Върнете се горе

Стереотипите и влиянието им в общуването между оратор и аудитория

Брой 1

д-р Донка Петрова, главен асистент в катедра “Реторика”

Резюме: Стереотипите присъстват широко в нашия живот и оказват значително влияние върху общуването, включително общуването и връзката между оратор и аудитория. Те могат да се проявяват двупосочно – от оратор към аудитория и обратното. Материалът разглежда стереотипите като източници на потенциални бариери пред процеса на идентификация в публичната реч. С цел по-задълбоченото им разбиране като феномен са представени водещи дефиниции и разбирания за същността на стереотипите и за процеса на стереотипизация като цяло, както и на някои от най-разпространените „-изми” – етноцентризъм, сексизъм, расизъм, ейджизъм. 

Ключови думи: стереотипи, публична реч, аудитория, идентификация. 

Stereotypes and their influence on the communication between speaker and audience

Abstract: Stereotypes as oversimplified representation of groups of people exist in different aspects of our life and exert substantial influence over the process of communication, including the communication between speaker and his/her audience. They can function in both directions – from the speaker to the audience and vice versa. The current material presents a view on stereotypes as sources of potential barriers in the process of identification in public speaking. For their better understanding as a phenomenon the material focuses on leading definitions and views on the essence of stereotypes and the process of stereotypization in general, as well as on some of the most widely spread “-isms” – like ethnocentrism, sexism, racism, ageism.

Key words: stereotypes, public speaking, audience, identification, ethnocentrism, ageism.

* Материалът е базиран на части от Глава 5 (Адаптация към аудиторията. Стереотипи и предразсъдъци като пречка пред адаптацията) от Петрова, Д. Аудиторията – анализ и реторическо въздействие. София: УИ „Св. Климент Охридски” (монография под печат).  

Разбирането и познаването на аудиторията са от ключова важност за успешното реторическо въздействие. Има различни начини, по които един комуникатор или оратор може да събере информация за бъдеща или актуална аудитория, има и много аспекти, в които да се опита да я анализира. Събирането на демографска информация е често сочено като особено важно и необходимо в различни учебници, наръчници, книги по публична реч и реторика, бизнес комуникация, медийни анализи и др. В процеса на анализ обаче се крият множество рискове от неправилна преценка или задействане на стереотипно мислене, предразсъдъци и отрицателни нагласи, които могат бързо и лесно да се отразят неблагоприятно върху възможността за изграждане на връзка с аудиторията. Стереотипите, които много по-често са негативни, отколкото позитивни, могат да се проявят и в двете посоки: от аудиторията към оратора и от оратора към аудиторията. И в двата случая потенциалът им да действат като сериозна бариера е значителен, но ораторът, като инициатор на въздействие, като този, който се опитва да спечели и убеди аудиторията, има специфичната отговорност да се опитва да разбира стереотипите и предразсъдъците, които може би оказват влияние върху самия  него и как те се отразяват в общуването и представянето му пред различни аудитории. Този процес често не е лесен, но е възможен – най-вече чрез саморефлексия и чрез разбиране на самата същност на стереотипите и предразсъдъците.  

Нека започнем с един пример. Изследване от 2013 г. на учени от САЩ и Великобритания установява, че те като цяло приемат масовата публика за неинформирана и неспособна да разбере и оцени послания, свързани с научни данни (виж Besley & Nisbet 2013). Тя е приемана от учените за нерационална, несофистицирана, несистематична, разчитаща предимно на анекдоти, реагираща прекомерно на тривиални рискове, податлива на сплашване и сензационализъм. Тези представи водят до мащабно стереотипизиране на аудитории, които не са съставени от други учени, като неспособни да разберат научна информация. Проучванията сочат също и че представата на учените за публиката е като за хомогенна маса. Несъмнено сложна научна информация не е лесно разбираема за всеки и немалко хора са податливи на медийни манипулации, нерационални страхове и интерес към сензациите, но генерализирането на подобни представи и възприятието за големи групи от хора като хомогенни са типични проявления на негативното влияние на стереотипите. Стереотипното мислене затваря съзнанието за други съображения – като например, че научната информация, от една страна ще бъде разбираема поне за някои членове на тези аудитории и, от друга страна, в такъв случай може да бъдат търсени други начини на нейното представяне и разясняване – това е процес на адаптиране на посланията спрямо аудиторията. В допълнение може да се отбележи, че дори да разбира дадени научни факти, аудиторията има различна отправна рамка (съвкупността от личен опит, идеи, идеали, ценности, вярвания и пр.), през която интерпретира тези факти и на база на която прави изводи какво следва от тях.  Ако обаче изходната точка е допускането, че тя така или иначе няма да разбере, това ще е пречка пред търсенето на други начини на комуникиране и формулиране на посланието и предпоставка за обвиняване на аудиторията за неуспеха в общуването. 

От реторическа гледна точка стереотипите могат да бъдат сериозна пречка пред постигането на идентификация между оратор и аудитория. Кенет Бърк въвежда концепта за идентификацията в книгата си „Реторика на мотивите“, като сам я описва като ключовото понятие за „новата реторика“ – докато за „старата реторика“ такова понятие е според него убеждаването (Burke 1950; 1951, 203). Няма общоприета дефиниция на идентификацията, но може да се каже, че тя е свързана с различните начини, по които оратор или автор на текст създава усещането за споделени интереси, нагласи, ценности с аудиторията (Nordquist 2020). Според Бърк „потребността от сътрудничество, общуване и идентификация произтича от факта, че хората са разделени“ (Александрова , 249), а убеждаването е постижимо доколкото ораторът говори езика на аудиторията – чрез реч, жестове, тоналност, композиция, отношение, образност (виж Burke 1950). Постига се усещане за обединение, ако успешно се изведе на преден план общото, припокриващото се в опита и мисленето на оратор/комуникатор и аудитория, а стереотипното мислене за тази аудитория се отразява на нивото на речта, отношението и прочее  показва липса на истинско познаване и разбиране за нея. Хората са различни, между тях може да съществуват деления, но реториката може да спомогне за тяхното обединяване. Някои основни стратегии за постигането на идентификация включват: а) откриване и изтъкване на общото между оратор и аудитория – например общи цели, интереси; б) идентификация чрез общ враг – търсене на обединение пред лицето на обща заплаха; в) излизане от идеята за отделеност между членовете на аудиторията и оратора чрез ползването на езика – например на местоимения като „ние‘, „нас“, които понякога незабележимо прокарват внушението за общност (Cheney 1983, 148-149).

Разкриването на определени цели и идеи дава възможност на аудиторията да се разпознае в тях или да открие близост до собствените си такива, и това прави възможен процеса на идентификация. Проявления, съзнателни или не, на негативни стереотипи на оратора за аудиторията или нейни членове лесно може да отблъсне, да засегне и по-скоро ще създаде психическа дистанция, а не убеждение, че те имат общи неща. От друга страна, самата аудитория може да има негативни стереотипи за оратора като представител на някоя група. Подобни ситуации са много трудни за преодоляване – хората не са склонни да се вслушат в членове на групи, които не харесват и стереотипизират негативно. Дори те да имат много ценно послание или добре аргументирано послание е много вероятно дори да не получат шанса да го изложат и защитят. От тази гледна точка самият избор на подходящ комуникатор е много ключов, особено ако той трябва да действа като застъпник на някоя кауза или идея – тоест стои въпросът: „Какъв човек би бил приемлив за тази аудитория“? Друг възможен изход от подобна ситуация би бил опитът ораторът да покаже, че всъщност има общо с аудиторията и има предпоставки за идентификация между тях – но с подозрителна или дори враждебна аудитория това е много трудна задача с относително рядък успех. 

От друга страна, реторическият дискурс може да подхранва и подсилва стереотипите, да се възползва от тях дори – определени речи, изказвания могат да активират бързо стереотипи, които пораждат страх и тревожност у аудиторията. Често популистки политически послания разчитат на активирането на негативни стереотипи за дадени групи, които да бъдат посочени като виновниците за проблеми и несгоди (например антимигрантска реторика, антисемитска такава по времето на възхода на нацизма). В настоящият материал ще се спрем обаче върху възможностите за разбиране и избягване на негативните стереотипи в реторическия дискурс. 

От малки хората формират стереотипи за различни групи хора под влиянието на средата, в която израстват, на медиите и други социални влияния. Много стереотипи са придобили във времето масовост и не се ограничават до една култура – например за евреите като алчни, за старите хора като болни, крехки, за спортистите като за слабо образовани и безчувствени и т.н.. Когато стереотипите започнат да доминират нашето мислене, ние реагираме повече на категориите, отколкото на реалните хора, които те репрезентират. Активирането на стереотипа е обикновено на база на външни белези, което само по себе си създава и достатъчно предпоставки за грешки в самия процес на приписване на принадлежност към дадена група. 

Характеристика на стереотипите е и че те могат да бъдат интернализирани – тоест да бъдат възприети като част от вътрешния свят и Аз-образа от индивидите, принадлежащи към дадената група. Да разгледаме примера с някои полови стереотипи – като този, че за мъжете не е допустимо да показват слабост и уязвимост. Интернализирането на този стереотип се отразява и върху поведението, например в белязалата 2020 г. ситуация на епидемия от Ковид-2019. Проучване, осъществено от учени от университета Мидълсекс в Англия и Бъркли в САЩ, установява, че мъжете са по-малко склонни да носят маски като начин за ограничаване на разпространението на вируса, защото ги приемат като признак на слабост (Petter 2020). Това поведение е консистентно с тенденции, отбелязани и преди това – а именно че мъжете са по-малко склонни да носят колани в автомобилите или да търсят лекарска помощ, ако не се чувстват добре. В тази връзка Питър Глик, изследовател на процесите на дискриминация в университета „Лорънс“ в Уисконсин, САЩ, отбелязва, че „мъжете са социализирани да са доминантни и независими“, да възвеличават силата и да се боят от уязвимостта (пак там). Ето защо предпазни поведения могат да бъдат интерпретирани като всъщност показващи слабост от някои мъже. От гледна точка на реториката, тези мъже, съответно, са и много по-податливи на послания, които подкрепят подобни стереотипи – в случая насочени срещу носенето на маски. 

Нека разгледаме същността на стереотипите и предразсъдъците с цел по-ясно и пълно разбиране на тяхното влияние като потенциална бариера в общуването. Терминът стереотип е въведен през 1922 г. от американския журналист Уолтър Липман в книгата му “Общественото мнение”. Стереотипът е свръхгенерализирано понятие, формирано на базата на непълна и двусмислена информация. “Те (хората) не разполагат нито с време, нито с благоприятна възможност да се опознаят отблизо. Вместо това откриваме следа, която ни насочва към добре известен модел. Останалата част от представата за другите запълваме с помощта на стереотипите в главите ни“ (Липман 1999). Етимологията на думата, от друга страна, може да се проследи до печатната индустрия, където обозначава шаблон с набор от букви/образи, който, обработен с мастило,  може да се ползва за отпечатване отново и отново.  Липман прави аналогия с налагането на готов шаблон и я въвежда като термин за социалните науки. 

Можем да дефинираме стереотипа като набор от фиксирани черти, характеристики, които се приписват на членовете на дадена група само заради принадлежността им към нея. Стереотипите са свръхопростени репрезентации за групи от хора, понякога много големи групи. Те могат да се опишат като  когнитивни структури, схеми на мислене, състоящи се от дадена категория (или етикет) и приписваните ѝ черти. Тези черти са свързани в кохерентна структура в дълговременната памет, откъдето могат да бъдат активирани по всяко време (Judd  and Downing 1995).  Хората ползват стереотипите като евристични подходи, като “кратки пътища” за запълване на информация, която не е налична, за достигане до заключение или преценка – накратко, за да се избегне цялостно натоварване на когнитивните функции. Затова, както социалният психолог Сюзън Фиск подчертава, те непрекъснато прилагат различни когнитивни “кратки пътища”. Понякога хората са “когнитивни скъперници”, които пестеливо ползват когнитивните си ресурси, понякога могат да бъдат ловки тактици на мисълта, които достигат до невероятно сложни идеи и стратегии, когато това се налага  (Fiske and Taylor 1991). 

Не е изненадващо, че човешкото съзнание прибягва до подобни „кратки пътища“. Да се разпознае и отчете уникалността на всеки индивид изисква сложна обработка на комплексна информация, което е енергоемко и времеемко. Категоризацията, от друга страна, се осъществява много по-лесно и бързо. Въз основата на еднозначни и лесно забележими особености като например пол, възраст, раса ние можем да причислим човека към някоя категория. А към всяка категория принадлежи набор от стереотипи, от които ние формираме мнение и отношение към този индивид.  

Стереотипизацията е един от най-важните механизми на междуличностното познание. Формирането на подобни устойчиви еталони остава неусетно за самия човек (то е несъзнавано) – може именно заради това да има толкова силен ефект върху хората. Независимо дали го осъзнава или не, човек винаги възприема околните през призмата на съществуващите в него стереотипи, наричани още устойчиви модели на възприятието (Реан & Коломинский 2000, 323). Смята се, че стереотипизирането преминава през три етапа (Андреева 1999):

  • Идентифициране на множество от хора като принадлежащи към една категория;
  • Приспиване на обхват от характеристики на тази категория;
  • Атрибутиране на характеристики на всеки отделен член на категорията. 

   Стереотипизацията води до заличаване на индивидуалните различия между членовете на стереотипизираните групи: те биват възприемани като  сходни, притежаващи много общи черти, хомогенни. Ето защо този феномен е получил названието ефект на външногруповата хомогенност (понятие, популяризирано от Бернадет Парк и Майрън Ротбарт през 80-те години) – склонността да приемаме членовете на собствената си група (или вътрегруповото пространство) като разнолики и като индивидуалности, а тези от групи – като приличащи си (нещо, което често намира отражение в изрази като „Те всички са …”). Така ако вземем например някои възрастови стереотипи, то младите хора обикновено възприемат по-старите като приличащи си, особено по отношение на ключови дименсии като политически убеждения или отношение към технологиите, а възрастните хора може да възприемат всички тийнейджъри като еднакво недисциплинирани и неразумни. 

Задействането на стереотипите е автоматичен процес, като то е още по-лесно в ситуации на стрес, несигурност, тревожност, вземане на решения (Macrae et al. 1993). Причината е, че избягването на стереотипа изисква ментални ресурси, а в такива ситуации те са основно насочени другаде. Всичко това идва със своята цена – прибързани заключения, загуба на нюанси в общуването. Избягването на стереотипността обаче изисква усилие, понякога значително усилие – предполага излизане от модела на когнитивния скъперник и ментални вложения за разпознаване и анализ на стереотипите  в мисленето, техните корени и как да не бъдат пречка пред откритост и готовност за разбиране и опознаване на другия. 

Стереотипите са свързани и с предразсъдъците, които могат да бъдат описани като нагласи – нагласите отразяват предиспозия, склонност на индивида да реагира положително или отрицателно на нещо (атитюден обект) и имат когнитивен, афективен и поведенчески компонент (или какво мислим за обекта, какви емоции поражда у нас, как действаме спрямо него). Възможно обяснение на склонността на хората да поддържат негативни стереотипи е, че често животът е приеман съревнователно и предразсъдъците се превръщат  в инструмент за една група да поддържа представа за по-висока позиция в социума от други групи (Dovidio et al. 2010). Според теорията за социалната доминантност групите, които имат повече власт в дадено общество ще търсят и начини да поддържат този тип разпределение на властта и своя контрол върху ресурсите, съответно стереотипи и предразсъдъци помагат да се поддържа идеята, че някои групи заслужават да са в по-неизгодна позиция и че нищо в обществото не е нужно да се променя. Те се ползват като начин на оправдаване на поведението, като форми на рационализация – тези хора са в това положение, защото си го заслужават. “Стереотипите имат и идеологически функции – пишат през 90-те години на 20. век изследователите Джон Джост и Мазарин Бенаджи –  най-вече…те оправдават експлоатацията на едни групи от други и …обясняват бедността и безсилието на едни групи хора и успеха на други по начин, който прави тези различия между хората да изглеждат приемливи и дори естествени…” (Jost and Benaji 1994, 10). Тук може да се допълни и че честият процес на интернализиране на негативния стереотип от членове на маргинални или социално слаби групи допринася за поддържането на статуквото в обществото и обслужва интересите на групите, които притежават сила и власт. 

Съдържателният модел на стереотипите обогатява разбирането за тях и постулира качествени различия в стереотипите и предразсъдъците към различни социални групи и същевременно предлага концептуална рамка за изучаване на причините и следствията от тези различия (Андреева и Карабельова 2005). Според него  стереотипите  се състоят от две дименсии – топлота и компетентност (виж Fiske 2015). Първата описва степента, в която индивид или група са възприемани като дружелюбни, добронамерени, емоционални, заслужаващи доверие, а втората – степента, в която са приемани за справящи се, ефективни, амбициозни. Комбинациите от високи и ниски показатели по описаните две дименсии са четири. Обикновено високо и по двете дименсии са оценявани членовете на вътрегруповото пространство (тоест хората, които приемаме, че принадлежат към същата група като нас), техните близки сътрудници или членове на референтни групи (хора, на които се възхищаваме, искаме да подражаваме). На другия полюс стоят индивиди или групи, които са оценявани ниско и по двете дименсии – и като топлота, и като компетентност. Това са групи, с които не бихме желали да общуваме, нямаме им доверие, не очакваме да се справят в различни ситуации и съответно, не приемаме, че заслужават уважение и зачитане. Често такива групи са бездомници, психично болни хора и др. Такива групи се приемат като незаслужаващи и участие в разпределението на властта в едно общество или имащи право да оказват някакво влияние. За тях често се говори по крайно негативен начин, дори понякога по дехуманизиращ  начин – сякаш дори не са човешки същества, а напаст, пречка, проблем. Обичайно те не са адресати на реторическия дискурс – говори се за тях, но не и на тях (тъй като нямат власт и влияние), те не участват в обществения диалог, решения съответно обичайно също се вземат от някой друг за тях, не заедно с тях, което всъщност обаче прави тяхното включване в обществото и обществения дебат още по-трудно. 

Другите две комбинации от оценки по двете дименсии водят до по-амбивалентни стереотипи, при които има високи показатели по едната дименсия и ниски по другата. Например група с високи показатели за компетентност, но ниски по топлота би се приемала като заслужаваща уважение, но не и като харесвана – като пример тук се дават понякога жени, достигнали високи лидерски позиции. Група с високи показатели за топлота, но ниски за компетентност би била повече харесвана, но не и особено уважавана. Често такива групи са възрастните, хората с увреждания. Тук се откриват междукултурни различия. Например в изследване на ейджизма сред български тийнейджъри, проведено от автора на настоящия материал през 2008 г., резултатите сочат по-висока оценка по дименсията компетентност отколкото по дименсията топлота по отношение на възрастните хора (Петрова 2008). 

Доминиращите групи в едно общество винаги са оценявани високо по двете дименсии, докато групи, които са далече от властта са оценявани ниско. В изследване на Джонантан Рамзи и Джойс Панг на съдържанието на стереотипите и предразсъдъците спрямо имигрантите в Югоизточна Азия те установяват, че хората от Запада са оценявани като висококомпетентни, за разлика от местни малцинствени групи, които са оценявани като нискокомпетентни (Ramsay & Pang 2016). Това може да се обясни със силното западно културно и политическо влияние – дори в ситуация, в която западняците са членове на външна група спрямо изследваните лица, те са оценявани високо по тази дименсия, много по-високо от сънародници, които са обаче маргинализирани и отхвърлени – и които, можем да добавим, е важно да останат в същата позиция.    

Всички тези процеси обаче подлежат на осмисляне и повлияване, хората могат да проявяват саморефлексия, да ползват метапознанието (разбирането на собствените познавателни процеси) и невинаги действат като „когнитивни скъперници”. Менталните ”кратки пътища” може да имат своята полза, но човешкият вид притежава и значителни когнитивни ресурси. Фиск и Тейлър (1991) примат, че хората са умели стратези, които могат да приложат и много сложни ментални стратегии и процеси на преработка на информация, когато това е необходимо и когато те са мотивирани. Моделът на континуума (Fiske and Neuberg 1990) дефинира два полюса на формирането на впечатления – обработка на информацията, базирана на категории, и обработка, базирана на отделните характеристики, или процес на индивидуализиране. При първия тип преработка пътят е отгоре надолу: възприемащият поставя възприемания индивид в някаква категория и от нея извлича стереотипна информация за него. Вторият тип е отдолу нагоре: възприемащият обръща внимание на различни особености и детайли, свързани с възприемания, за да формира своите впечатления. Кой тип обработка на информацията ще се приложи зависи от това доколко се сблъскваме с несъответна на стереотипи информация и доколко сме мотивирани и готови да я обработим: ако разполагаме с достатъчно време и когнитивен ресурс (т.е. не ни се налага да решаваме някой сложен въпрос в момента) и не сме обременени с тревожност и неприятни емоционални състояния, то ние ще сме способни да обработим новата информация и да променим съществуващите стереотипи. 

От тази гледна точка разбирането  на процеса на стереотипизация, както и на съдържанието на чести стереотипи е предпоставка за тяхното преодоляване на нивото на мисленето и на езика. 

Нека разгледаме някои чести форми на стереотипизация (някои така наречени „-изми“) на база различни демографски характеристики. 

Сексизъм: придържане към полови стереотипи. Различия между половете несъмнено съществуват. Различията в половите роли също са факт, но самите те подлежат на промени и предефиниране. Някои от най-широко разпространените полови стереотипи са за мъжете като силни и независими, а за жените като по-чувствителни и уязвими. През последните стотина години например тези на жените са се променили значително с възможността за гласуване, пълноценно включване  в пазара на труда и др. Половите стереотипи са особено опасни, ако се ползват като основание за дискриминация или на различните полови роли се приписва и различна ценност –  тоест идеята, че ролите на единия пол в обществото са по-малко ценни от тези на другия. В публичното говорене подобни стереотипи много лесно могат да се проявят на нивото на езика – да кажем в примери, които се ползват, отношения, които се коментират или описват, шеги и вицове, които са сексистки. Всичко това може лесно да отблъсне аудиторията и също така допринася за подхранване на подобни стереотипи, така че притежава и елемент на социална значимост. 

Етноцентризъм: В по-леките си проявления не е нещо непременно негативно, той може да подкрепя усещането за принадлежност към собствената държава и нация, да подхранва патриотизъм по положителен начин, да „подпомага сплотяването на групата и появата на национално самосъзнание“ (Димитров 2017, 17). Когато обаче той не се изразява толкова или само като гордост от собствения народ/етническа група, а се превръща в отхвърляне или принизяване и обезценяване на други етноси, тогава става значителна бариера в общуването. Негативните стереотипи на база етнос са обаче широко разпространени, включително в нашата страна. „Макар и в различна степен и по различни причини, в съвременна България съществуват стереотипни представи за всички малцинства, които би могло да бъдат изведени като биполярни по оста „приемане-неприемане“ (която би могло да бъде и „допускане-недопускане“, „одобряване-неодобряване“, дори „харесване-нехаресване“), като на единия полюс обикновено са ромите, на другия – „всички останали“. Етносът се оказва най-значим фактор, диференциращ нагласите и социалните дистанции“ (Димитров 2017, 429). Психологическо обяснение на този процес може да се търси и в потребността на хората често да конструират своята идентичност и Аз-образ и чрез противопоставяне, опозиция с някой друг („ние не сме това, ние не сме като тях“). Стивън Ригинс, критик и анализатор на дискурса, говори за „реториката на другостта“ (“rhetoric of othering”) (Riggins, 1997), Джеймс Джасински пише, че „дискурсът на доминиращата група оформя образа на другия, придава им определени характеристики и навици, и така им позволява да функционират като контраст на доминиращата група. Например, „ние“ знаем, че сме трудолюбиви, защото „онези“ (другите) са мързеливи (…)“ (Jasinski 2001, 412). Това са процеси, които е особено лесно да се насочат към малцинствени етнически групи, при което се задействат и другите свойства на стереотипите като възприятието за „другите“ като хомогенна група, приемане, че техните недостатъци се дължат не на ситуативни фактори и житейски обстоятелства, а на вътрешни недостатъци и пороци. 

Както беше изтъкнато, етноцентризмът е в известна степен неизбежен и има и своите положителни страни, но прекалено силните му форми водят лесно до език и поведение, които по-скоро могат да създадат и задълбочат съществуващи деления и социални проблеми, отколкото да ги решат. В същото време националистически или популистки послания разчитат именно на силния етноцентризъм и подхранването (чрез езика, в немалко случаи езика на омразата) на негативните стереотипи за „другите“ (които са обикновено различни малцинствени групи или чужденци). Избягването на етноцентризма в публичното говорене, от друга страна, предполага осъзнаване на тези тенденции и най-вече недопускане в езика изказвания, които поставят собствения етнос или култура над останалите, изтъкват превъзходство, излъчват послания на деление („ние“ и „вие“) – поне не и ако целта е достигане до разнородна аудитория, насърчаване на обединение и на идентификация . Истински това може да се случи при реално желание да бъдат разбрани и другите култури, етноси, отделяне на време за тяхното опознаване, общуване с техни представители (контактът с реални хора, не със стереотипни репрезентации води до намаляване на предразсъдъците) и оценяване на различията като нещо, което би могло да обогатява. 

Тук в допълнение може да споменем и различните национални стереотипи. Те често намират отражение в литературата, шеги и анекдоти. Например следният: „Раят е където полицаите са англичани, готвачите са французи, механиците са немци, любовниците са италианци и всичко е организирано от швейцарци. Адът е където полицаите са немци, готвачите са англичани, механиците са французи, любовниците са швейцарци и всичко е организирано от италианците“. Тези няколко кратки реда отразяват редица национални стереотипи относно в какво представителите на тези нации са добри или не дотам добри. Националните и културните стереотипи играят важна роля затова как хората възприемат себе си и другите. Примери за такива стереотипи могат да се открият лесно и в миналото. Така Монтескьо през 1748 г. отбелязва, че северняците, хората, които живеят в студен климат, са по-затворени, резервирани и мрачни, докато тези от юга са веселяци, обичат да се забавляват и да танцуват. 

Отвъд елемента на забавление и шеговитост, обаче, подобни стереотипи лесно могат да се задълбочат и да водят до предразсъдъци и дискриминация. В публичното говорене те често се появяват в шеги, намеци, примери, които лесно могат да подразнят международни аудитории с членове от съответните държави, както и да покажат недостатъчна подготовка на оратора. 

Расизъм: По-рядко днес се наблюдава в своите крайни и директни форми, но може да продължава да съществува. На нивото на езика също е важно да не се допуска расистки език, дори да е имплицитно такъв. Например, важно е когато се говори за някоя друга расова или етническа група да се ползва този начин на назоваването ѝ, който е приемлив за членовете ѝ, не непременно който е приемлив за самия оратор и с който той просто е свикнал. Примери, шеги и прочее също може да са имплицитно расистки, ако затвърждават да кажем негативни стереотипи и показват липса на реално познаване и разбиране на хората от дадената група. 

Ейджизъм: Стереотипизацията на възрастов принцип е получила названието ейджизъм. Понятието не е ново, но получава по-голямо внимание през последното десетилетие и ще му обърнем малко повече внимание, защото не е толкова често адресиран проблем. Американският психолог Робърт Бътлър, който съставя и въвежда в употреба термина, го дефинира като “… процесът на систематично стереотипизиране и дискриминация спрямо определена група хора, защото  са възрастни. Ейджизмът позволява на по-младите поколения да гледат на възрастните като различни от самите тях; така, несъзнателно и имплицитно, те престават да се идентифицират с по-възрастните като човешки същества” (Butler 1969, 244). Терминът произлиза от английската дума „age“ – възраст. В по-ново време дефиницията е преразгледана и разширена от него по следния начин: “Ейджизмът обединява три различими, но и взаимосвързани аспекта: 1) негативни нагласи към по-възрастните, старостта и процеса на остаряване, което включва и нагласите на самите възрастни; 2) дискриминативни практики спрямо по-възрастните; и 3) институционални практики и социална политика, които поддържат негативните стереотипи спрямо по-възрастните, намаляват техните възможности за удовлетворяващ живот и накърняват личното им достойнство” (Tennet 2005, 39).

 Ердман Палмор (1999) очертава и водещите стереотипни вярвания, свързани с остаряването: Упадък на когнитивните способности: според стереотипите, след младостта всички възрастови периоди неизменно се характеризират със спад в способността за учене и запаметяване. В действителност наличието на подобен упадък много често се дължи на други фактори – заболявания, загуба на навици за учене, спад в мотивацията за подобни дейности, а не на хронологичната възраст сама по себе си. Психологически и личностови промени: тук стереотипното очакване е за неблагоприятни изменения в психичното функциониране – повишена депресивност, липса на  гъвкавост. Всъщност няма обща тенденция към повишаване на депресивността с нарастването на хронологичната възраст – или към  настъпване на по-силна неудовлетвореност от живота. Ако подобни негативни промени присъстват, те са по-скоро резултат от някои специфични изменения в живота на конкретни индивиди. Непривлекателност:  красотата и привлекателността се асоциират традиционно в нашето общество с младостта – според съществуващите стереотипи, с остаряването хората, и особено жените, губят своята атрактивност.  Безполезност: убеждението тук е, че с възрастта хората стават все по-слабо работоспособни и продуктивни. Подобни стереотипи стават причина да се предпочита назначаването и обучаването на по-млади служители.  В същото време се пренебрегват предимства на по-възрастните служители като по-големия опит. Изолация: приема се, че с възрастта хората ограничават социалните си контакти, започват да водят все по-затворен начин на живот и често остават съвсем сами. В много от случаите обаче не е така: те запазват своята социална мрежа  и могат да се включват в множество дейности. Политическа сила: разпространено и у нас е схващането, че възрастните хора са значима политическа сила – поради факта, че броят им е голям и че в повечето случаи те реално упражняват правото си на глас, те могат да повлияят  в голяма степен изборните резултати и съответно – типа на бъдещото управление. 

 Както и останалите „-изми“ ейджизмът обхваща различни стереотипни вярвания, предимно негативни, и може да проблематизира общуването в много отношения, включително публичната комуникация. 

 Темата за стереотипите е изключително мащабна и подобен материал няма как да обхване всички нейни аспекти. Разбирането на процеса на стереотипизация, различните характеристики на стереотипите и функциите, които (несъзнателно) изпълняват обаче може да ни направи по-осъзнати в общуването във всичките му форми, ако свикнем да си задаваме въпроса дали преценяваме и реагираме на реалните хора срещу нас или на генерализирани представи и схематични обобщения. 

Ползвана литература:

  1. Александрова, Д. Метаморфози на реториката през XX век. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2013. 
  2. Андреева, Л. Социални категории и схеми. В Л. Андреева (съставител). Христоматия по социална психология. София: Дилок, 2001.
  3. Андреева, Л., Карабельова, С. Стереотипи за социалните и етническите групи в ранна зряла възраст. В: III Национален конгрес по психология: Сборник научни доклади. София: Софи-Р, 2005, с. 217-221. 
  4. Димитров, Н. Автосегрегацията при етнически и сексуални малцинства: предпоставки, мотиви, последици. В: Зиновиева, И,. Карабельова, С., Миланов, М. (Ред.). Предизвикателства и перспективи пред съвременната психология. Сборник с доклади от международна научна конференция, София, 2-3 юни 2017. София: УИ, 2017, с. 428-432. 
  5. Димитров, Н. Социалните анклави на съвременността. Автосегрегация и маргинализация при ромите в България. София, УИ „Св. Климент Охридски“, 2017. 
  6. Липман, У. Общественото мнение. София: Лик, 2001. 
  7. Петрова, Д. Ейджизмът – същност, обяснителни модели и ефекти. В: Българско списание по психология, 2008, брой 1-4, с. 391-397. 
  8. Реан, А. А., Коломинский Я. Л. Социалньная педагогическая психология. Санкт-Петербург: Питер, 2000. 
  9. Besley, J., Nisbet M. How Scientists view the Public, the Media and the Political Process. In: Public Understanding of Science, 2013, Vol. 22, N 6, pp. 644-59. [Viewed 07.11.2020]. Available from: https://www.researchgate.net/publication/251879014_How_Scientists_View_the_Public_the_Media_and_the_Political_Process
  10. Burke, K. A Rhetoric of Motives. New York: Prentice Hal 1950.
  11. Burke, K. Rhetoric – оld and new. In: Journal of General Education, 1951, Vol. 5, pp. 203-205. 
  12. Butler, R.N. Age-ism: another form of bigotry. In: Gerontologist, 1969, Vol. 9, pp. 243-246. 
  13. Cheney, G. The rhetoric of identification and the study of organizational communication. In: Quarterly Journal of Speech, 1983, Vol. 69, pp. 143-158. 
  14. Dovidio, J., Hewstone, M., Glick, P. & Esses, V. The SAGE Handbook of Prejudice, Stereotyping and Discrimination. London: Sage Publications, 2010. 
  15. Fiske, S. T. Intergroup Biases: A focus on stereotype content. In: Current Opinion in Behavioral Sciences, 2015, Vol. 3, pp. 45–50. 
  16. Fiske, S. T., Neuberg, S. L. A continuum model of impression formation from category-based to individuating processes: Influences of information and motivation on attention and interpretation. In : Zanna, M. P. (Ed.). Advances in experimental social psychology, 1990, Vol. 3. San Diego, CA: Academic Press, pp. 1-74. 
  17. Fiske, S. T., Taylor, S.E. Social Cognition. New York: McGraw-Hill, 1991.
  18. Jasinski, J. Sourcebook on Rhetoric. Key Concepts in Contemporary Rhetorical Studies. Thousand Oaks, CA: Sage, 2001. 
  19. Jost, J, Benaji, M. The role of stereotyping in system-justification and the production of false consciousness. In: British Journal of Social Psychology, March 1994, Vol. 33, N 1, pp. 1-27. 
  20. Judd, C. M., Downing, J. M. Stereotypic Accuracy in Judgments of the Political Positions of Groups and Individuals. In: Lodge, M., McGraw, K. ed. Political Judgment: Structure and Process. Ann Arbor: The University of Michigan Press, 1995. 
  21. Macrae, C. N., Hewstone, M. & Griffiths, R.J. Processing load and memory for stereotype-based information. In: European Journal of Social Psychology, 1993, Vol. 23, N 1, pp. 77-87.
  22. Nordquist, R. What is Identification in Rhetoric? In: ThoughtCo [online]. Aug. 26, 2020. [Viewed 06.11.2020]. Available from: thoughtco.com/identification-rhetoric-term-1691142.
  23. Palmore, E. B.  Ageism: Negative and positive. New York: Springer, 1999. 
  24. Petter, O. Real men don’t wear masks: The link between masculinity and face coverings. In: The Independent [online]. 22 October 2020. [Viewed 03.11.2020]. Available from: https://www.scribd.com/article/481701844/Real-Men-Don-t-Wear-Masks-The-Link-Between-Masculinity-And-Face-Coverings
  25. Ramsay, J. & Pang, J. Anti-Immigrant Prejudice in Rising East Asia: A Stereotype Content and Integrated Threat Analysis. In: Political Psychology [online]. January 2016. [Viewed 03.11.2020]. Available from: https://www.researchgate.net/publication/282780159_Anti-Immigrant_Prejudice_in_Rising_East_Asia_A_Stereotype_Content_and_Integrated_Threat_Analysis
  26. Riggins, S.H. The rhetoric of othering. In: Riggins, S. H., ed. The language and politics of exclusion. Others in discourse. Thousand Oaks, CA: Sage, 1997. 
  27. Tennett, N. Effects of Ageism on Health Care for the Older Population. In: Sociology of Adult Development and Ageing, 2003, Vol. 24, Nov., pp. 36-42. 

Comments

0 comments

Author avatar
adminiaGS
https://rhetoric-bg.com

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки за да функционира правилно