Софийски университет „Св. Климент Охридски“, e–mail: nvaneva@gmail.com
Резюме:
В условията на нарастваща политическа поляризация езикът остава основният инструмент на власт, идентичност и легитимност. Настоящият доклад анализира взаимодействието между речта на омразата и омразата към речта в съвременната българска политическа реторика, като се фокусира върху два казуса от септември 2025 г. – президентската реч по повод Деня на Съединението и конфронтацията пред Народното събрание. Докато речта на омразата се проявява чрез лични нападки, унижение и морална дискредитация на политическите опоненти, омразата към речта разкрива по-дълбока криза – загубата на уважение към езика като културен акт. Чрез реторически и проксемичен анализ изследването показва как политическият дискурс се измества от аргументация към спектакъл, от убеждаване към агресия, като подкопава общественото доверие и превръща словото от мост между различията в оръжие на разделението
Ключови думи: реторика, политическа комуникация, реч на омразата, дискурс, поляризация, България, 2025
HATE SPEECH OR HATRED TOWARD SPEECH
Nadezhda Vaneva
Sofia University “St. Kliment Ohridski”, e-mail: nvaneva@gmail.com
Abstract:
In times of growing political polarization, language remains the central instrument of power, identity, and legitimacy. The paper analyzes the interaction between hate speech and hatred toward speech in contemporary Bulgarian political rhetoric, focusing on two events from September 2025 — the President’s address on the Day of Unification and the confrontation in front of Parliament. While hate speech manifests through personal attacks, humiliation, and the moral discrediting of opponents, hatred toward speech reveals a deeper crisis — the loss of respect for language as a cultural act. Through rhetorical and proxemic analysis, the study demonstrates how political discourse shifts from argumentation to spectacle, from persuasion to aggression, eroding public trust and transforming speech from a bridge between differences into a weapon of division.
Keywords: rhetoric, political communication, hate speech, discourse, polarization, Bulgaria, 2025
В условията на задълбочаваща се политическа поляризация, речта остава основният инструмент за артикулиране на власт, идентичност и легитимност. В българския контекст месец септември 2025 г. се открои като период, в който политическата реторика премина отвъд границите на аргументацията и навлезе в полето на конфронтацията и обезценяването на словото. Настоящият анализ разглежда динамиката между „речта на омразата“ и „омразата към речта“ – две явления, които на пръв поглед изглеждат сходни, но всъщност маркират различни аспекти на деградацията на публичното говорене.
Под „реч на омразата“ разбираме вербални стратегии, които целят демонизация, унижение или морална дискредитация на политическия опонент. Класическите реторически аргументи, които често се наблюдават в регистъра „реч на омразата“, включват ad hominem(насочване срещу личността), ad populum (обращение към тълпата с популистки внушения), ad baculum (аргумент към силата), аргумент на авторитета и аргумент към невежеството.
„Омразата към речта“, в рамките на този анализ, се отнася не до институционални ограничения върху свободата на словото, а до личностното и колективно пренебрежение към речта като културен акт. Тя показва липсата на уважение към институциите, към избирателите като аудитория и към самия език като носител на смисъл. Това е явлението, при което политическите говорители подменят аргументите с клишета, лозунги, жаргон и агресивни опозиции. В този смисъл речта губи своята функция да убеждава и се превръща в зрелище, в инструмент за емоционално противопоставяне, а не за рационален дебат.
Ще се фокусирам върху два ключови казуса от септември 2025 г. – речта на президента по повод Съединението на България и сблъсъците около парламента на 18 септември. Анализът е ситуиран в рамката на съвременната реторическа теория и се стреми да покаже как обезценяването на словото води до ерозия на доверието и до подмяна на диалога със зрелищна агресия.
Реториката като наука изследва силата на словото от Античността насам. Аристотел я определя като „способност да се открива възможното за убеждаване във всеки отделен случай“, подчертавайки, че речта е не просто средство за комуникация, а основен инструмент за изграждане на доверие и легитимност в обществото. В политическия контекст речта има още по-голяма тежест – тя не само информира, но и структурира обществените нагласи, мобилизира колективни действия и формира идентичности.
Изследването на съвременната българската политическа реторика показва, че независимо от различния стил на отделните лидери – метафоричен и епитетен или популистки и жаргонен – моделите на аргументация се свеждат до еднакви техники на поляризация. Това разкрива не само доминацията на „речта на омразата“, но и задълбочаващото се неуважение към самата реч като средство за публично общуване.
Първи пример: речта на президента Румен Радев на 6 септември 2025 г.
Националните празници по традиция са трибуна за обединение и за припомняне на историческата стойност на държавността. Вместо да се придържа към инклузивния тон на ритуалното слово, президентът Румен Радев избра силно конфликтен и поляризиращ език. В речта си на 6 септември 2025 г. той заяви, че „българите отново се жалват от дерибеите“ и че „политически брокери [са] готови да похарчат българското бъдеще, за да си купят чужда благословия“. Той също така посочи „чуждопоклонници, келепирджии и сеирджии“ като символични врагове на нацията .
Тези изрази са показателни за реч на омразата в реторически смисъл – чрез метафорични, но силно негативни епитети президентът омаловажава цели групи от политическия елит, като ги представя не просто като опоненти, а като морално покварени фигури. Категориите „дерибеи“ и „брокери“ са насочени към личностна деградация: вместо да критикуват конкретни действия, те определят носителите им като част от корумпиран и враждебен лагер.
В същото време тук наблюдаваме и „омраза към речта“. Празничното слово, което би следвало да служи за утвърждаване на националното единство, е превърнато в инструмент за конфронтация. Неуважението се проявява на три равнища: към институцията на държавния празник, редуцирана до партиен инструмент; към публиката, която получава обиди и метафори вместо аргументи; и към езика, който е принизен чрез употреба на жаргонни и стигматизиращи категории.
Коментарите на анализатори подсилват извода за популистки профил на словото: президентската реторика се описва като насочена към максимално широка, идеологически разнородна подкрепа, включително към негласуващи групи, чрез „анти-образи“ и отрицателни маркери, вместо позитивен проект. Политолози оприличават този модел като късноевропейския популизъм, при който центърът на речта не е визията „какво следва“, а мобилизацията срещу „това, което трябва да се махне“. Така празничната трибуна се употребява не епидейктично (за единение), а агонално (за поляризация), което е класически симптом на „омраза към речта“ в нашия смисъл.
Втори пример: блокадата на парламента на 18 септември 2025 г.
Тя бе не само политически протест, а и перформативен акт – публично изиграно действие със символен заряд, който премести сблъсъка от пленарната зала върху публичната сцена пред входовете на Народното събрание. Там словото загуби своята институционална тежест и се превърна в оръжие на лични нападки.
Важна роля в цялата сцена играе и невербалната комуникация. Почти артистичното подреждане на пространството – с полицейски кордон като барикада, визуалното въздействие на протестиращи с надписани фланелки, и самият сблъсък между Пеевски и Василев, изигран като двубой на арена – създадоха усещането за зрелищност. Хората, които гледаха и подвикваха отстрани, сякаш влязоха в ролята на публика на спектакъла. В проксемичен аспект сцената демонстрира, както териториалност (запазване на „зоната на властта“ чрез охраната), така и агресивно скъсяване на личното пространство, особено в моментите на директен сблъсък между опонентите. Невербалните елементи подсилиха усещането, че става дума не за аргументативен спор, а за ритуализирана конфронтация.
В речевия обмен между Делян Пеевски и Асен Василев доминираха аргументи ad hominem – класическата логическа грешка, при която атаката е насочена не към тезата, а към личността. Вместо рационален спор по политически въпроси, опонентът бе принизен чрез подигравки, обвинения и уличен език. Това е пример за „позоваване на слабости на личността“, което не изгражда аргумент, а руши самата възможност за диалог. Именно по този начин „омразата към речта“ се проявява чрез обезценяване на словото като средство за смислен обмен.
Паралелно се откроява и аргументът към силата (argumentum ad baculum). Внушението за заплаха, изразено чрез изрази като „вие сте свършени“. Това е риторическа стратегия, която не доказва теза, а се стреми да наложи позиция чрез страх и сплашване. В реторическо отношение тя се разпознава като отказ от аргументация и като генератор на конфликти, тъй като замества убеждението с внушение за сила и неизбежност.
Сцената от 18 септември е пример за съпоставяне на двете крайни стратегии – ad hominem и ad baculum, които в комбинация превръщат словото в инструмент на насилие, а не на убеждаване. Така политическата реторика окончателно напуска терена на рационалния спор и влиза в пространството на уличната свада.
Към тези агресивни аргументи може да прибавим и един често подценяван пласт: политическото пародиране и употребата на разговорни изрази, които деградират речта до битово-уличен регистър. Фрази като „отивай при Лена на парапета“, „пеньоар“, и други битово – разговорни елементи се използват, за да се деконструира сериозността на опонента и да се премести спорът в сферата на иронията и присмеха.
Това е риторически трик – чрез пародия се премахва напрежението на аргументите и се подхранва впечатлението, че дискусията е нещо нелепо или битово. Този подход въздейства двойно – от една страна, обезценява самия сериозен повод за разговор; от друга – поставя говорещия в позиция на хуморист, който „освобождава“ публиката от тежестта на темата.
В контекста на нашия анализ този пласт потвърждава, че словото вече не се използва за убеждаване, а за спектакъл: вместо политическа дискусия се превръща в езиков фарс, в който нереалните и преувеличени конструкции (неологизми, ирония, пародия) се оказват водещи инструменти.
В анализирания период на месец септември 2025г. в речта на политиците и коментаторите се забелязва интензивно използване на неологизми – новообразувани думи, които пренасят социалното напрежение в политическата реторика. Изрази като „бойковизъм“, „неможачи“, „соросоиди“ се превърнаха в част от утвърдения публичен лексикон. Можем спокойно да ги прибавим към речника думи с кратък, но силно въздействащ живот като „изчегъртване“ или „опраскване“. Подобни словоформи често възникват в контекста на остри политически сблъсъци и бързо се разпространяват чрез медиите и социалните мрежи.
От реторическа гледна точка тези неологизми имат двойна функция. От една страна, те действат като идентификационни маркери – не просто обозначават позиция, а сигнализират принадлежност и морална оценка („свои“ срещу „чужди“). От друга страна, те нарушават стилистичната норма и внасят разговорен и често експресивен регистър в официалната политическа комуникация. Ефектът е принизяване на сериозността на дебата – политически въпроси се свеждат до хапливи словесни етикети.
Тази практика отразява тенденция, която изследователите описват като „езикова мода“ – бързото навлизане на модни думи и клишета, които медиите подхващат заради тяхната експресивност, лаконичност и символен заряд. В резултат на това политическият дискурс става все по-хетерогенен, смесва официален и разговорен стил и допуска явления като „оварваряване на езика“ – разчупване на стилистичните граници с цел ефектност.
В този контекст неологизмите се превръщат в част от явлението „омраза към речта“. Те заменят аргументацията с ярки словесни конструкции, които по-скоро показват принадлежност, отколкото са носител на съдържателен аргумент. Така езикът рискува да се редуцира до набор от лозунги и словесни моди, които повече поляризират, отколкото убеждават.
Септември 2025 г. се откроява като показателен пример за деградацията на политическата реторика в България. В речта на президента и в сблъсъка пред парламента се откроиха повтарящи се модели – демонизация, персонализация, обида, заплаха. В различна форма, те очертават „реч на омразата“, в която словото е превърнато в инструмент за дискредитация, вместо в средство за аргументация.
Но отвъд този първи пласт се вижда и нещо по-дълбоко. Това е явлението, което можем да наречем „омраза към речта“. То не се изразява само в агресия към опонента, а в обезценяване на самия акт на говорене. В този смисъл омразата към речта е:
- Неуважение към институциите – когато президентска реч, която по същество би трябвало да е епидеиктична реч и по традиция има обединителна функция, се редуцира до партиен инструмент.
- Неуважение към избирателите – когато гражданите са поставени в ролята на публика на скандал и словесно зрелище, а не на уважавана аудитория, към която се отправят смислени аргументи.
- Неуважение към езика – когато богатството на политическата реч се заменя с вулгаризми, клишета и лозунги, които лишават словото от неговата културна стойност.
Омразата към речта в този смисъл не е реторическа техника, а симптом на криза в политическата култура. Тя показва, че думите вече не се възприемат като средство за търсене на съгласие и диалог, а като инструмент за агресия и спектакъл. Резултатът безспорно е отслабване на общественото доверие и засилване на цинизма, защото гражданите не виждат в словото източник на истина и смисъл, а на шум и конфронтация.
Възстановяването на уважението към речта изисква връщане към нейната най-същностна функция – да бъде мост между различията, а не оръжие за тяхното задълбочаване. Само така политическата реторика може да възвърне своята легитимност и да възстанови разрушеното доверие между институции, политици и общество.
За автора/About the author
Надежда Ванева е докторант по направление „Невербална комуникация“ в катедра „Реторика“ към Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Завършила е „Реклама и визуални комуникации“ в НБУ (2015) и магистратура по реторика в СУ (2018). Преминала е специализации по журналистика (СУ, 1993) и арт мениджмънт (НБУ, 1998). Тя е единственият български комуникационен експерт, чието изследване „Личната история – силата на убеждаващата комуникация“ е включено в международното издание Top Case Studies Guidebook 2017 на американското PR News. Управляващ партньор и директор „Комуникации“ в агенция 3CON, Ванева е член на Българското дружество за връзки с обществеността (БДВО) и на Управителния съвет на Българо-румънската търговско-промишлена палата (мандат 2018–2022). Лектор е в първата частна академия за събитийни мениджъри и в Студентския бизнес инкубатор на Американския университет в България. Нейните научни интереси са в областта на невербалната комуникация, реториката, психологията и масовите комуникации.
Nadezhda Vaneva is a PhD candidate in nonverbal communication at the department of rhetoric of the Philosophy faculty of Sofia University “St. Kliment Ohridski”. She graduated from “Advertising and Visual Communications” at New Bulgarian University (2015) and holds a MA degree in rhetoric at Sofia university “St. Kliment Ohridski” (2018). She has specialized in journalism (Sofia University, 1993) and art management (NBU, 1998). She is the only Bulgarian expert in communication with a research “The personal story – the power of persuasive communication” included in the international Top Case Studies Guidebook 2017 of the American PR News. Nadezhda Vaneva is managing partner and Communications director at 3CON agency, member of the Bulgarian Public Relations Association and of the board of the Bulgarian-Romanian Chamber of Commerce (mandate 2018-2022). She is a lecturer at the 1st private academy for event managers and at the Student business incubator of the American University in Bulgaria (AUBG). Her research interests are in the fields of nonverbal communication, rhetoric, psychology and mass co