Брой 4
Доц. д-р Донка Петрова, Софийски университет „Св. Климент Охридски”
Абстракт:
Настоящият материал е посветен на хронемиката като форма на невербална комуникация и нейната роля в междуличностното и междукултурното общуване. Разгледано е възприятието за време и разминаванията между реално време и субективното усещане за него. В интерперсонален план фокусът е поставен върху връзката между начина на ползване на времето и статуса на индивида, доминирането или стремежа към такова. По отношение на цели общества и култури можем да очертаем делението между монохронични и полихронични. В междукултурната комуникация различията в начина на възприемане на времето имат потенциала да създадат сериозни разминавания и дори противоречия, ето защо акцент е поставен и върху тяхното разбиране и отчитане.
Ключови думи: хронемика, време, статус, доминиране, монохронични и полихронични култури
CHRONEMICS – AN OFTEN IGNORED FORM OF NONVERBAL COMMUNICATION
Donka Petrova, PhD, Associate Professor at the Sofia University “St. Kliment Ohridski”
Abstract:
The current paper is dedicated to chronemics as a form of nonverbal communication and its role in the interpersonal and intercultural contacts. The perception of time and the discrepancies between real time and the subjective experience of time are examined. With regard to interpersonal communication, the focus is on the relationship between the use of time and personal status, dominance or aspirations to such. With regard tosocieties and cultures as a whole, we can delineate the division between monochronic and polychronic. In intercultural communication differences in how time is perceived have the potential to create serious divergences and even conflicts, that’s why emphasis is also placed on their understanding and consideration of such differences.
Key words: chronemics, time, status, dominance, monochromic and polychromic cultures
Хронемиката е форма на невербална комуникация, свързана с начина на ползване на времето – често не си даваме сметка съзнателно, но времето е мощен комуникационен инструмент. Самият термин хронемика е въведен от Томас Бюро от Университета в Радфорд в края на 70-те години, за да опише функциите на времето в интерперсоналната комуникация. Как ползваме времето си, дали сме точни, на кого отделяме повече време и в кои случаи, на кого не отделяме, как времето се отразява върху бързината на говорене/действие, кой колко дълго говори в групов контекст – всичко това повлиява хода на общуването и служи като маркер на определени отношения. В културен контекст разбирането за времето и начините на неговото ползване варират, което формира част от междукултурните различия в общуването.
Възприятието за време
Нека първоначално насочим поглед към начина, по който възприемаме времето. Може да се каже, че съществуват две основни традиции в разглеждането на времето в западните общества[1]:
Обективна теория. Водещото допускане е, че времето е нещо обективно, съществуващо извън човека и независимо от него, то е абсолютно и интервалите между нещата могат да се измерят точно и безусловно. Поддръжник на този начин на мислене е Нютън и този възглед изцяло доминира във физиката до появата на Теорията за относителността на Айнщайн.
Субективна теория. Времето се осмисля като въпрос на вътрешно преживяване. Такава линия на мислене следват философи като Кант, Декарт, Лайбниц. Така според Кант времето и пространството са субективно възприемани и оценявани на интелектуално ниво, което означава, че са зависими от субективната преценка на отделния индивид. Така въпросът за времето се измества от сферата на епистемологията към тази на психологията.
Днес тези две традиции се транслират в идеите за реално време и за субективно възприятие на времето. Реалното време е това, което отмерва часовникът. Как обаче хората усещат и преживяват времето е нещо различно. Един и същи времеви интервал може субективно да се преживее като миг и като час – тоест може да съществува сериозно разминаване между физическото време и психологическото такова. В някои ситуации времето сякаш препуска, чувстваме, че отминава изключително бързо, докато в други то сякаш се влачи и минутите изглеждат като вечности – докато чакаме съдбовна вест, например, в случаи на изпит, разпит и много други. Когато се отегчаваме и трябва да чакаме усещането ни също е, че времето минава много по-бавно, дори на моменти сякаш е спряло. В контекста на някои професионални ситуации се препоръчва да се предостави малко повече време на клиентите/пациентите: например при консултирането по телефона се препоръчва консултантът да не вдига мигновено, а да изчака до второто позвъняване, за да се даде малко време на обаждащия се да подреди мислите си и да се намали усещането за спешност и тревога. По-голямо изчакване или забавяне обаче може да се усети от обаждащия се като много по-продължително и да провокира повишена тревожност (дали ще му вдигнат, има ли изобщо някой от другата страна, какво ще се случи).
Наред с някои ситуативни фактори, възрастта е един значим и универсален фактор, който повлиява възприятието за време – като цяло с нейното напредване хората имат усещането, че времето се движи и преминава по-бързо. Според някои автори как преживяваме продължителността на дадено събитие или период зависи от това какъв дял от нашия живот тази продължителност заема[2] – така за дете на 7-8 години лятната ваканция от три месеца изглежда като много дълъг период, а за някой на 40 или 50 същият период да изглежда, че минава много бързо. Но за детето на 8 три месеца заемат много по-голям дял от целия му житейски път до момента, отколкото за този на 40 години. Друг фактор, който повлиява субективното усещане за времето, са вътрешните телесни процеси (ускорен или забавен пулс, например), като тук могат да се посочат два основни принципа: когато вътрешните процеси се ускоряват, усещането за продължителността на външните събития се забавя (така когато сме силно напрегнати изглежда, че времето пълзи), когато вътрешните процеси се забавят, то времето сякаш се движи по-бързо.
Хронемиката в междуличностните отношения: статус и властови отношения
Начинът на ползване на времето може да бъде маркер за статуса – така високостатусните индивиди могат да си позволяват да прекъсват другите, да вземат думата, да говорят по-дълго, да влизат в кабинетите на служителите си по време на техни срещи и други подобни прояви. Те могат да свикат спешна среща, която да изисква останалите да оставят това, което правят и да се отзоват мигновено. Някой с нисък статус не може да направи тези неща (или поне не може без значими негативни последици) и за да може да говори с високопоставени лица обикновено трябва да уговори среща и да се яви в определен час. Казано накратко, има разлики в начините, по които лидерите и хората с висок статус ползват времето и доколко се придържат към формалните правила за това ползване. Тези различия можем да анализираме в няколко основни измерения: време за чакане, време за говорене и време за работа.
Време за чакане. Хората с по-висок статус могат да си позволят да карат другите да ги чакат – и то колкото по-висок е статусът, толкова по-дълго е вероятно да бъде и чакането. Да караме някого да чака може също така да носи импликацията, че тяхното време е по-малко ценно от нашето. Когато хората имат сходен статус, например колеги на еднакво ниво в йерархията, те понякога могат да закъснеят малко или да се разсеят по време на разговори и срещи помежду си, без това да породи особени проблеми, но ако някой закъснее за среща с директора, например, то това може да се тълкува като невербален сигнал, че не се зачита авторитета на този ръководител.
С други думи, статусът се комуникира чрез времето – колкото е по-висок, толкова по-малко на индивида му се налага да чака[3]. Някой на много висока позиция – генерален директор, президент – не чака, другите организират графика си, за да се съобразят с него и прекъсват други свои дейности, ако се налага. Ако преминава кортежът на президент, движението се организира така, че да му се даде изцяло предимство, а останалите участниците чакат. От друга страна, когато искаме да покажем внимание и зачитане към някого, то можем да намалим времето, в което той чака – ако например някой бъде повикан с предимство измежду група чакащи, това веднага ще създаде усещането и че неговият случай ще се разгледа с предимство. Ако искаме да успокоим човек, който е в емоционална криза или дистрес, също можем да му отделим повече време, отколкото стандартните професионални ситуации предполагат[4].
Време за говорене. Съществува пряка корелация между времето за говорене и степента на власт/влияние на индивида в групата и организацията. Това се отразява в няколко аспекта: продължителността на говорене, вземането на думата и повдигането/затварянето на темата. По отношение на продължителността хората с повече власт говорят повече, по-дълго – така те буквално времево доминират дискусията, като същевременно могат да говорят без да бъдат прекъсвани – прекъсването може да се случи от някой с още по-висок статус, но не и с по-нисък. Това продължително говорене е маркер за статуса им – предполага и че останалите ще приемат ролята на слушатели за това по-дълго време, но е и предпоставка за изпълнение на ролята им – например, лидерът на екип, който следва да говори повече, за да дава предложения, идеи, насоки, обратна връзка. Също така дори ако високостатусният индивид не е формално водещ на срещата, дискусията и прочее, то той отново най-вероятно ще се включва и говори повече, дори в някои случаи изземвайки функцията на официалния водещ. Стремежът да се говори повече в тази връзка може да се интерпретира като заявка за повече влияние (и доминиране) – доминиране чрез интеракционен контрол[5]. Тук е важно да отбележим, че отвъд определен предел говоренето започва да се възприема като прекомерно (над 60 % от времето) и да има обратния ефект – формиране на пренебрежително, несериозно отношение към индивида[6] (като към „плямпало”, „празнословец”).
Вземането на думата е също тясно обвързано със статуса – високостатусните индивиди могат да си позволят да го правят често, включително като прекъсват другите[7], докато тези с нисък статус не могат да си позволят да го правят – или ако го направят това ще понесат негативни последици. Високостатусните индивиди в групата са и тези, които задават тона и темата да разговора, могат с по-голяма свобода да предлагат нови теми или да приключват започнати теми, дори ако други индивиди още имат какво да кажат. Прекъсването противоречи на неписаните норми на общуването и може да се обвърже с един от невербалните принципи на властта и влиянието – този на прерогатива (прерогатив да се нарушат правила без последици[8]). Прекъсването в този смисъл функционира като маркер на по-висок статус. Изземването на времето на другия – също. Това дали другата страна ще приеме прекъсването пък е показател доколко са склонни да заемат подчинена позиция в тази интеракция или да се конкурират за статус: това ще зависи от личностни и ситуативни фактори (с кого е интеракцията). Изследвания сочат, че лекарите прекъсват пациентите много бързо (средно след 23 секунди) и пациентите като цяло приемат това, защото възприемат лекаря като доминиращата фигура в тази интеракция – но това крие рисковете те да не споделят всичките си притеснения и симптоми и да не бъде оставена точна диагноза или избрано най-подходящото лечение[9].
В телевизионни дебати и дискусионни или дори магазинни предавания много често може да се наблюдава този подход на постоянно прекъсване на събеседниците и опити да бъдат „надвикани” – и изземването на времето за говорене на другия (хронемика), и говоренето с по-голяма сила/гръмогласност (невербална вокализация[10]) са начини да се търси доминиране над другия. Когато и двете страни действат по този начин интеракцията може да премине във взаимно надвикване и прекъсване, което не дава възможност за излагане на добра аргументация, но комуникира стремеж към надмощие – и борба за надмощие между страните[11]. За да се прекъсне този тип интеракция една от страните трябва да излезе съзнателно и преднамерено от нея като например откаже да участва в такъв обмен и премине към коментирането му на мета-равнище, като процес, не като съдържание („Не бихме могли да водим разговор/дискусия, ако постоянно ме прекъсвате” или „Опитвате се да заглушите гласа ми с надвикване” и др.).
Време за работа. Колкото по-висок статус и повече власт притежава даден индивид, в толкова по-голяма степен може да контролира своето време. Директори, висши мениджъри не е нужно да следят дали е настъпил краят на работния ден, за да напуснат офиса. Служителите обаче не контролират времето си по такъв начин и трябва да се придържат към решенията относно времето (работни часове, почивки) на някой друг, като нерядко биват следени доколко се придържат към това време. Тази свобода с времето е маркер за статус, но не означава, че индивидът работи непременно по-малко – напротив, в много случаи може да работи повече, както е ангажиран с делови въпроси и извън стандартното работно време, но има повече гъвкавост относно разпределението на задачите си във времето, идването и тръгването си от офиса. Тук може да се допълни, че въвеждането на частична гъвкавост на работното време (хибриден режим с част от времето в офис и част като работа от вкъщи) в много случаи дава на служителите, дори да не са много високопоставени, усещане за повече контрол върху техния работен процес и в тази връзка – потенциално повече удовлетвореност (усещането за контрол е от голяма значимост за субективното преживяване на благополучие или липсата на такова).
Графиците са друг аспект на високия статус и позиции. Колкото по-голяма власт и влияние има даден индивид, толкова по-вероятно е и да има строг график с много ангажименти и трудност да се вместят в него нови срещи, например – за тях трябва да се чака по-дълго[12]. От друга страна, индивидите с нисък статус може да нямат подобни формализирани графици или да ги имат в много по-малка степен и да могат да внасят в тях промени много по-лесно. Когато трябва да се уговарят срещи и събития, графикът на високостатусните индивиди ще има предимство спрямо този на нискостатусните – тоест кой с кого ще се съобрази, за да планира среща или измести среща е също маркер на статус.
Хронемика и междукултурни различия
„Времето като абстрактен концепт има различни конотации и различно значение за всяка култура. Исторически и културни въпроси модифицират формата, под която индивидите дефинират, възприемат и измерват времето. Различните култури „преживяват” времето по различни начини”[13].
С оглед анализа на тези различия често е ползвано разграничението, въведено от Едуард Хол, между монохронични и полихронични култури[14].
В монохроничните култури времето се възприема като строга линейна последователност от отделни сегменти, които да се разпределят и ползват прецизно. То се цени високо, както и точността. Управлението на времето, съответно, също се приема за особено ценно умение. Времето се приема за ресурс, неслучайно в такъв контекст се появяват поговорки като „Времето е пари” (“Time is money”, афоризъм, появил се в есето на Бенджамин Франклин „Съвет към младия търговец” и придобил след това широка популярност), „Времето е злато”(“El tiempo es oro”, испанска поговорка).
В западните култури на настоящия исторически етап възприятието за времето е като изцяло линейно, движещо се от миналото, през настоящето и към бъдещето. То се измерва с часовници и календари и е регулярно и предвидимо, измерва се с фиксирани интервали като минути, часове, месеци и т.н. Тази регулярност е свързана с установени „времена за” – време за закуска, време за работа (стандартни работни часове на повечето работни места), време за сън и пр. Индустриалната революция особено засилва тази тенденция на времево разграфяване на денонощието. Според някои автори зависимостта от часовника в модерните общества засилва механистичната и линейна представа за времето и създава силен акцент върху идеята за точността[15]. Времето е нещо, което е крайно, то е ресурс, който има висока стойност, може да бъде печелено, пропилявано, дори да сeкупи. Неслучайно толкова продукти и услуги целят пестене на време – заведения за бързо хранене, аламинути, разтворими супи и пр.
Концепцията за времето като ресурс, който трябва изцяло да се оползотвори, е тясно свързана с индустриалната революция и акцента върху продуктивността – за да работят фабриките, работниците трябва да са на разположение по предвидим начин в уречени часове[16], а графикът придобива почти свещен статус според Хол. Неоползотвореното време е пропиляно време – не се е трансформирало в печалба. Особени типични примери тук са културите на САЩ, Канада, немската, скандинавските, швейцарската (неслучайно и Швейцария се асоциира с часовниците и тяхната изключителна точност). Отклоняването от точността, закъсненията лесно могат да се приемат като белези на липса на професионализъм или негативни личностови черти – разпиляност, несериозност, незрялост. В психотерапията могат да се тълкуват като индикатор на вътрешни съпротиви срещу вършенето на нещо.
В този контекст можем да добавим, че в монохромната култура отношението към времето и точността има и етосна функция – приема се, че говори нещо за характера на комуникатора, за неговото отношение към другите (събеседника, аудиторията) – дали цени и тяхното време, дали на него може да се разчита да бъде коректен, да започне навреме, да приключи навреме, без да ги задържа и пр.
Времето не само е пари, времето може да се разглежда като статус и като значимост. Времето като статус е свързано с някои от особеностите на хронемиката, които вече разгледахме: статусът на индивида определя как разпределя времето си и доколко има свободата да го прави. Така директорите не идват първи на работа, например, нито непременно имат фиксирано начало на работния ден, каквото имат обикновените служители. Можем да говорим за своеобразна времева йерархия[17]. Времето като значимост е концепция, свързана с времето, което се отделя за извършване на задачите – повече за важните, по-малко за по-маловажните. В този смисъл, съзнателно или не, показваме доколко нещо (или някой) е важно за нас с времето, което му отделяме.
Рамон Кладейас отбелязва, че икономическата ценност на времето зависи от различни фактори, включително климатичните – например Лапония е почти необитавана част от Лапландия и единствените обитатели там са самите, които нямат изрази като „губя си времето „ или „времето лети”. Климатичните условия са тежки и предизвикателни, зимите – дълги и много студени, а хората ги прекарват, като вършат дейности по поддръжка на жилищата си, но много бавно, като тази липса на бързане се пренася и към останалите дейности в техния живот. Така това е една култура, в която времето има минимална икономическа стойност и която принадлежи към така наречените полихронични култури. В тях преобладава представата за времето като циклично – то няма начало или край, а се върти в цикли. Полихроничните култури са фокусирани повече върху традициите и следването им, както и върху отношенията, отколкото върху задачите и тяхното изпълняване по точен график. По думите на Реймънд Коен: „Традиционните общества имат цялото време на света. Деленията на часовника имат малко значение за култури, потопени в циклите на сезоните, неизменните ритми на селския живот и календара на религиозните празници”[18]. Всъщност повечето антични и днешните традиционни култури имат представа за времето като нещо циклично – като повтарящи се периодично етапи, възпроизвеждащи се ключови характеристики. Християнската и юдейската религия внасят друг тип разбиране – времето като линейно, движещо се към крайна точка/цел (деня на страшния съд)[19]. Към този тип полихронични култури спадат източните култури, а също така и страните в Централна и Южна Америка, както и традиционните африканските култури, макар че на много от тези места е навлязло и силното влияние от западните култури заради колониализма и може да се наблюдава смесеното влияние на двете традиции. Ето как например се описва отношението към времето и точността в Аржентина: Точността е препоръчителна в бизнес комуникацията, но невинаги спазвана. Не е рядкост едната страна да бъде оставяна да чака за срещи – колкото по-висока е позицията на едната страна, толкова повече другата може да почака. Началните часове на социални събития като партита са ориентировъчни и реално се очаква гостите да пристигнат по-късно – дори пристигане навреме се приема като невъзпитано спрямо домакините. Ако точността е важна, то това ще се подчертае в поканата/информацията с уточнение „точно в…” (en punto)[20].
Различното отношение към времето е свързано и с различно мислене за дейностите/задачите – ако нещо не е било свършено сега, може би не му е дошло времето или пак ще дойде възможност за него. В Япония например продължителността на работния ден не е строго дефинирана и културата и работна етика изискват служителите да не си тръгват преди своя ръководител – така те комуникират своята отдаденост на работата, на която се придава особено голяма ценност[21]. Някои религиозни практики като часовете, които будистките монаси прекарват в медитация и съзерцание, могат да изглеждат от позицията на монохроничните култури като губене на време – но за самите будисти това е време, което има своята важна функция и наред с това, в следващи животи и прераждания могат да се случат нещата, които не са направени в настоящото.
В полихроничните култури също така е нормално да се правят по няколко неща едновременно – и не в смисъла на мултитаскинг, с прилежащото очакване за свръхпродуктивност и работна ефективност, а някои да бъдат започвани, след това оставяни, после продължавани в някой момент.
Познаването и разбирането на тези междукултурни различия е ключово за успешната комуникация, дипломация, водене на преговори, отправяне на послания (под формата на речи, маркетинг и реклама и прочее) към представители на други култури. Р. Коен отбелязва, че „Времето е от основна значимост в дипломацията” [22]. В своя труд „Преговарянето в различните култури” той подчертава, че основните тактически и стратегически решения трябва да се вземат на база на познаване на разбирането на другата страна за история, подходящ момент, узрял момент, темпо и продължителност. Това включва отговори на въпроси като каква тежест се придава на минали исторически събития (особено като източници на недоволство и усещане за несправедливост); доколко за тях са важни краткосрочните цели и доколко – дългосрочните решения; как възприемат времето – линейно или циклично; дали приемат, че то е „на тяхна страна”; кой момент приемат като вече узрял за разрешаването на някой конфликт; предпочитат ли бързо вземане на решение или по-скоро по-бавно, с цената на повече търпение.
В своя широко популярен модел на националните култури Хеерт Хофстеде извежда като една от дименсиите за тяхното описание (и разграничаване) времевата ориентация – по-точно дългосрочната срещу краткосрочна времева ориентация. Всяко общество поддържа някакви връзки със своето споделено минало и в същото време е изправено пред предизвикателствата на настоящето и необходимостта да планира бъдещето. Тази дименсия показва къде те поставят акцента. Култури с ориентация предимно към миналото държат на запазването на традициите и нормите си и може да възприемат социалната промяна с подозрителност. Културите с дългосрочна ориентация към бъдещето, от своя страна, са по-прагматично насочени към набелязване и постигане на бъдещи цели, за които да вземат решения в настоящето като например да вложат повече инвестиции в образованието или технологичното развитие, които да донесат ползи, макар и не в краткосрочен план[23]. Коен отбелязва, че например американците са предимно ориентирани към въпроси от настоящето и близкото бъдеще, като проявяват слабо зачитане (и често – познаване) на историята; идеята, че събитие от преди столетия е релевантно към настоящите решения не е близка до тях. Общества и страни с много по-дълга история имат и много по-различно отношение към нея – усещат една постоянно жива връзка с миналото, дори да е далечно или антично минало. Минали беди или унижения продължават да оказват влияние върху настоящите решения сякаш са актуално случващи се в настоящето. Това културно разминаване може да доведе до затруднена комуникация и преговори – за представители на ориентирана към настоящето култура като американската може да е странно и непонятно връщането към миналото от страна на представителите на ориентирани повече към миналото култури. Но за страни с колониална история или такава на завоевания връщането към тези исторически беди и техните последици е характерно и нормално.
[1] Вж. Cladellas, R. 2009
[2] Egolf, D. and Chester, S. 2013
[3] Ibid.
[4] Петрова, Д. 2019
[5] Вж. Guerrero, L and Floyd, K. 2006; Петрова, Д. 2017
[6] Capella, J. 1985
[7] Guerrero, L., DeVito, J. and Hecht, M. 1999
[8] Петрова, Д. 2017
[9] Вж. Egolf, D. and Chester, S. 2013
[10] Вж. Руменчев, В. 2006
[11] Egolf, D. and Chester, S. 2013
[12] Ballard, D. and Seibold, D. 2004: 6.
[13] Cladellas, R. 2009: 219
[14] Hall. E.T. 2000
[15] Ricoeur et al. 1979
[16] Guerrero, L., DeVito, J. and Hecht, M. 1999: 238
[17] Hall, E. T. and Hall, M. R. 1990
[18] Cohen, R. 2004: 34
[19] Cladellas, R. 2009
[20] По Hamwee, R. 2005
[21] Ricoeur, P. 1979
[22] Cohen, R. 2004: 34
[23] Hofstede Insights [online]
Comments
0 comments
