Иван Петрински, Национален исторически музей
Абстракт:
В тази първа част на статията се разглеждат както сравнително добре познати страни от живота и творчеството на автора на Посланието на патриарх Фотий (858-867; 877-886) до българския княз Борис-Михаил (852-993), така и възможността този исторически извор да се разглежда като ораторско произведение с широко разпространение в Средновековна България. Анализ на историческите събития и извори, включително и на самото Послание, определя недвусмислено времето на написването и изпращането му – юни-юли 866 г.
Ключови думи: Послание, Фотий, Борис-Михаил, реторика, безсловесно общуване, покръстване
A little-known Byzantine written source for the history of rhetoric in Early Medieval Bulgaria
Ivan Petrinski, National Historical Museum
Abstract:
This first part of the article deals with some relatively well-known aspects of the life and work of the author of the Epistle of Patriarch Photios to the Bulgarian prince Boris- Michael (852-993), as well as the possibility of considering this historical source as a rhetorical work with wide circulation in medieval Bulgaria. Analysis of historical events and sources, including the Epistle itself, unambiguously determines the time of its writing and sending – June-July 866.
Keywords: Epistle, Photius, Boris-Michael, rhetoric, nonverbal communication, conversion
Както при всяка относително млада наука – такава, каквато е историята на реториката[1] (и особено на безсловесното общуване) в Средновековна България – въвеждането на нови или малко използвани исторически извори е от особено значение. Това важи с нарастваща сила за изследването на коя да е страна от историята на времето до налагането на християнството при княз Борис-Михаил (852-993[2]). Отсъствието, за това време, на достатъчно писмени паметници – особено с домашен произход – налага масовото използване на допълнителни видове извори, предимно добити по археологически път. Не че използването на археологически данни е изключено за по-сетнешните епохи – в никакъв случай – но за първите два века от съществуването на Дунавска България те твърде често остават единствени.
В този кратък текст обаче имаме за цел единствено да припомним един иначе добре известен писмен извор – Посланието на цариградския патриарх Фотий (858-867; 877-886) до новопокръстения български княз Борис, който при този акт приема името на кръстника си – византийския император Михаил III (842–867). Тук не си поставяме никакви други задачи.
Този твърде обширен извор е обстойно изучаван и обсъждан, но не твърде често от реторична гледна точка. Струва ни се, че неговото значение е особено голямо в изследването на ранната история на старобългарското безсловесно общуване (вж. извори в края на втората част на този текст), данните за което са твърде оскъдни за времето на първите два века от съществуването на България, а в голяма степен и за цялото Българско средновековие.
Обсъждането на дялове 30, 31 и 32 (вж. пак извори), което ще направим вкратце пак във втората част на този текст, се прескача обичайно от изследователите-историци, които в преобладаващата си част смятат изучаването на жестовете и движенията на тялото, бързината на говорене и бурния смях за твърде маловажни – неоснователно, разбира се – в едно сериозно историческо изследване. Обичайно тези дялове минават като „съвети за поведението на българския владетел“, без да им се обръща повече внимание – видно е, че това не е съвсем справедливо. Именно поради това се надяваме с припомнянето на този важен и многостранен исторически извор да обърнем внимание на една твърде пренебрегвана страна от богатия и славен старобългарски период от историята на България.
* * *
Цариградският патриарх Фотий е несъмнено сред най-образованите представители на византийската интелигенция изобщо. Изключителен познавач на езика, неговите произведения са сред най-изисканите произведения на византийската литература. Надарен с буден ум и стремеж към знания и самоусъвършенстване, Фотий се ражда в едно от най-видните цариградски семейства, при това близко до императорския двор – изглежда негов роднина[3] е цариградският патриарх Тарасий (784-806); съчетаването на две изключителни условия – безспорна дарба и буден ум от една страна, и знатен произход от друга – предопределят неговото бързо изкачване по обществената стълбица от ранни години. Точната година на раждането на бъдещия цариградски патриарх не е ясна – различните автори се придържат към различни дати, при това в твърде широки граници – от около 810 г. до 827 г. и даже 828 г., но и така е ясно, че още съвсем млад бъдещият цариградски патриарх е предопределен за бързо издигане до върховете на византийската политика и дипломация.
По-сетнешният му живот е значително по-добре документиран. Твърде млад започва да преподава, изпълнява дипломатически мисии, успява да напише, между другото, обширен труд, озаглавен „Мириобиблос“ („Μυριοβίβλος“[4]), чието заглавие е прието да се превежда като „Хилядокнижие“, но много често условно е назовавано и „Библиотека“. Този обемист том съдържа кратки преразкази на 279 книги на стари и по-близки до времето на автора съчинения, които Фотий прочита и резюмира до началото на първото му патриаршество, тоест до 857 г. Благодарение на този огромен негов труд до нас днес са достигнали в кратък или по-дълъг преразказ значителен брой произведения, които се смятат за отдавна загубени[5].
Из научните изследвания, а оттам и в масовите четива, твърде често може да се срещне твърдението, че Фотий става преподавател в Магнаврската школа след основаването ѝ около средата на IX в. от кесаря Варда. Въпреки че съвсем преки указания за това в историческите извори няма[6], изглежда все пак ще се наложи да признаем високата вероятност за неговата преподавателска дейност в Магнавра първо, заради изключителните качества на младия книжовник, и второ, поради близката му връзка с кесаря Варда, който е негов покровител.
Писмата, включително Посланието до българския княз Борис-Михаил, както и Окръжното послание до източните патриарси от пролетта на 867 г., са друг важен дял от книжовната деятелност на патриарх Фотий. Нарочно отбелязваме двете произведения поради тяхното значение за българската история. Вероятно тук ще да е мястото да посочим една важна особеност на византийската епистоларна традиция. Практически през цялата история на Византия особена в междуличностните отношения е ролята на така наречената дружба (φιλία), тоест системата от лични връзки, които играят определяща роля в обществения живот на империята. Тази дружба е всемогъща, по думите на Михаил Псел[7], тя осигурява изкачването по служебната стълбица и достигането на важни лични цели. Такава дружба във всички случаи предполага взаимното оказване на всевъзможни услуги.
Понятно е, че този тип отношения само в редки случаи остават безкористни, обичайно те се нуждаят от старателно поддържане, което се прави най-вече с подаръци и размяна на писма. В случаите, в които тази дружба е между видни представители на научните и книжовните среди, то писмата между тях са ценни произведения на литературата. Тези писма се пишат с особено старание, понеже много често те съвсем не са предназначени единствено за получателя им – те се четат на глас и се обсъждат оживено в образованите кръгове. Авторите на писмата ги събират и издават в грижливо подготвени сборници[8], където писмата са подредени в хронологичен ред. Съществува подозрението, че някои от писмата в тези сборници никога не са изпращани, а са писани единствено заради обнародването им.
Очевидно е, че Посланието на патриарх Фотий в никакъв случай не е фиктивно, то наистина е стигнало до получателя си – българският княз Борис-Михаил. Усърдното му превеждане на славянски език[9] в следващите десет века, както и разпространението му в оригинал в множество преписи и печатни издания, са сигурно указание, че посланието получава широко разпространение. По всичко личи, че то е използвано съвсем не само за самотно четене в сумрачните обителски и школни книгохранилища, но и за разпространение и обяснение на християнските възгледи чрез четенето му на глас пред широк кръг слушатели. Разбира се, не разполагаме с преки указания за използването на части от Посланието на патриарх Фотий до българския княз Борис-Михаил като проповеди в църквите, например – тоест използването им като ораторски произведения. Но широкото разпространение на Посланието – многократното му преписване, издаване и превеждане – ни се струва сигурно указание за точно такъв развой на събитията. Понеже смятаме за всъщност неоспоримо използването на Посланието след получаването му от княз Борис-Михаил за четене на глас, тоест като ораторско произведение, в по-сетнешното ни изложение това винаги трябва да се подразбира.
** *
И преди да се заемем с конкретно-реторичния анализ на занимаващите ни дялове от Посланието (вече упоменатите 30, 31 и 32), което ще направим в продължението на този текст, е наложително да бъде изяснен още един много важен въпрос – въпросът за времето, в което е написано Посланието. Защото от историческия контекст ще зависи и ролята, която това Послание играе в историята на раннобългарското безсловесно общуване.
Самото Послание, както е добре известно, не е датирано и в него на пръв поглед сякаш липсват категорични указания за точното време на написването му. Под „точно време“ тук ще имаме предвид наистина кратък времеви отрязък, който не превишава няколко месеца. Защото и сега времето на написването, изпращането и получаването му е ясно най-общо, но търсеният времеви отрязък превишава две години и половина – от пролетта на 864[10] до края на 866 г[11]. Значителното съкращаване на този отрязък е задача, която българската историческа наука се опитва да изпълни от края на XIX в.
Още с прочитането на Посланието се набелязват и границите на времето, в което то е създадено. Като terminus post quem, трябва да се приеме, разбира се, покръстването на българския владетел Борис-Михаил – в противен случай цялото Послание би изгубило смисъл. А като terminus ante quem – пристигането в края на 866 г. на папските пратеници Формоза Портуенски и Павел Популонски в Плиска. Тяхната задача в България – да поемат по-нататъшната християнизация на България е събитието, което променя из основи[12] отношенията на българския владетел и патриарх Фотий. Тоест ония доверителни отношения, които са отразени в текста на Посланието.
Продължаването на процеса на християнизация в България под ръководството на папата от края на ноември 866 г. насетне като terminus ante quem за създаването, изпращането и получаването на Посланието е отбелязано отдавна[13]. Обаче си струва да се опита поне малко скъсяване на времевия отрязък, който ни занимава.
Предисторията на пристигането на папските епископи в Плиска е добре известна. На 29 август 866 г. българските пратеници, проводени от княз Борис-Михаил, пристигат в Рим за да донесат въпросите на княза във връзка с приетото вече християнство, общо 115 на брой – тези въпроси не са достигнали до нас, но се съдържат в Отговорите на папа Николай I (858-867). На тези въпроси папата дава 106 отговора[14], написани всъщност от папския библиотекар Анастасий (800/817-878/879). Отговорите се различават значително от помпозното, натруфено Послание, което патриарх Фотий сякаш написал повече за да блесне с интелект и познания (вж. по-горе данните за писмата и за сборниците с писма във Византия) – напълно основателно, впрочем – отколкото писанието му да бъде от практическа полза за новопокръстения български княз. Напротив, Отговорите се отличават с възможно най-голяма яснота, конкретност и са изцяло с практическа насоченост[15]. На 13 ноември българското пратеничество заедно с папските епископи Формоза Портуенски и Павел Популонски поемат обратния път към България, където в края на ноември 866 г.[16] са приети от българския княз Борис-Михаил.
И така, както може да се пресметне и от други пратеничества, пътят между Плиска и Рим около средата на IX в. отнема приблизително две седмици. Следователно, българските пратеници с въпросите на княз Борис-Михаил трябва да са тръгнали към Рим най-късно в средата на август – за да пристигнат там на 29 същия месец. Най-малко още две седмици трябва да се предвидят за подготовката на това пратеничество – освен въпросите на княза, то носи и подаръци за папата. Всички тези събития от август 866 г. няма как да не са докладвани в Цариград, където разглезеният, непостоянен и безгрижен Михаил III едва ли е намерил време да им обърне внимание; със сигурност обаче патриарх Фотий е разбирал напълно цялата неотменимост на случващото се – България решително се измъква из под опеката на Цариградската патриаршия.
А да докладва в Цариград за всичко, което се случва в България има кой, не бива да се съмняваме в това нито за миг. Приготовленията и заминаването на българското пратеничество във всички случаи не остават тайна за византийските съгледвачи, които неминуемо съставляват значително множество в Плиска и даже в княжеския дворец. И не само защото едва ли имаме основания да се съмняваме в професионализма на византийските агенти (нека ни е позволена употребата на това съвременно понятие), но и защото княз Борис-Михаил няма никакво намерение да скрива връзките си с Рим – по условие обръщането към Рим е акт на наказание за Цариград заради отказа да бъде ръкоположен архиепископ начело на новообразуваната Българска църква и този акт трябва да бъде явен, за да е достатъчно резултатен. Впрочем за шпионските игри между Плиска и Цариград разполагаме с една съвсем близка историческа успоредица.
По-малко от век преди описваните събития, през октомври 774 г., владетелят Телериг (768-777) отбелязва за младата българска държава първата голяма победа на “тихия фронт”[17]. През октомври същата година император Константин V Копроним (741 – 775) успява с лекота да неутрализира мощно българско нахлуване в областта Берзития в днешна Македония. Именно тази лекота с категоричност убеждава всички в Плиска, че византийски агенти са предупредили за подготовката на кампанията. Още по-опасно става през есента на същата тази година, когато 80-хилядната византийска войска се насочва пряко към България. Византийският флот дори вече е пристигнал в Месемврия (днешния Несебър). Само задухалият североизточен вятър, характерен за това време на годината, спасява Плиска от по-големи неприятности.
При очевидните действия на византийските съгледвачи в Плиска Телериг предприема решителни действия по прочистването им. Изпратеното от него писмо до Константин V е връх на лукавството и притворството: „Аз се реших да побягна оттука и да дойда при тебе, за да покориш чрез мене цяла България. Обаче прати ми честна дума за моята безопасност и съобщи ми кои ти са тук приятелите, за да им се доверя и те да ме придружат.”[18] Императорският отговор показва очевидното – плисковският дворец се оказва пълен с византийски съгледвачи. Едва ли може да има съмнение – всички „тайни приятели“ на василевса са, разбира се, незабавно унищожени, а владетелският двор и столицата – из основи прочистени от съгледвачи. За кратко, разбира се.
В участието на византийските съгледвачи в столиците на Средновековна България, както и на българските агенти в Цариград, в историческите събития не може да има съмнение – двете империи продължават да се дебнат една друга чак до техния залез през XV в.
* * *
Както трябва да е станало ясно горната граница за написването на Посланието на патриарх Фотий трябва вече да е в края на юли 866 г.; защото в противен случай авторът на това обширно писание едва ли би пропуснал да излее гнева си там, както прави това няколко месеца по-късно в Окръжното послание до източните патриарси[19].
И още съкращения, този път значителни – до края на 865 г. В текста на самото Послание може, според нас, да се намерят допълнителни указания за съкращаването на разглеждания тук времеви отрязък, в който е написано то. Основание за това ще търсим в дял 103:
„По-добре да се престориш, че не знаеш замислените бунтове, които не е лесно да се потушат, и да ги покриеш със забрава, отколкото да ги изваждаш наяве и да ги преследваш. Защото [гонението] понякога разпалва още повече огъня, предизвиква големи опасности и причинява голяма пакост и на оногова дори, който е спасен. Когато, напротив, приспиването на заговорите с кротост е не само безопасно, но и човеколюбиво, и благоразумно, и безвредно.[20]“.
Този текст, пак според нас, трябва да е съставен след Антихристиянското въстание от 866 г. (за него вж. по-долу), а не преди него[21] – той сякаш е писан точно под непосредственото впечатление от това съдбоносно събитие. Като подкрепа на предположението ни могат да бъдат привлечени още два дяла – 75 и 109[22]:
„Да не отмъщаваш на врагове съплеменници – това е божествен и човеколюбив закон, а при това е пък и голяма полза в самите [наши] дела, защото който отмъщава, добива отново още по-голям враг, а който прави добро си създава приятел вместо враг или изобщо по-кротък неприятел.“
И още:
„Смятай, че благосклонността на управляваните е нещо по-силно и по-здраво, отколкото оръжията, храбростта и военната хитрост. Ако тази благосклонност съществува и предводителства, то и другите неща са полезни и имат голямо влияние във всичко. Но изчезне ли благосклонността, по-добре да изчезнат заедно с нея и другите неща. Защото те по-скоро служат против ненавижданата власт, отколкото против враговете ѝ.“
Последните два дяла наистина могат да бъдат приведени само в подкрепа на дял 103, защото самостоятелно те биха могли да се възприемат и като част от общите съвети за водене на държавните дела. Взети в цялост обаче трите приведени тук дяла – 103, 75 и 109 – ни водят към времето след Антихристиянското въстание в България като дата за написването на Посланието на патриарх Фотий до българския княз Борис-Михаил. Ето защо бе отбелязано в бел. 11 по-горе, че сега няма да е нужно да се спираме на въпроса за датата на самото покръстване – този въпрос излиза извън времевите рамки на това изследване.
* * *
Разглежданият тук времеви отрязък, в който е писано Посланието на патриарх Фотий до българския княз Борис-Михаил, вече съществено е съкратен – сега той е от края на месец март до края на юли 866 г., тоест едва четири месеца. Не е случайно, че определяме именно краят на март 866 г. като terminus post quem – намирането на един нов писмен извор ни насочва към 28 март 866 г. като ден, в който вероятно е сложен край на Антихристиянското въстание[23].
Преди няколко години известният руски историк на езика и на християнството Анатолий Турилов откри за българската история датата 28 март в Архива на Санкт-Петербургския институт по история на Руската академия на науките; в неговата Западноевропейска секция се съхранява ранен български календар – вероятно още от следплисковско време, поместен в месецослова към един Апостол, сръбска редакция (ЗЕС 680 в Архива на ФИРИ РАН) от края на ХІІІ в. или от границата на ХІІІ и ХІV в. Та точно там 28 март е отбелязан като „[Ден] на чудотворец Иларии [(!)] . . . и на победата на княза бъгарски [пропусната буква; български – бел. моя] Михаил . . .”[24]. Никаква трудност няма в разчитането на това съобщение, което тук съкращаваме нарочно – може би още от края на ІХ в. Българската църква, развълнувана от потушаването на Антихристиянското въстание през 866 г. започва да отбелязва това събитие; при това – точно на 28 март очевидно.
Веднага ще е нужно уточнението, че календарът е преписван от някой, който не е знаел (добре) български език или, по-скоро, е недовиждал, та почти на всеки ред е изпускал или бъркал по някоя буква. Така или иначе датата 28 март се разпространи из научните изследвания веднага след появата на българското издание на извора; малко прибързано, може би. За жалост откритието на Турилов не може да сложи точка по въпроса за избухването на Антихристиянското въстание. Първо, защото ще е нужно за повече сигурност поне още едно подобно споменаване; и второ, защото сигурността на датите по християнските календари не може да се смята за абсолютна – църквата се ръководи от свои основания за разполагането на празниците. Въпреки това не може да има никакво съмнение, че откритието на Турилов е отдавна търсената отправна точка за точното датиране на въстанието несъмнено.
* * *
Остана само още е да възможност за съкращаване на разглеждания тук времеви отрязък, в който е написано, изпратено и, съответно, получено Посланието на цариградския патриарх Фотий до българския княз Борис-Михаил. Ще търсим тази възможност в политическите събития в самата Византия през два от пролетните месеци на 866 г. – април и май. И веднага ще установим, че това е време, в което патриарх Фотий едва ли е можел да се отдаде спокойно на творческа работа – точно в тези два месеца Византия и нейната столица са разтърсени от знаменателни събития. На 21 април 866 г. е убит любимецът на император Михаил III и негов вуйчо (брат на майка му Теодора), и покровител на патриарх Фотий, кесарят Варда[25]. Прекият убиец е известен – новият любимец на император Михаил III и сам бъдещ император Василий Македонеца (понеже е родом от тема Македония). Със съгласието на Михаил III, когото успява да убеди, че Варда крои заговор да го отстрани от престола, изключително силният физически Василий убива кесаря със собствените си ръце, при това в присъствието на императора, по време на поход към о. Крит.
Месец и малко по-късно – на 26 май 866 г. – Василий е коронован като съимператор на Михаил III, а през следващата година убива покровителя си в императорския дворец в Цариград след един напоителен пир, на който Михаил III и най-близките му роднини се напиват до безпаметност (24 септември 867 г.).
* * *
Трудно ни е да допуснем, че във водовъртежа на съдбоносните за Византия събития от април-май 866 г. патриарх Фотий успява да отдели време за писането и изпращането на своето Послание до българския княз Борис-Михаил; особено след убийството на покровителя му кесаря Варда, патриархът е трябвало да мисли не толкова за съхраняване на високото си обществено положение, колкото за запазването на живота си.
[1] Под това понятие тук ще разбираме както реторичната теория, така и приложните ѝ форми.
[2] Изглежда ще трябва да се поправи досегашната ни представа, че през 889 г. княз Борис-Михаил изоставя българския престол в полза на сина си Владимир Расате. Както по всичко изглежда оттеглянето на Борис-Михаил в обителта при Голямата базилика във Външния град на столицата Плиска съвсем не означава и оттегляне от престола. Така първородният княжески син Владимир Расате се оказва не напълно свободен в действията си, понеже е само съвладетел – такава често срещана практика намираме във Византия (едва ли се налага да посочваме примери за това поради тяхната широка известност).
Такова подозрение съществува отдавна у историците (вж. Гюзелев, В.1969: 459-460 и посочените там основания). Още по-решително към такъв извод ни насочва един новонамерен печат на владетеля, датиран към 889 г., върху който се чете „Богородице, помагай на своя раб, станалия инок [Борис-]Михаил, владетел на България“ (Йорданов, И. 2001: 34-36, както и Гюзелев, В.2006: 23).
Така нашироко обсъжданият опит за възстановяване на култа към старите езически божества във времето от 889 г. до 993 г. или е бил твърде ограничен, или е бил предполаган, или пък – само замислян. Трябва да признаем, че досега вероятното Борис-Михаилово „отказване от престола” наистина звучеше не твърде логично на фона на известното ни; то и досега стряскаше изследователите, понеже най-малкото не се повръзваше с цялостния образ на този български владетел, който през 866 г. (вж. по-нататък) се оказва способен на нечувана жестокост за да запази престола. Сега вече знаем, че Борис-Михаил никога не се отказва от властта, той продължава да бъде „владетел на България”; само поради очевидно напреднала възраст, може би, въздига за свой съвладетел първородния си син Владимир Расате. Такъв развой на научните дирения несъмнено ще доведе до значителни промени както в представите ни за предсимеоновото време, но също и в редица изкуствено привързани към времето на Владимир Расате обяснения на археологически паметници – предимно в столицата Плиска и в нейната околност.
[3] Jenkins, R. 1987: 168 sq.
[4] PGr 103; двуезично издание (на средногръцки и френски език) е достъпно на L’antiquité grecque et latine Du moyen âge. Bibliothèque de Photius (2003) [онлайн]
[5] Каждан, А. 1973: 139; Каждан, А. и Литаврин, Г. 1998: 133
[6] Каждан, А.1973: 63
[7] Любарский, Я. 1978: 119-121
[8] Каждан, А. 1973: 129
[9] Пълният или частичен славянски превод на посланието е известен, например, от повече от 15 руски преписа от XVI-XIX в., но внимателният му анализ доказва, че е правен през XIV в. в книжовния кръг на Евтимий Търновски. Вж. Славова, Т. 2015: [2]-[3] сл.; вж. и Славова, Т. 2013 с пос. лит.
[10] Точното време на покръстването остава не съвсем ясно, дори годината още е спорна. През последните 150 години авторите отдават предпочитания на различни дати между 863 и 870 г. Все пак в съвременната историография се установи относително единодушие за годините 864 и 865 благодарение на откриването на нови извори, припомнянето на позабравени стари или новото им тълкуване. Както ще стане ясно по-надолу обаче тук не е нужно да привеждаме книгопис, понеже времето на покръстването се оказва извън рамките на това изследване.
[11] Вж. следващия абзац.
[12] В текста на Посланието отсъства какъвто и да е намек за прекъсване на вече започналия процес на християнизация на България под ръководството на Цариград. Гневът на патриарх Фотий по повод пристигането на папските пратеници в България намира място чак през пролетта на 867 г. в едно окръжно послание до източните патриарси, тоест само няколко месеца след като християнизацията на България преминава под ръководството на Рим – „Нямаше още две години откак тоя народ [т.е. българският – бел. моя] беше захванал да почита християнската вяра когато мъже злочестиви и отвратителни [става дума именно за папските пратеници в България – бел. моя], мъже от мрак изпълзели (понеже били рожби на западните страни) . . . те като някоя мълния или тръс, или силна градушка, или . . . като някой вепър се нахвърлиха против наскоро утвърдения в благочестие и новоустановен народ [т.е. българския – бел. моя]…“ Вж. Encyclica epistola ad archiepiscopales thronos per Orientem obtinentes. In:ГИБИ IV 1961: 100. Както е видно дори тук намираме посочен двегодишният времеви отрязък. И още тук е ясно, че той може да бъде съкратен значително.
[13] Такава горна граница за написването на Посланието определя още митрополит Симеон, който пръв превежда на български и издава Посланието (Симеон, митрополит 1917: 27). Не е нужно да се привеждат повече примери, защото на практика – без екзотичните предложения – изследователите са единодушни.
[14] Responsa Nicolai I papae ad consulta bulgarorum. In: ЛИБИ II 1960: 65-125
[15] Можем да сме сигурни, че Отговорите се понравили на княз Борис-Михаил неизмеримо повече, отколкото Посланието, което той – най-вероятно – в по-голямата му част едва ли е разбрал. Но не само за това трябва да е било голямо задоволството на княза в края на 866 г., когато получава отговорите – в глава 72 там е казано дословно: „ Вие питате дали е позволено да ви се ръкоположи патриарх. Но за това нищо определено не можем да ви отговорим преди да се завърнат нашите пратеници, които изпратихме при вас, и да ни съобщят какво множество и единодушие на християните има у вас. Обаче на първо време вие трябва да имате епископ и когато с увеличение на божията благодат у вас се разшири християнството и бъдат ръкоположени в отделните църкви епископи, тогава трябва да се избере между тях един, който да се нарече ако не патриарх, то поне архиепископ.“ Превод на Д. Дечев в Responsa Nicolai I papae ad consulta bulgarorum.In:ЛИБИ II 1960: 110. Както става ясно, от Рим българският княз получава обещание – далечно, с хлъзгави и плаващи условия, но все пак обещание за това, което му отказват категорично в Цариград – самостоятелна българска църква начело поне с архиепископ. Нищо по-малко не би удовлетворило Борис-Михаил, да дели властта си с когото и да било не влиза в плановете му по това време.
[16] Гюзелев, В. 1969: 209-210
[17] Златарски, В. 1918=1970: 302-306
[18] Пак там: 306 и бел. 8; Вж същата тази случка и у Божилов, И. и Гюзелев, В. 1999: 119-120
[19] Вж. тук бел. 13
[20] Epistola ad Michaelem Bulgariae principem. In: ГИБИ IV 1961: 95
[21] Както смята Николов, А. 2006: 49, където дял 103, а следователно и цялото Послание, е датирано „малко преди избухването на болярския бунт“. ( Когато говорим за тези събития по-долу непременно ще изтъкнем отново, че става дума съвсем не само за „бунт“, а за пълноценно въстание, което избухва на територията на цялата страна и едва не коства не само престола, но и живота на княза.) Струва ни се, че отнасянето на дял 103 преди въстанието е неточно. В случай, че все пак се окаже някога, благодарение на нови извори, че тук не сме прави и дял 103 е писан преди Антнихристиянското въстание, то със сигурност ще трябва да приемем наличието на пророческа дарба у патриарх Фотий. В изворите, с които разполагаме днес данни за такава дарба у него няма.
[22] Epistola ad Michaelem Bulgariae principem. In:ГИБИ IV1961: 90-91 и 97
[23] Сега няма да е нужно да разглеждаме твърде обширната тема за въоръженото въстание срещу покръстването, понеже, както стана ясно, тук ни занимава единствено неговият край.
[24] Турилов, А. 1999: 14-16; Вж. и Гюзелев, В. 2006: 22
[25] За събитията през април-май 866 г. вж напр.Острогорский, Г. (2011): 303; Lilie, Ralph-Johannes, Ludwig, Claudia, Zielke, Beate and Pratsch, Thomas.Bardas: Βάρδας (2013) [online]
Библиография:
Извори:
Bibliothèque de Photius: http://remacle.org/bloodwolf/erudits/photius/table.htm
Encyclica epistola ad archiepiscopales thronos per Orientem obtinentes. In: ГИБИ IV (1961)
Epistola ad Michaelem Bulgariae principem. In: ГИБИ IV (1961)
L’antiquité grecque et latine Du moyen âge. Bibliothèque de Photius: (2003) [прегледан на 22. 02. 2023] Достъпно на:http://remacle.org/bloodwolf/erudits/photius/table.htm
Patrologia Graeca 103
Responsa Nicolai I papae ad consulta bulgarorum. In: ЛИБИ II (1960)
Кирилица:
Божилов, И. и Гюзелев, В. (1999)История на Средновековна България. Т. 1. София: Анубис
Гюзелев, В. (1969) Княз Борис Първи. София: Наука и изкуство
Гюзелев, В. (2006) Покръстване и християнизация на българите. София: ТАНГРА ТанНакРа
Златарски, В. (1918=1970) История на българската държава през средните векове. Том I. История на Първото българско царство. Част I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852). София: Държавна печатница/ Наука и изкуство
Златарски, В. (1927=1971) История на българската държава през средните векове.Том I. История на Първото българско царство. Част II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018). София: Държавна печатница/ Наука и изкуство
Йорданов, И. (2001) Корпус на печатите на Средновековна България. София: Агато
Каждан, А. (1973) Книга и писатель в Византии. Москва: Наука
Каждан, А. и Литаврин, Г. (1998) Очерки истории Византии и южных славян. Санкт-Петербург: Алетейя
Любарский, Я. (1978) Михаил Пселл. Личность и творчество. К истории византийского предгуманизма. Москва: Наука
Николов, А. (2006) Политическа мисъл в Ранносредновековна България (средата на IX – края на Х в.). София: Парадигма
Острогорский, Георгий (2011) История византийского государство. Москва: Сибирская Благозвонница
Симеон, митрополит (1917) Посланието на цариградския патриарх Фотия до българския княз Бориса. Български старини, книга 5: 3-138
Славова, Т. (2013) Славянският превод на Посланието на патриарх Фотий до княз Борис-Михаил. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 344 с.
Славова, Т. (2015) Посланието на Патриарх Фотий до българския княз Борис-Михаил и неговият славянски превод. Eslavística Complutense. Vol. 15: 121–131
Турилов, А. (1999) Две забытые даты болгарской церковно-политической истории IX в. (К вопросу формирования болгарского варианта церковного календаря в эпоху Первого царства). Palaeobulgarica, XXXIII, 1: 14-34
Латиница:
Jenkins, R. (1987) Byzantium: The Imperial Centuries, AD 610-1071. Toronto: University of Toronto Press
Lilie, R-J., Ludwig, C., Zielke, B. and Pratsch, T. (2013) Bardas: Βάρδας.In: Prosopographie der mittelbyzantinischen Zeit Online. Berlin, Boston: De Gruyter [прегледан на 22. 02. 2023]. Достъпно на: https://www.degruyter.com/database/PMBZ/entry/PMBZ11879/html
Comments
0 comments