брой 5 
Проф. дсн Максим Мизов
Резюме: В статията се анализират някои важни причини и значими фактори за ескалиращата популяризация и употреба на реториките на скандала в съвременните политически комуни-кации. Осветлени и обяснени са някои съществени референции и функционални особености на употребата на или на злоупотребата с тези опасни по своя потенциал и ефект реторики.
Ключови термини: политически комуникации, постмодерност, реторика, скандал.
The Rhetoric of Scandals – the overtone of contemporary political communication
Abstract: The article examines some important reasons and significant factors for the escalation and widespread use of the rhetorics of scandal in contemporary political communications. Light is shed on and explanation is provided to some functional characteristics and some cases of use and/or abuse of these dangerous, because of their potential and effect, rhetorics.
Keywords: political communications, postmodernity, rhetoric, scandal
В историята на обществата и в еволюцията на политиката скандалите не са екзотична рядкост. Напротив – те са доста чест „гост“, а и, за жалост, нерядко очевидна доминанта в конкретни исторически епохи и типове обществени и държавни устройства. Неслучайно са им посветени обемисти научни трудове, датиращи от различни исторически времена. Част от тях са целево, добре селектирани и атрактивно представени в съответни екциклопедии.[1][1]
В исторически времена и обществени реалности, в които езиковите техники и прак-тики рязко покачват социалните си котировки и функционалната си валентност, каквито са съвременните, когато публичната фаворизация и безграничната експлоатация на лигвистич-ните и политическите „игри“[2] са не само очевадни и мащабни, но и безскрупулни, е съвсем естествено и логично да се рекламират и тиражират реториките на политическите скандали. Плурализацията и мултипликацията на всевъзможните им формати, например, в годините на т.нар. „демократичен преход“ в България са натрапчиво забележими, пък и неоспорими.
Безспорен е фактът, че разнообразието на езиковите феномени и идентичности е ис-торическа и социокултурна реалност, която провокира разностранни нейни тълкувания. А толерирането на плуралистичните лингвистични идентичности като единствен шперц за от-криване на тайните в историята или всекидневнието на хората от различни епохи, цивилиза-ции, общества и култури, не може да опира, или спира единствено до позитивните им изяви. Защото историята и животът познават времена, обстоятелства и реалности, в които балан-сите между позитивното и негативното в лингвистичната сфера и комуникация твърде рязко се променят, като отрицателните елементи и ефекти от тях се оказват доста по-натрапчиви. А когато и където смисловите, ценностно-нормативните порядъци и йерархии се размиват или отчуждават от исторически познатите си орбити на присъствие и развитие, както става в нашата смутна постмодерна съвременност, тогава и там различните – естествени и изкуст-вени – езици се оказват не само атрактивен, но и съдбовно потребен феномен за човешкия живот, особено във времената и реалностите на господството на дигиталните технологии, виртуалните светове и интерактивните комуниктации, при които времето и пространството губят всичките свои предишни значения, измерения и проявления в живота на хората. След като живеем в епохата на постмодерната редукция на всичко до разнообразни типове езици и на техните конюнктурно-прагматични употреби, инструменталната ескалация на тези ре-торики е неизбежна. А това може да става както по видими, така и по незрими начини. Не е случайно и обстоятелството, че радикалните промени в статуса и патоса на реториките на скандали са органично свързани с, но и солидна провокирани от същността и спецификата на съвремнния неолиберален модел на глобализация, толериращ и езиковите спекулации.[3] А той предполага или даже изисква редица привидности на алтернативни лингвистични конкуренции, които обаче са авансово режисирани относно това кой ще бъде победителят. В такива – сложни и интригуващи – ситуации се оказва, че нагледните съперничества между езиковите идентичности са предварително, а и инструментално предопределени спрямо това чии символни капитали ще покачват цените си на конюнктурните обществено-политически борси или тържища, а и кои от тях ще се девалвират осезаемо или ще се губят безвъзвратно. А както е отдавна, но и добре познато от задкулисните и перфидни борсови спекулации, или манипулации, в повечето случаи драмите на губещите са замислени авансово във времето. Може да се каже, разбира се, с известни условности и уговорки, че този перверзен алгоритъм (като че ли) е генетически имплантиран и исторически ангажиран в произхода, мисията и феноменологията на скандалните реторики, чиито публично явни или умишлено прикрити инспиратори и бенефициенти обикновено живеят със сладките предчувствия и нетърпели-вите очаквания, че Съдбата непременно ще бъде на тяхна страна, и че те ще спечелят онова, което неистово, а и трепетно са си пожелали в предверията, или по време на скандалите. Но онова, което остава безспорно и одиозно натрапчиво в подобни ситуации, е фактът, че при такива спекулации и манипулации винаги едната страна във вербалната комуникация трябва да понесе много сериозни, ако не даже и фатални (гибелни) последици от гледна точка на лингвистичните си капитали, респ. да бъде публично маргинализирана, а и дори опозорена. Защото интимната природа, но и перверзната мисия на скандалите са предварително кон-струирани към осъществяването на точно подобни одиозни резултати за губещата страна. А тези коварни замисли се отнасят до придобиването (или до загубата) на властови ресурси в комуникативните хронотопи и взаимоотношения между съперничещите си идентичности. В някаква степен и форма те са и дискретно свързани, а и обслужващи мистериозната седма функция на езика, за която интригуващо пише и носителят на знаменитата награда Гонкур Лоран Бине[4]. Тази функция дава безгранична власт над хората, а и възможности те да бъдат ефективно манипулирани – именно това се цели, но и преследва (обикновено) в скандалите, които никога не се съобразяват с, или не спазват установените в социума норми и ценности.
Калейдоскопичните производства на политическите езици, а и бързо следващите ги амортизации все по-често изискват неординерни, предизвикателни, радикални и екстремал-ни вербални техники и практики в социалните, а най-вече и в политическите комуникации. Очевадните в нашата бурна и противоречива историческа съвременност демографски бумо-ве както на раждаемост, така и на шокиращо висока смъртност на огромна част от мимолет-но подвизаващите се на историческата сцена и политическата арена езици обуславят и дори в известна степен гарантират необходимостта и ползата от скандални реторики в социума.[5] В обществената или в колективната памет на определени човешки общности обикновено остават спомените за най-атрактивните или неординерни политически реторики, сред които несъмнено място, а и значима роля имат твърде често онези на скандалните манипулации. За съжаление, последните не се анализират и тълкуват дори в научните монографии и сбор-ници, специално посветени на езиците на тежките разделения в днешните общества[6]. Много често подобни одиозни реторики се отнасят към битуващите или иновативните фондове на разнородни и многолики злоупотреби с отчетливо инвективна, дори злословна вербалност, което, обаче, не винаги е оправдано, нито пък научно-теоретически обосновано и прецизно. Не са редки случаите, когато те се отнасят и към разнообразните сквернословни вербалики[7]. А такива злоупотреби не са случайни, нито единични, защото – особено в преломни времена и общества – те са провокирани или дори галванизирани и от радикалните суспендирания на предишните обществени табута за публичните им употреби, нерядко даже са и катализирани от съвършено осъзнати, целенасочени, или пък мащабни експлоатации на техните арсенали. При всички случаи, обаче, реториките на скандала никога не напускат териториите на пер-суазивните феномени[8], които често са и генерален атрибут на изявите, а и на функциите им. А в тази си битност те не са свързани единствено с директната арогантна или перфидна реч, но и с псевдо-научни експертни „анализи“, които селективно и инструментално натрапвани политолози, социолози и пр. депозират в различни видове медии, а и текстове[9], за да могат чрез тях да провокират нови, или да подкрепят, репродуцират стари политически скандали.
Доколкото нерядко участват в конструирането, публичното рекламиране и консумиране на всевъзможни обидни, инвективни, оскърбителни названия на опонента или противника, до-толкова те имат известни отношения и ангажименти и към политическия нейминг[10], разбира се, взет откъм неговите преднамерено дезавуиращи, или сигматизиращи аспекти и ефекти. Затова една голяма част от обидно-оскърбителните наименования, прякори на идейните опопоненти или противници често се оказват не творения на анонимното политизирано ма-сово въображение и комуникиране, а предварително конструирани и дискретно пласирани сред масовите публики, за да могат да инспирират или поддържат някакви скандали огнища. В този аспект те се оказват и едни от най-одиозните феномени в безскрупулните, а и безцере-монните „обороти“ на политическите и, още по-точно, политико-лингвистичните тържища.
За своята генеалогия и феноменология скандалните реторики се нуждаят фатално от съответни типове – удобни и полезни в дадени обществено-исторически контексти и техни-те афиширани/завоалирани телеологии и праксеологии – семиотики. Последните са много важни не само за ефективното, а и за ефектното, или публично атрактивното осъществяване на заложените в тях цели, което, на свой ред, неизбежно повдига и техните рейтинги.[11] Опубличностяванията на ситуативно и конюнктурно изкусителните семиотики и семантики на скандала твърде често са свързани и с преднамерена употреба на различни идеологеми и митологеми, или с инструментално трансформиране на скандалите в митични феномени.[12] И неслучайно епатажното се оказва задължителен реквизит и прийом за такива семиотики. Затова и обикновено експлоатирането на реториките и семитоките на скандалното са орга-нично свързани и с особен тип провокативна, а и доста натрапчива прозрачност на злото[13]. В условия на видима аморфност и дори флуидност на смисловите и ценностно-нормативни-те йерархии или констелации, на очевидна и всеобща умора, ескалиращо безразличие и ма-щабно отчуждение, отвращение, досада, отегчение и погнуса на хората към заливащите ги от всички страни и по всевъзможни начини политически/политизирани инспирации, стават все по-неизбежни потребностите от колкото може по-радикални, по-атрактивни и по-силно въздействащи импулси, които да провокират изпадналите в летаргия съзнания, пък и бития. Затова епатажното се оказва закономерно, естествено и логично използвано в практиките. Особено когато праговете на чувствителност са силно деформирани или буквално сринати. То е единственото ефективно средство за привличане на вниманието на апатичната публика. А е публична тайна, че апатията ескалиращо расте и превзема все повече територии и важни властови позиции в частния и публичния живот на съвременните хора[14]. Когато исторически и ежедневно се натрапват фикции, но и очевадни реалности, че депресията, меланхолията, резигнацията и депривацията са най-ярко отличаващите се черти от портрета на душевния и екзистенциалния жизнен свят на хората, няма как популярността, репутацията, престижът и реномето на скандалните реторики да не „скачат до небесата“, или да не се превръщат в своеобразни еманации за всичко в живота, а и в практиката, което е моменто фатално нужно. И дори нещо повече: епатажът се превръща в особено модерен стил на мислене, говорене и постъпване, заради гарантирания му капацитет да фокусира вниманието и коментариите на другите към постъпките на неговия субект. Това обикновено се случва или става, когато ис-торически противоречивата динамика на общественото развитие „спонсорира“ конвейерно производство, дистрибуция и масова консумация на вербални техники и практики, солидно инжектирани с конфликтогенен или даже скандален потенциал, които се превръщат в доми-ниращ вкус на епохата, на обществено-историческата ритмика в ежедневието на хората.[15] Да си в разрез или противовес със статуквото, да си предизвикателен и даже провокативен с изявите си, престъпващи и дори кощунствено погазващи исторически дълготрайно биту-валите ментални и поведенчески трафарети, да не се съобразяваш и умишлено да торпили-раш общоприетите ценностно-нормативни порядки и социални нрави, става все по-модерно, популярно, едва ли не и задължително във времена и реалности, в които индивидуализмът няма граници и препятствия за капризните си прояви. В известна степен и форма това е об-вързано и с ескалацията на различните типове и най-вече на политическия нарцисизъм[16] в наше време. В съвременните обществени реалности, разпадащи се нрави и видимо неефек-тивни порядки, в които индивидуализмът и социалният атомизъм господстват мащабно в публичния и частния живот на разрастващи се огромни човешки маси прибягването до ус-лугите и екстрите на епатажа са нерядко крайно необходими, защото се оказват много важна част и от конформистките логики, а и практики. Набиването в очите, навирането в устите на другите хора все по-често изисква неординерни, даже шокиращи или скандализиращи окол-ните хора семиотики, семантики, лексики и даже опасни вербални практики. А в сферата на съвременните политики, където дефицитите на внимание, съпричастност, но и съучастие са обикновено не само твърде чести, но и много одиозни, дори натрапчиво очевадни, потреб-ностите от епатажни инструментариуми стават още по-наложителни, а и крайно изострени.
Не е тайна е, че политизираните нарцистични публични изяви често вървят в компа-нията на своеобразни хедонистични потребности и очаквания на субектите им, които обаче са за сметка и в ущърб на лицата и институциите, които са мишена на словоизлиянията им. А такъв деформиран хедонизъм е невъзможен без услугите и екстрите на известна аморално извратена театрализация на публичните изяви на техните конструктори и дистрибутори.[17]
За популярността и растящата честота на употребите на политически и политизирани епатажи донякъде заслуга имат и способностите им понякога твърде мощно да допингират кариерната мобилност на субектите им в баталиите им по различните етажи на властта и пр. Прийомите на непозволените удари, безпардонните измествания с лакти и други средства не са (исторически или актуално) удостоени с титула на persona non grata в публичния живот, даже напротив те се оказват обичаен, а нерядко и задължителен аксесоар на комуникациите. Все по-често срещан и одиозен трафарет се оказва безогледното, безчувственото, арогант-ното, бруталното или циничното отношение и поведение на субекта на епатажа към другите. А успоредно с него вървят безцеремонното и безсъвестното прибягване до мострите на скан-далните реторики, които се оказват нерядко много удобни и изгодни за личната кариера на политиците и властниците, които са тотално зомбирани от собствените си фикции и щения. Историята на радикалните обрати, а и животът на високите обороти твърде често се оказват невероятно благодатни за селектирането на, пък и за злоупотребите с епатажни реквизити. Доминиращата в нашите исторически времена и обществени реалии фасадна демокрация предлага изкусителни шансове за мигове на слава на всеки, дори те да са постигнати с цената на обществено неприемливи, морално недопустими епатажни прийоми и нагли провокации.
Илюзорна или погрешна обикновено е представата, че с развитието и усложняването на обществата възможностите, а и средствата за редуциране, париране, блокиране, или екзе-кутиране на исторически завещаните, или социокултурно унаследените скандални реторики се увеличават. Практиката и животът сочат тъкмо обратните резултати – динамично, или бавно усложняващото се общество нерядко се превръща в доста по-честа арена на сблъсъци, конкуренции и баталии между разнородни и плурализиращи се – естествено, или изкуствено – скандални реторики, които са конюнктурно необходими, или моментно непреодолими в битността им на мощни рецидиви, традиции, социокултурни наследства от миналото и пр. Гравитационните полета и привличания на тези реторики стават все по-мощни и по-трудно преодолими. Това неизбежно ги превръща в непрестанно и натрапчиво афиширащ се декор в разнообразните „пейзажи“ на частния и публичния живот на днешните постмодерни хора. Но и съвременните политически комуникации фатално се нуждаят от услугите и „екстрите“ на разнообразни скандални реторики, които са афиширано, или завоалирано експлоатирани.
Използването на скандални реторични похвати и инструментариуми често е свързано с внушения или убеждения, че има нещо преднамерено скрито, премълчано, недостатъчно ясно и категорично изказано. На тази основа нерядко се формират, а и разпространяват най-различни версии за конспиративни сценарии, отнасящи се до изографисвани и коментирани чрез арсеналите и репертоарите на скандалните реторики персонажи или събития. Затова не са неочаквани експлозиите на всевъзможни заговорнически теории, конспиративни истории. Ако Историята се описва и тълкува като злокобен и подмолен заговор[18], няма основание да не се допуснат за употреба всички инструменти, които могат или да го предотвратят, или да го разобличат. А и в двете посоки скандалите се оказват изумително потребни, но и ценни. Не е случаен, а закономерен, логически търсен и често използван похватът да се вкарват „в публичен оборот“ скандални реторики, публично разобличаващи всевъзможните – реални, или въображаеми – задкулусия, паралелни[19], колонизирани, превзети и „дълбоки“ държави. Разнородните конспирации, завери, заговори и задкулисия все повече стават модна тема, а и удобни, изгодни оръжия за публично дезавуиране, дискредитиране, стимгатизиране, или елиминиране на идейно-политическите опоненти, конкуренти, противници и врагове. Още повече, че конспирациите, реалните или въображаемо разкритите заговори твърде често се нуждаят и от съответни вербални аксесоари, имащи публично атрактивни орнаментики. По тази причина е обясним пиететът към използване на скандални реторики за публичното де-маскиране, но и санкциониране на реалните, или мнимите виновници за опасните заговори. И това е разбираемо, защото прибягването до скандални реторики нерядко е съпровождано от разнообразни упреци, или обвинения в прикриване, или премълчаване на нещо значимо. Очевадни са както ескалациите на неудържимите евроскептични нагласи, така и мащабното и динамично нарастване на скептични настроения и тълкувания към все още доминиращия неолиберален глобален модел, към реториките на неговите конструктори и бенефициенти, които обикновено са съпровождани от мощни и шумни публични скандали на властниците. За разлика от историческото минало, когато гламурните логики, техники и практики невина-ги се нуждаят от разнообразните услуги и екстри на публичната скандалност, в т.ч. и от ре-торическата й облицовка, в съвременните постмодерни времена и общества на глем-капита-лизма[20] шокиращата скандалност става все по-необходима, дори и умишлено фаворизирана. Защото скандалните реторики твърде често оставят внушения или впечатления за нещо до-пълнително, което умишлено не се афишира, въпреки че е много важно в конкретния случай, а иносказанията или недоизказаността се превръщат във все по-търсени/консумирани стоки. А от тази гледна точка са понятни съмненията или подозренията за нещо, което нарочената, или провокиращата страна се опитва инструментално да скрие, но което някак си се издава. Ето защо скандалната реторика обикновено рязко покачва „волтажа“ на мнителността спря-мо предполагаемото скрито, което обаче прозира за някоя от страните в нейните вербалики. Изкуствено и меркантилно формираният, а и целенасочено публично натрапваният в живота на хората пиетет към търсене и коментиране на „още нещо“ покачва потребността, ценност-та, популярността и рейтинга на скандалните реторики, които по безпардонен и нерядко шо-киращ начин разкриват и обсъждат тайните на миналото, настоящето и дори на бъдещето. Не е случайно, че в нашата бурна историческа съвременност е очевиден демографският бум както на всевъзможни конспиративни теории, така и на аташиращи ги скандални реторики. Не е без значение обстоятелството, че както едните, така и другите се оказват много удобни, а и полезни за властниците и политиците от всички идеологически, или партийни фамилии. Конспирологията се оказва едва ли не задължителен атрибут на всички политици и партии.
Добре известни и мащабно коментирани са случаите, или ситуациите, в които умиш-леното детониране на, или неосъзнатото участие в скандални афери се обвързват плътно със съответни – основателни, или безпочвени – обяснения, а даже и оправдания за принудителна, или доброволна и целенасочена защита от вербалната агресия, или перверзия на другия[21]. А е пределно ясно и разбираемо, че значителна част от такива обяснения, или оправдания за спешна наложителност на прибягването до психо-лингвистична защита са изкуствено, инс-трументално, спекулативно, а дори и манипулативно лансирани в подобни одиозни казуси. Нещо обичайно и банално познато в скандалните казуси, а пък и реторики е границите, или силуетите на дефанзивното и офанзивното преднамерено да се скриват, или поне размиват. И едва ли необходимо да отбелязвам, че такива факти са доста разобличителни за моралната „нечистоплътност“ на употребата или още повече на злоупотебата със скандална реторика. Производството, рекламирането, дистрибуцията, но и масовата консумация на всевъзможни дефанзивни (в т.ч. и политико-лингвистични) тех-ники се оказват неотменни черти в историческия и всекидневния живот на хората.
Правилното и комплексното дешифриране на неосъзнато спотаеното или умишлено прикритото в употребата на скандалните политически реторики винаги предполага, или категорично изисква детайлен анализ на фактите и обстоятелствата, засягащи автентичния произход и профил на моментно експлоатираната скандална реч – това дали тя е наистина предизвикана без съответна вина, или – обратното, – дали не е умишлено конструирана, а и включена „в оборот“ с перфидната, или завоалирана цел за постигане на определени ефекти. Това обикновено са доста сложни, съвсем не и невъзможни анализи, тъй като в скандалната реторика обикновено се включват много разнородни, невинаги ясно разкриващи същността и функционалността си елементи. А това нерядко я прави трудна за своевременно правилно разконспириране на нейните истински замисли и съответни ефективни поведенски реакции. Вместо това, както практиката доказва, в немалко случаи тя постига желано или авансово закодирано в и чрез нейните дискретни алгоритми, от една страна, замъгляване на контурите на реално случващото се, което на свой ред улеснява отвличането на вниманието по стра-нични, формални, повърхностни и моментно фокусиращи вниманието, мисълта и чувствата на засегнатите от злоупотребата й лица, но и – от друга страна, – спомага за увеличаване на опасните й шансове, последици спрямо неточното преценяване на реалната й експлоатация. И в двата случая най-честа, а пък и най-тежко пострадала жертва се оказва нравствеността, защото скандалните риторики никога не се съобразяват с нейните категорични императиви. Много съществен щрих от цялостния „портрет“ на скандалната реторика в полити-ческите комуникации е нейното опасно съпричастие към и съучастие в провокирането, или в „допингирането“ на съответни опасни увреждания в лингвистичната екология на средата. Не е тайна, че обикновеното „стандартно“ обяснение и оправдание за прибягване до упот-реба на скандална реторика е, че в екологически нарушената или силно замърсената общест-вена среда и атмосфера използването на скандални речеви похвати е или крайно неизбежно, или авансово предвидено, но и инструментално експлоатирано от техните бенефициенти. В исторически времена и обществени реалности, когато амортизацията на всичко е много по-динамична и мащабна, няма как лингвистичните идентичности и практики да се спасят от такива опасности. А потвръждение на тази одиозна и кошмарна тенденция са все по-бързото и мащабно разрастване на всевъзможните исторически сметища на дефункционализирани и делегитимирани в публичното време-пространство езикови идентичности, което вече прави борбата за оцеляване на езиците безскрупулна, безобразна и тотална. А увеличаването на привлекателните гробища или кошмарните морги на отстранените от живота езици често не минава без помощта, съдействието, одобрението и оправданието на скандалните реторики, които се оказват не само антидот срещу евентуалния или функциониращия лингвоцид, но и мощно оръжие срещу легитимността и значимостта на всевъзможни техни конкуренти, осъ-дени гласно, или тихомълком от тези реторики на сигурна, при това и доста позорна смърт. И, ако днешните науките продължават доста оживено, или разпалено да спорят за точния брой на изчезналите естествени езици, определено няма сериозни проучвания и калкулации спрямо количеството на исторически напусналите „земния свят“ реторики на скандалното, което определено е съществен проблем и дефект на различните лингвистични дисциплини. При всяко положение, обаче, използването на скандалната политическа реторика е много сериозен симптом или за вече силно екологически замърсена, опасна и даже вредо-носна лингвистична реалност, или атмосфера, или за предстоящи нейни одиозни увреждания. Както и в други случаи, обикновено „топката на отговорността“ за провокирането на рисковите увреждания се прехвърлят (едва ли не) по априорна презумпция на опонентите, противниците, или враговете в конкретната ситуация на употребите на нейните арсенали. А това също е важен симптом за нейната силна зловредност в нравствено-етическо отношение. В това няма нищо изненадващо, тъй като скандалната политическа реторика винаги е своеобразно бойно поле, публична арена, но и опасно оръжие за стълкновения между хората, при които моралните контролно-регулативни механизми се оказват нарушени, а и недостатъчно функционално ефективни, макар да са за някои от участниците доста атрактивни и ефектни.
В този контекст на етиците и психолозите са отдавна известни не само причините, а и перфидните, или бруталните инструментариуми на скандалната политическа реторика, които, от една страна, се възползват от, а – от друга – преднамерено блокират, или поне силно редуцират влиянията на морално-регулативните механизми на участниците в скандали, като нерядко дори ги отвеждат – неусетно и неосъзнато, или умишлено и манипулативно в посока, която още повече съдейства за отслабването, или неефективността на моралния контрол. Замъгленото съзнание, рязко повишената афективна температура, невнимателното или безразборното, а често и недостатъчно контролираното използване на опасни лингвистични муниции в конкретни стълкновения между участниците в скандала обикновено съдействат за последици, които не са предварително очаквани, нито са прогнозирани на по-ранни етапи.
Лингвистите отдавна са разшифровали и обяснили присъщото на скандалната реторика неосъзнато, или съвсем преднамерено увлечение по известна хазартност в подбора и употребата на конкретно-ситуативния семантичен, семиотичен и лексикален арсенал. Обаче прибягването до услугите и екстрите на последния обикновено е съпроводено с безразборно, безотчетно, непрецизирано, но и чуждо на далечното прогнозиране на (обусловени от него последици) отражение на ситуацията, на ролите и на „заслугите“ на участващите персонажи.
Подобна (семантична, семиотична, лексикална и пр.) хазартност може неусетно, не-осъзнато, а дори и подсъзнателно да „наелектризира“ още повече взаимоотношенията, както и да радикализира неочаквано ролите, които (принудително или доброволно) се изпълняват от участниците в съответния (политически, или умишлено политизиран) скандал и неговите реторически апликации. А е повече от разбираемо, че включването на „козовете“ на хазартността в политическата реторика неминуемо обуславя и допълнителни рискове, които невинаги могат (авансово) да се предотвратят от конструкторите и бенефициентите на скандала. Лекомисленото, а нерядко даже и наивното подаване на чуждите – реални, или въображаеми – вербални провокации в ситуации на ескалиращи неразбирателства и противоречия, често възприемани и оценявани като скандални, допълнително усложнява отношенията, но пък и затруднява своевременното намиране на потребните решения за ограничение, или спиране на негативните (семантични, семиотични, емоционални и поведенчески) „оферти“ в случая. А тъкмо от подобни компликации и препятствия имат необходимост, но и полза властниците, които умело провокират, или се възползват от случайно избухналите скандални престрелки.
Перверзността от експлоатацията на скандалната реторика доста често е тясно свързана, макар и невинаги достатъчно осъзната, с възпрепятстването на емпатични нагласи и действия в конкретни ситуации, или казуси, нуждаещи се от техните услуги и „екстри“. Това пряко или косвено засяга увеличението и радикализацията на възприятията, мислите, емоциите и реакциите на субектите относно реалното, или имагинерно отчуждение на другия. Защото възпрепятстването на емпатичните отношения и реакции не само ограничава, или унищожава конкретно-ситуативната проницателност, а и се оказва благодатна почва за ви-реене на неправдоподобни, деформирани, изопачени представи за реално случващото се[22]. А това обстоятелство е благоприятна основа за ескалация на всевъзможни недоразумения, противоречия, колизии и конфликти между хората, дори когато няма реална почва за тях. В известна степен реториките на скандала вегетират върху битността и битийността на все-възможни кривоогледални изображения, представи и тълкувания за реалностите, нравите, порядките и случващото се в действителността, в публичния, а и в частния живот на хората. Не е случайно, а закономерно и дори неизбежно обстоятелството, че генеалогията и феноме-нологията на реториките на скандала вървят заедно и с мащабните производства, дистрибу-ции и консумации на всевъзможни илюзии, химери, кухи утопии и кошмарни халюцинации. Дори публичното оповестяване и рекламиране на затварянето на „фабриките за митове“ не минава без услугите на тези одиозни реторики в нашата метежна и преломна съвременност. Освен това въвличането в авантюрите на скандалните реторики обикновено са (пряко, или косвено) обвързани с публично афиширани провокации и дискредитации на емоционалния интелект на участниците в тях – както на „атентаторите“, така и на „жертвите“ им. Не е и случаен фактът, че все повече общественото внимание се фокусира към наличието и влиянието на разнообразните шантажни логики, техники и практики в афективната[23] и рационалната сфера на публичния и частния живот на хората в различни типове ситуации, или че икономиките на впечатленията[24] фатално се нуждаят от спешната помощ на тези реторики.
Прибягването до употреба на арсеналите на реториката на скандала нерядко е тясно свързано и с неосъзнато, или съвсем преднамерено, а и инструментално злоупотребяване с мнемоничните способности и паметовите трезори на своите, или на чуждите идентичности. В такива ситуации често се случва паметта да се трансформира в удобна, но и полезна за провокаторите суровина, или в конюнктурно изгодно за тях оръжие, което нерядко е доста чуждо на морално-етичните стандарти за използване на паметта от спорещите персонажи.
Неосъзнатите или умишлените злоупотреби с паметта чрез фаворизиране и безскру-пулно експлоатиране на скандални реторики няма за цел единствено реваншистки самораз-прави с миналото, нито само фаворизиране на конюнктурно изгодни употреби на пулсира-щото настояще. Успоредно с това, те са обвързани с целенасочени, стратегически конструк-ции или рекламиране на определени типове исторически визионерства за бъдещето. В този смисъл реториките на политическите или политизираните скандали обхващат и вегетират върху трите измерения на времето – миналото, настоящето и бъдещето. Това ги прави много опасни не само за живите, а и за още неродените, или пък за сега подрастващите генерации. Превръщайки се в определен, а и одиозен залог за бъдещите съдби на индивидите и даже на поколенията, реториките на скандалите неусетно и мащабно разпростират властта си над пространства и времена, излизащи отвъд пределите на актуалните човешки екзистенции. А това ги прави доста опасни в историческа перспектива, но и спрямо масовите комуникации.
Съвременните очевадни и тежки кризи на легитимността на историческата, полити-ческата и социокултурната памет са нагледни и безспорни индикатори, неопровежими сви-детелства и твърде солидни доказателства за неосъзнато, или умишлено изопачаване, фал-шифициране, спекулативно и инструментално манипулиране на другите с превратно селек-тирани и утилитарно безскрупулно използвани образи и тълкувания на паметта. Затова днес сме волни-неволни свидетели, а понякога даже и – доброволни, или принудително заставени – участници в публични и скандални злоупотреби с паметта, които са щедро оборудвани и с конюнктурно модни, атрактивни, или умишлено селектирани, извадени от вехтошарските кошове на миналото и инструментално употребени реквизи на скандални типове реторики.
Красноречиви примери в този аспект са разнородните, но и многобройни съвременни ревизии на паметта, конюнктурни и меркантилни прередактирания, даже и пренаписвания отново на биографиите на ситуативно важни мнемонични образи, следи от някакво – проб-лемно, или съвсем целево, но пък и актуално инструментално проблематизирано – минало. Не са случайни, а закономерни и логични днешните политически, политизирани скандали около радикалното преосмисляне и преоценяване на миналата история на света, или Европа, тъй като те залагат своеобразни минни полета в историческите простори дори на бъдещето. Затова внимателната, комплексната, детайлната и прецизната дисекция на такива казуси е способна да разкрие доста интригуващи, а и съществени тайни от историите на скандалните реторики, при които може да се окаже понякога, че скандално афишираната и конюнктурно натрапваната памет е дистанационно – във времето и пространството – конструирана, или се трансформира в актуално пулсиращото реално време, за да обслужи целево нечии проекти. Нерядко в подобни случаи избирателно подбраните и конюнктурно отърсени от нафталина на забравата паметови следи за бивши събития или персонажи се използват предумишлено за „развенчаване на ореоли“, публични дискредитации, или стигматизации на исторически преди това дълготрайно почитани личности, или знакови за обществото събития. Но, за да се осъществят атрактивно и ефективно такива коварни замисли, обикновено има голяма пот-ребност от умело селектирани и ефектно използвани реторични логики, техники и практики, немалка част от които са от арсеналите и репертоарите на скандалните реторични прийоми.
Селективно избраните и добре омесените с елексирите на въображението паметови следи могат да се използват доста ефективно, а и атрактивно, разбира се, съобразно дарбите, заложбите, способностите, или талантите и виртуозността на манипулиращите ги субекти. Заради присъщата на скандалите атмосфера твърде често болното въображение може да се възприема и таксува като неочаквано изобретателно и без оглед на опасните му последици. В този аспект огромна и ценна се оказва помощта на хегемонната постмодерна менталност, според която диалектиката между нормалното и патологичното се изменя радикално, при което много често нормалното се представя и тълкува като патологично, а паталогичното се афишира или даже рекламира като нова и неоспорима (по перспективността си) нормалност. В този аспект от голямо, понякога даже и решаващо (в случая) значение са реторическите умения и способности на провокатора, а понякога и на жертвата, в опитите й да се защити. В много случаи реторическите похвати са от огромно значение, особено когато скандалът трябва да бъде очевадно контролиран, или дискретно регулиран от провокиращата страна. В такива ситуации често е неуместно или даже съвсем погрешно да се подхожда априорно към реторично-скандалните арсенали и репертоари на участниците в публичните драми. Не е тайна, че не само богатата семантика и лексика на провокиращата страна, но и – обратното, – даже оскъдните й смислови, или брутално-примитивни словни фондове могат да се окажат не по-малко функционално ефективни за постигането на заложените цели в съответните ка-зуси, а в някои случаи и доста психично заразителни за други свидетели, или участници в скандала. В подобни казуси или ситуации често явно „лъсват“ и моментната загуба на кон-трола върху своето/чуждото поведение, а и на срива на „имунитета“ за благоприличие, такт, уважение, коректност и толерантност, които са изискуеми дори от инструментални подбуди. Но тъй като реториката на скандала е умишлено композирана и целево, инструментално екс-плоатирана да бъде отвъд общовалидно приетите норми и ценности за добро и зло, спра-ведливо и несправедливо, истинско и фалшиво в обществото, или в дадена социална общ-ност, тя обикновено неосъзнато, или съзнателно, дори провокативно афишира и непукизъм към формално изискуеми, валидизирани в социалното тяло аксиално-прескриптивни йерар-хии и порядки[25]. Тези нейни важни референции осветяват, но и обясняват пристрастията й към демонстративно експлоатиране на скептицизъм, нилихизъм и цинизъм към другостта. А тази особена и твърде опасна „света троица“ обикновено разчита на съответна вербалика, която по най-ефективен и, ако е възможно, атрактивен начин да обслужва интересите на нейните ползватели и бенефициенти. В исторически смутни и преломни времена, или в теж-ко разтърсвани от всевъзможни катаклизми общества прибягването до услугите и екстрите на скептицизма[26], нихилизма[27] и цинизма[28] обикновено допълнително се стимулират и от естеството и спецификата, функционалната сила, ефективност и мащабите на конюнктурно доминиращата менталност. А в нашата бурна постмодерна съвременност съмненията, подо-зренията, критиките, символните развенчавания и публичните екзекуции на старите автори-тети, реалности, нрави, порядки и образци нерядко са задължителни, но и придружавани от пъстрите, а и шумни кортежи на разнородни провокативни, скандални реторични прийоми. Органично присъщите за и ефективно използваните от постмодернистката рационалност ек-лектика, релативизъм и спекулативно-инструментално експлоатираните бриколажни логи-ки и техники са доста солиден допълнителен бонус, намиращ своя удобна и полезна обител и в хронотопите и феноменологиите на разнообразните скандални реторики в нашето време. Генетически, съдържателно, функционално и феноменологически тази съвременност е ор-ганично свързана, или даже тотално подчинена на всевъзможни злоупотреби с разнородни конструктивизми, ре-, или деконструктивизми, водещи до сериозни, или пагубни рискове. Изобретяването или разглобяването на дадени реалности все повече се нуждае от спешната помощ и разностранните услуги на реториките на скандала, понеже те са и доста по-ефек-тивни, но и атрактивни за масовата психика, или зомбираното от фикции човешко съзнание. А оптималното експлоатиране на подобни методи и инструментални техники предполага мащабно използване и на всевъзможни симулации и симулакри. Не случайно нашето време е госпоприемна обител за политически и целево политизирани симулации и симулакри[29], действащи нерядко чрез скандални реторики. Последните са естествена рожба на интимни-те закономерности и тайни на конюнктурно доминиращата постмодерна менталност, а и са мощна и ярка публична реклама на спотаената и преднамерено укритата й перверзност. По тази причина борбата срещу тях се оказва борба в името и за триумфа на Човечността, която в скандалните реторики винаги се оказва невинна жертва и злочеста участ, ако се отстоява. Тази борба не бива да се води на принципа „клин клин избива“, т.е. чрез нови скандали, а единствено чрез своеобразна анти-скандална „екология“ на социалните реалности и нрави.
[1] Поллинг, Б. 1997
[2] Моррис, Д. 2004; Сикевич, З. 1991.
[3] Марусенко, М.А. 2018 и Марусенко, М. А. 2015.
[4] Бине, Л. 2019.
[5] Мизов, М. 2019b и Мизов, М. 2020
[6] „Езикът на омраза в България: рискови зони, уязвими обекти“ (2016), Живановски, Н. 2015 и „Политическият език на разделението в България“ (2020).
[7] Жельвис, В. 2001 и: Жельвис, В. 2022.
[8] Голоднов, А. 2010.
[9] Борисова, С. 2016 и Голоднов, А. 2011.
[10] Елистратов, В., Пименов, П. 2014, Жолобов, В., Соловьев, Гаврилова, М. 2018, Малайкин, С. 2018, Тейлор, Н. 2010, Фрэнкель, А. 2006, Чармэссон, Г. 1999.
[11] Букс, Н. 2008; Миловидов, В., Соловьева, А. 2006; Шейгал, Е. 2004 (глава 4, параграф 4).
[12] Прилуцкий, А., Лебедев, В. 2021.
[13] Бодрийяр, Ж. 2000.
[14] Мизов, М. 2021.
[15] Костомаров, В.Г. 2015.
[16] Рубцов 2020.
[17] Шейгал, Е. 2000.
[18] Эпперсон, Р. 1999.
[19] Мизов, М. 2019a и Мизов, М. (съст.) 2019.
[20] Иванов, Д. 2015.
[21] Гласс, Л. 2004, Канашкин, А. 2020, Томпсон, Дж., Дженкинс, Дж. 2020.
[22] Рисс, Х. 2021.
[23] Форвард, С. 2017.
[24] Гилмор, Дж., Пайн, Дж. 2022
[25] Мэнсон, М. 2017.
[26] Панова, Е. 2004; Чоран, Е. 2017.
[27] Мизов, М. 2021.
[28] Мизов, М. 2014.
[29] Бодрийяр, Ж. 2015.
Библиография:
Бине, Л. (2019) Седьмая функция языка. 2-изд., испр. СПб., изд. Ивана Лимбаха.
Бодрийяр, Ж. (2000) Прозрачность Зла. М., Добросвет.
Бодрийяр, Ж. (2015) Симулякры и симуляции. М., ИД Постум.
Борисова, С. (2016) „Персуазивные стратегии в аналитических жанрах медиатекстах.“ Орёл.
Букс, Н. сост. (2008) Семиотика скандала. Париж-М., Сорбонна. Русский институт. М., Европа
Гилмор, Дж., Пайн, Дж. (2005) Экономика впечатлений. Работа – это театр, а каждый бизнес – сцена. М., Вильямс.
Гилмор, Дж., Пайн, Дж. (2022) Экономика впечатлений. Как превратить покупку в захвативающее действие. М., Альпина Паблишер.
Гласс, Л. (2004) Вербальная самозащита. М., АСТ, Астрель
Голоднов, А. (2010) Персуазивная коммуникация: стратегии и тактики воздействия. СПб., Астерион.
Голоднов, А. (2011) Персуазивность как универсальная стратегия текстообразования в реторическом метадискурсе.
Езикът на омраза в България: рискови зони, уязвими обекти. С., 2016
Елистратов, В., Пименов, П. (2014) Нейминг: искусство называть. М., Омега-Л.
Жельвис, В. (2001) После брани. Свернословие как социальная проблема в языках и культурах мира. М., Ладомир.
Жельвис, В. (2022) Матерятся все! Роль брани в истории мировой цивилизации. М., АСТ.
Живановски, Н. (2015) Езикът на омразата. С., Рива.
Жолобов, В., Соловьев, Гаврилова, М. (2018) Нейминг 3.0. Как придумать и защитить название. М., ИИC Ridero.
Иванов, Д (2015) Глэм-капитализм. Мир брендов, трендов и трэша. М., Страта.
Канашкин, А. (2020) Словесное айкидо. Как говорить с провокатороми и агрессороми. М.;
Костомаров, В.Г. (2015) Языковый вкус эпохи. 3-е изд., испр. и доп. СПб., Златоуст.
Малайкин, С. (2018) Од-ним словом. Книга для тех, кто хочет придумат хорошее название. М., Манн, Иванов и Фербер.
Марусенко, М. А. (2015) Эво-люция мировой системы языков в эпоху постмодерна. М., ВКН.
Марусенко, М.А. (2018) Новый мировой языковый порядок. СПб., изд. РГПУ
Мизов, М. (2001) Политическата апатия. 2 изд. С., Авангард Прима.
Мизов, М. (2014) Метаморфози на политическия цинизъм. С., Рива.
Мизов, М. (2019a) Паралелната държава в прехода. С., Авангард Прима.
Мизов, М. (2019b) Политическите езици в „прехода“ към демокрация. В 2 тома. Второ издание. С., Авангард Прима.
Мизов, М. (2021) Политическият нихилизъм. 2 изд. С., Авангард Прима.
Мизов, М. съст. (2019) Преходът и паралелната дър-жава. С., ЦИПИ, Фондация „Солидарно общество“, Авангард Прима.
Мизов, М. съст. (2020) Преходът и политическите езици. С., ЦИПИ, Фондация „Солидарно общество“
Миловидов, В., Соловьева, А. (2006) Семиотика скандала. Тверь.
Моррис, Д. (2004) Игры политиков. М., АСТ.
Мэнсон, М. (2017) Тонкое искусство пофигизма. Парадоксальный способ жить счастливо. М., Альпина Паблишер.
Панова, Е. (2004) Провокациите на философския скептицизъм. С., УИ Св. Климент Охридски.
Политическият език на разделението в България. С., ИСИ, Фонд. „Ф. Еберт“, 2020
Поллинг, Б. (1997) Энциклопедия скандалов. От Байрона до наших дней. М., Вече.
Прилуцкий, А., Лебедев, В. (2021) Семантика и семиотика мифологизированного информационного скандала. СПб., МедиаКросс.
Рисс, Х. (2021) Эффект эмпатии. 7 ключей к сверхъестественной проницательности. М., Эксмо.
Рубцов, (2020) Нарцисс в броне. Психоидеология „грандиозного Я“ в политике и власти. М., Прогресс-Традиция.
Сикевич, З. (1991) Политические игры или политичес-кая борьба? Л., Лениздат.
Тейлор, Н. (2010) Выбор имени, или всё о нейминге. М., Олимп-Бизнес.
Томпсон, Дж., Дженкинс, Дж. (2020) Словесное дзюдо. СПб., Питер.
Форвард, С. (2017) Эмоциональный шантаж. М., Эксмо.
Фрэнкель, А. (2006) Нейминг. Как игра в слова становится бизнесом. М., Добрая книга, 2006
Чармэссон, Г. (1999) Торговая марка: как создать имя, которое принесет милиони. СПб., Питер.
Чоран, Е.-М. (2017) Шемет на скептицизма. С., Изток-Запад.
Шейгал, Е. (2000) Театральность политического дискурса // Единицы языка и их функционирования. Вы-пуск № 6, Саратов.
Шейгал, Е. (2004) Семиотика политического дискурса. М., Гнозис.
Эпперсон, Р. (1999) Невидимая рука. Введение во взгляд на историю как на заговор. СПб.
Comments
0 comments
