Мартин Колев
martinpkolev@gmail.com
Резюме:
Статията изследва темата за скитничеството в поезията на ранния Богомил Райнов, позиционирайки я в контекста на други български произведения от междувоенния период. През призмата на номадологията на Жил Дельоз и Феликс Гатари, скитничеството в поезията на Райнов е представено като силно желан, но социално неприемлив акт. Изведени са примери за скитничеството като инфантилно занимание, игра, фантазия, но и като възможност за осъществяване на свободно движение в рамките на текстовото пространство.
Ключови думи: скитничество, Богомил Райнов, Жил Дельоз, Феликс Гатари, номадология.
“UNKNOWN CITIZEN, HOMELAND ‒ EARTH!”:
WANDERING IN THE POETRY OF THE EARLY BOGOMIL RAYNOV
Martin Kolev, PhD.,
Abstract:
The article explores the theme of wandering in the poetry of early Bogomil Raynov, positioning it in the context of other Bulgarian literary works from the Interwar period. Through the prism of Gilles Deleuze and Felix Guattari’s nomadology, wandering in Raynov’s poetry is presented as a highly desired, but socially unacceptable act. Examples are given of wandering as an infantile activity, game, fantasy, but also as an opportunity for free movement within the textual space.
Keywords: wandering, Bogomil Raynov, Gilles Deleuze, Felix Guattari, nomadology.
Настоящата статия разглежда темата за скитничеството в поезията на ранния Богомил Райнов, където въпросната тема получава една парадоксална трактовка, особено илюстративна за края на междувоенния период в българската литература.
Темата за скитничеството е по принцип много продуктивна за анализ в контекста на следосвобожденската ни литература, тъй като представлява в същността си един трансгресивен акт. Тук нямам предвид вариации на скитническото преживяване като пътешестването на Алеко Константинов „До Чикаго и назад“ или трагичния емигрантски модус на преживяване, защото те не застрашават функцията на „домашното огнище“ като смислово и топологично ядро на човека и неговия свят. Става въпрос за един алтернативен, „номадски“ модел на скитничество, който предизвиква тъкмо статуквото на такива фундаментални за българската литература и култура символи като Дома и Родината. Ако прибегнем до терминологията на Жил Дельоз и Феликс Гатари, можем да кажем още: този номадски модел на литературно скитничество предизвиква и активира защитните и проследяващи механизми на държавния апарат, чиято априорна цел е да възпира всякакви опити за осъществяване на свободно, неконтролируемо движение.
Ще онагледя този вид скитничество с един емблематичен за ранната, следосвобожденска литература пример ‒ стихотворението „Прости“ на Кирил Христов. То включва следното сквернословно, почти програмно звучащо изявление:
Прощавай, сбогом, тихичка родина,
напущам те без жал![1]
Разбира се, стихотворението пределно добре осъзнава трансгресивния характер на своето действие, както си личи още от заглавието му. Всъщност описваният акт на прощаване е диаметрално противоположен на едно предно, интегрирано вече в канона и „образцово“ прощаване ‒ на Ботевия лирически говорител с неговата тъжаща майка изпращачка. „Прости“ репликира Ботевите 130 астрофични стиха, пренаписва ги с един директен, дързък жест в рамките на скромните 8 стиха. Привидно импулсивният характер на поетическия акт обаче е съпроводен от известна колебливост ‒ той набира кураж постепенно в хода на конструиране на текста, както си личи от многоточието в първата строфа: „Не, мене днес не ми… не ми е мило / за теб, о роден край!“[2]. Докато взорът на литературния скитник е вечно отправен към хоризонта на очакването, към пределите на предстоящото и потенциалното, периферното му зрение не спира да се оглежда за проследяващите механизми на държавния апарат. Това не е изключение, а правило при функциониране на българската литературна машина, която се нуждае от определено оправдание, основание, алиби, за да заработи в номадски режим. Това движение отвъд установените териториални, емоционални и концептуални граници на родното не притежава априорната обосновка на виктимизиращия, страдалчески емигрантски комплекс, нито временния характер на пътешествието, оправдано от предстоящото завръщане. Номадското движение е единственият модус на скитническо преживяване, който дръзва да се отрече от притегателната сила и идентификационната отливка на родното, да го игнорира или, в най-лошия случай ‒ да го забрави.
Нека да продължим нататък, към междувоенната литература, която изобилства от подобни примери за скитничество. Как конструира номадското движение своето основание и алиби? Скитничеството е една от големите теми например при ранната Багряна, но там то винаги самооправдава своя космополитен, номадски, чужд характер чрез обвързаността си с родното. Чудесен пример е „Стихии“ (1925), тъй като цялото стихотворение всъщност представлява една реторическа обосновка на свободното, еманципирано женско движение, както става ясно от последната строфа. В това движение на „волната, скитницата, непокорната“[3], леко парадоксално, няма нищо инцидентно или импулсивно ‒ то е представено като естествено продължение на едно движение с непогрешимо колективен, роден характер. Поривът към скиталчество не може да бъде възпрян по същите причини, поради които не може да бъде спрян вятърът над родния град, Бистрица или пък закипялото вино (което не просто се съхранява „в избите студени, каменни, завещани от дедите ни“, но и изрично е надписано „с букви кирилски“[4]). Този списък от „стихии“, умело употребяващ набор от колективно утвърдени символи на национална идентичност, аргументира с поредица от реторични въпроси правото на лирическата говорителка да скита като право по рождение, родствено право. По сходен начин родните корени на чуждото скитничество са потърсени в „Кукувица“ („Мен ме е родила сякаш веда…“[5]), както и в „Потомка“, където Багряна прави един почти алхимичен опит да обедини противоположните битуващи тези за българската идентичност чрез съюза на тъмнооката прабаба и чуждестранния, светъл хан. Този стремеж си проличава дори по-отчетливо и отново под формата на реторичен въпрос в “SOS”: „Криви ли сме, че в нашата балканска кръв плуват / белите атоми на славянския сантиментализъм / и червените ‒ на примитивните татарски племена?“[6]. И въпреки изобилието от подобни примери при Багряна, можем да ги открием и при доста други автори ‒ Матвей Вълев, Димитър Шишманов, Борис Шивачев, Весела Страшимирова и т.н.
По-рядко споменаван, но особено любопитен и показателен пример представлява ранният Богомил Райнов. А както отбелязва Светлозар Игов, „[р]анният Богомил Райнов всъщност е поетът Богомил Райнов“[7]. Един от основните мотиви в дебютната книга на Райнов, „Стихове“ (1941), е именно актът на пътешестването, скитничеството ‒ там той се появява в различни вариации, с натрапчиво постоянство. Текстът-Райнов ‒ в този ранен контекст, визиран тук ‒ представя приключенското, пътешественическото, космополитното преживяване като жизнеопределящо за човешкия опит, и то с видима наслада, сякаш почти против волята си. Всъщност прочитът на въпросните произведения през призмата на номадския опит отчита в тази фиксация върху „мобилното“ преживяване тъкмо наличието на онова толкова издайническо, ключово за потока на жизнения порив желание. Желанието за пътешествие и приключение избива регулярно на текстовата повърхност, но задължително бива последвано от потискане, порицание, бламиране. Лесно ще установим, че една от причините за тази автоцензура е тъкмо перципирането на скитническия акт като социално и идеологически незрял, инфантилен.
Скитничеството в текста-Райнов е позволено само на игра, наужким. То е привилегия на детето, което все още не е станало пълноправен член на обществото, не е развило напълно своето класово съзнание. Единствено по тази причина стихотворението „Дървено конче“ си позволява да представи скитническия акт в един романтичен режим, чието носталгично звучене е особено показателно. Малкото момче се впуска в шеметни приключения и битки с индианци, преобразява се на „вожд, на ковбой и на степен разбойник“[8], без дори да стане от дървеното си конче. Този романтичен режим на представяне на скитничеството обаче е възможен само в минало време ‒ в съпоставителен план с едно критично оглеждащо го, социално ангажирано, „трезво“ настояще, където вече няма място за подобно приключенстване и опиянение. Ще срещнем този режим и в поемата „Автобиография“ ‒ по-точно в първата ѝ част, посветена на спомените за безгрижните младежки години, за „дългите нощи по пустите улици“: „Бяхте вий скитници, стари моряци, бунтовници; / бяхте поети, герои, търсачи на перли […] Колко бе малък светът и безкраен животът: / щяхте в далечни и топли морета да скитате, / щяхте гори, континенти, реки да кръстосвате…“[9].
Още по-подробно разгърнато описание на този романтичен режим на скитничество откриваме в поемата „Пътуване“. По-голямата част от поемата ‒ 8 от 13-те ѝ части ‒ преразказва един космополитен живот, нестихващо шеметно пътешествие из Париж, Холивуд, Маями. За разлика от предните произведения, тук лирическият герой вече не е млад ‒ всъщност той прекарва целия си живот на път, докато става „познат / на всичките страни и всичките отечества“[10]. След смъртта му следовател оглежда вещите му ‒ палто от Лондон, панталони от Шанхай, обуща от Сидни, фрак от Бродуей и т.н. ‒ и записва в своите служебни листи: „Незнаен гражданин, отечество ‒ Земята!“[11]. На пръв поглед, този сюжет напомня за номадската, космополитична представа за скитничеството при автори като Матвей Вълев ‒ за неговите герои, които също си мечтаят да приключат „своите бурни години нейде на пътищата и параходите, из планините или по хотелите, в тропическите ширини или в стаичката на някоя Алмеида“[12]. Разбира се, приликата е само привидна. Текстът-Райнов, прочетен докрай, трябва да остави впечатлението, че само използва номадския модел като реторически похват и поучителен пример, че го иронизира и травестира. Всъщност той дотолкова се стреми да се дистанцира от идентифицирането със скитническия субект, че и в двете поеми представя неговия опит във второ лице: „Помниш ли дългите нощи по пустите улици…“[13]; „Да поставиш във джоба си неотваряна чекова книжка, […] да си кажеш довиждане с посивелия град и със своите“[14]. Тази свръхпреокупация на лирическия говорител с риска от погрешна интерпретация е лесно разбираем. Както той самият отбелязва в „Пътуване“: „В този чуден град ще има следовател / (дори в най-чудния град го него сявга има)“[15]. Дори и най-утопичното възможно пространство сявга има следовател. Дори и най-умелият литературен скитник не успява да се озове отвъд обсега на проследяващите и цензуриращи механизми на държавния апарат.
Ето защо впоследствие лирическият говорител преминава в първо лице и заявява, че всичко досега е било наужким, на шега. Лекомисленият, привилегирован живот на анонимния гражданин на света е буржоазна отживелица. За подобна потребност вече не съществува нито възможност, нито дори желание ‒ тя буди само порицание и присмех днес, когато „малко по-трудно се диша ‒ / Лондон в пламъци цял е, пуст и мрачен старее Париж“[16]. От своите срамни, социално незрели желания се отрича гласно и лирическият говорител в „Автобиография“. Младият интелектуалец осъзнава, че е станал жертва на „паякът‒среда“, която го е омотавала в своите мрежи, „дорде полека-лека в мен израсне / безличният бохем или еснаф“[17]. Поривът за творчество и четене изведнъж се оказва просто ретроградна форма на ескапизъм. Ако продължава да тръпне „от лъха на живота в романите“, лирическият говорител ще гледа живота „с пияни очи неразбиращи“[18]. Затова той се отказва от четенето и оставя заплетените въпроси на Хамлет ‒ „нека сам се върти във дилемите с мудна несигурност“ (пак там). Затова той се отказва и от писането на поеми в името на могъщата поема, която днес „хората със кръвта си ще правят“[19]. (Любопитно е, че по сходен начин и Вапцаров отсича, че: „Не, сега не е за поезия“, преди да направи следното стряскащо откритие (впрочем също във второ лице): „не с мастило, ти писал си с кръв“[20].) Пробуден от младежките блянове, разпръскващи се в различни и многобройни посоки, лирическият говорител достига до своята фиксирана идентичност, до своето дисциплинирано, праволинейно движение ‒ и заявява, но сега в първо лице: „вече моят друм тъй ясен е, / като че с молив теглена черта“[21].
Що се отнася до пътешественика, който не съумее да се откаже от желанието си и да съзрее навреме, присъдата е тежка и не подлежи на обжалване. Такъв сценарий описва стихотворението „Пътешественик“. Сюжетът е частично познат от предните произведения, но като че ли е положен вече в актуалната действителност на невъзможното, недопустимо движение. Още със самото си раждане лирическият герой изпитва желание за пътешестване, загледан в избледнелия палмов пейзаж над креватчето ‒ това желание обаче е представено като прокоба, болестно състояние. Детето пораства, тръгва на училище и разбира, че „да си пътешественик, това е твоята съдба“[22] ‒ и тук скверното скитническо преживяване е предадено във второ лице. Ученикът продължава своите пътешествия наужким, надявайки „костюми“ от старите бащини дрехи, и не обръща внимание на дребните битови проблеми ‒ те са нещо „нищожно“ и „случайно“ за „пътешественика, който летеше в своя „див запад“[23]. На фона на тази невинна, перформативна форма на скитничество последвалото наказание звучи като края на поучителна приказка. Болестното състояние придобива и физически измерения. Момчето се разболява от тиф и най-сетне потегля на пътешествието, за което се готви още от раждането си ‒ но превозът му „вместо някъде към гарата, пред гробищата тихо спря“[24]. Единствен изпращач на пътешественика е сломената му майка. Можем да разчетем тази финална сцена с майката оплаквачка почти като коригиращ, наказателен вариант на изпращането, което Кирил Христов беше устроил на своя егоцентричен скитник в „Прости“. В рамките на прочита на ранния Райнов можем да интерпретираме „Пътешественик“ и по друг начин ‒ като символично прощаване на текста-Райнов със собственото му детинство, собствената му потребност от пътешестване, неприемлива в контекста на нуждите на „новото време“.
Тази потребност е преформатирана и канализирана в по-приемливи, пролетарски форми на пътешестване в последните части на „Пътуване“. Текстът-Райнов откровено се колебае как точно да конструира тази антитеза на буржоазното преживяване, което допълнително подсилва впечатлението, че предните осем части на поемата не са просто иронично конструиран, назидателен сюжет. „Правилният“ пътешественик, вече в първо лице, решава да обиколи своя собствен град, но да го наблюдава с нови очи, сякаш е на околосветско пътешествие. Всъщност това е друг вариант на същата онази „незряла“ игрова тактика, която текстът-Райнов иначе порицава при възрастните. В конкретния случай тази тактика представлява и симптоматична инверсия с националистически привкус на една ключова номадска схема: домът като свят вместо светът като дом.
В крайна сметка, лирическият говорител взима познато решение ‒ да потуши напълно пътешественическия си плам и да сведе хода на движението си до една-единствена линия: „Не ще пътувам вече. Дори и във мечтите. / Едничкият ми път завинаги ще стане / от прашното шише с мастило, до вратите / на хората, що мръзнат в палтата си съдрани“[25]. Краят на поемата се отървава от натрупващите се в последните части противоречиви и твърде абстрактни послания чрез ослепителната светлина на бъдното слънце. Лирическият говорител среща един другар железар, който вече е „станал сам на себе господар“[26]. Двамата се заемат с нови, вече идеологически приемливи планове за околосветско пътешествие, за „страните и морята, / където искал бих да бъдем в този час“[27]. Поемата приключва с тържествена интонация и вече в множествено число:
И рано, някой ден, ще тръгнем с теб двамина,
на родните стада изпратени от звънците,
за да избродиме днес новата родина…
Учудено, отзад ще ни сподиря слънцето[28].
Предизвикателна задача в тази връзка би била да се проследи развитието на номадското преживяване и отвъд междувоенния период, в литературната продукция след 1944 г. В рамките на социалистическия режим вероятно ще се откроят нови тактики за осъществяване на номадско движение, нови подстъпи към установяването на линии на бягство въпреки (а и тъкмо поради) интензивното проникване на държавния апарат във всички сфери на обществения и частния живот.
Какви заключения можем да изведем от начина, по който текстът-Райнов третира темата за скитничеството? От посочените наблюдения определено можем да си дадем сметка, че тази трактовка е експлицитно критична, но имплицитно амбивалентна (шизоидна, биха казали Дельоз и Гатари). От начина, по който тези произведения третират темата за скитничеството, си проличава отново нейната взаимообвързаност с разказваческия акт, с разказването на истории. Текстът-Райнов съзерцава с носталгична дистанцираност детската игра наужким, преструването и навличането на „костюми“, които идват с нея. Той обаче остро порицава продължаващото съществуване в този опияняващ, контраактуализиращ, романтичен режим и го възприема като инфантилен и недостатъчно осъзнат. В крайна сметка, диалектическият изход от разгърнатия идеологически конфликт отново включва разказване на истории, тръгване на път и надяване на определен костюм. Може би можем да заключим следното: във всеки град има следовател, който държи под око свободното движение, но и във всеки художествен текст ‒ осъзнато или не за него самия ‒ съществува възможността за едно кратко, авантюрно, наративно скитничество.
БИБЛИОГРАФИЯ:
- Багряна, Е. (2013). Вечната и святата. София: Захарий Стоянов. 2. Вапцаров, Н. (2019). Поезия. София: Дамян Яков. 3. Вълев, М. (2022). В страната на вечното лято. София: Изд. център „Боян Пенев“. 4. Игов, С. (2019 Август 29) Младият Богомил Райнов: „Стихове“ и „Любовен календар“. В: Литернет [онлайн], [Прегледан 21.10.2025]. Достъпно от: https://liternet.bg/publish/sigov/syvremennici-1/b-rajnov.htm 5. Райнов, Б. (1941). Стихове. София: Нов път. 6. Райнов, Б. (1949). Стихотворения. София: Народна младеж. 7. Христов, К. (2002). Хей, пролет иде. София: Захарий Стоянов. _______________________________________________________________
За автора/About the author
Мартин Колев е писател и преподавател по творческо писане. Завършил е психология и магистратура по творческо писане в СУ „Св. Кл. Охридски“. През 2023 г. защитава докторска степен там, в Катедрата по българска литература, с дисертация върху номадския субект в творчеството на Матвей Вълев.
Martin Kolev is a writer and creative writing teacher. He has a bachelor’s degree in Psychology and a master’s degree in Creative writing from Sofia University “St. Kl. Ohridski”. In 2023, he received a PhD degree there as well, at the Department of Bulgarian Literature, with a dissertation on the nomadic subject in the work of Matvey Valev.
Това изследване е финансирано от Европейския съюз ‒ NextGenerationEU, чрез Националния план за възстановяване и устойчивост на Република България, проект SUMMIT BG-RRP-2.004-0008-C01.
[1] Христов, К. 2002: 12. [2] Пак там. [3] Багряна, Е. 2013: 20. [4] Пак там. [5] Пак там: 29. [6] Пак там: 53. [7] Игов, С. 2019 Август 29 [онлайн] [8] Райнов, Б. 1949: 9. [9] Пак там: 30. [10] Райнов, Б. 1941: 124. [11] Пак там: 125. [12] Вълев, М. 2022: 406. [13] Райнов, Б. 1949: 30. [14] Райнов, Б. 1941: 117. [15] Пак там: 125. [16] Пак там: 126. [17] Райнов, Б. 1949: 42. [18] Пак там: 37. [19] Пак там: 38. [20] Вапцаров, Н. 2019: 118. [21] Райнов, Б. 1949: 44. [22] Пак там: 12. [23] Пак там: 13. [24] Райнов, Б. 1949: 14. [25] Райнов, Б. 1941: 232. [26] Пак там: 233. [27] Пак там. [28] Пак там.