., Ад Маргинем Пресс, 2001
[14] Срав.: Вайнингер, О. Пол и характер. С., Ренесанс,1991.
[15] Виж подр.: Райх, В. Постмотри на себя, маленький человек. М., Мир гештальта, 1997; също от него и: Пси-хология масс и фашизм. М., АСТ, СПб., Мидгард, 2000.
[16] Виж подр.: Аронсон, О. Силы ложного. Опыты неполитической демократии. М., Фаланстер, 2017.
[17] Виж подр.: Брюкнер, П. Меланхолия на демокрацията. С., Любомъдрие, 1997; Гуно, Ж.-М. Краят на демо-крацията. С., ИК Христо Ботев, 1997; Левицки, С., Д. Зиблат Как умират демокрациите. С., Сиела, 2019.
[18] Виж подр.: Рансьер, Ж. На краю политического. М., Праксис, 2006.
Comments
0 comments