Разказът за паметта на националния герой: 130 години от откриването на монумента на Васил Левски в София

Брой 9

Румен Скрински

Философски факултет, Софийски университет “Св. Климент Охридски”,  е–mail: rumen.skrinski@phls.uni–sofia.bg

Резюме:

Предложеният анализ ситуира историята около построяването на паметника на Васил Левски в София в контекста на двата големи разказа, които участват в моделирането на публичния дискурс, в годините след Освобождението – наратива за средновековната слава на България и този за Възраждането. Изложението поставя темата за издигането на монумента като граничен период, в който двата разказа постепенно се заменят един друг през различни обществено-политически употреби, празнични и мемориални чествания, като така фактически се обяснява дългото забавяне по откриването на мястото за памет на националния герой. Статията обръща внимание и как е почетен в публичния живот днес 130-годишният юбилей на паметника, като идентифицира през няколко примера институционалната забрава на датата 22 октомври 1895 г.

Ключови думи: Васил Левски, паметник, чествания, разказ, история

 

THE STORY FOR THE MEMORY OF THE NATIONAL HERO: 130 YEARS SINCE THE UNVEILING OF THE VASIL LEVSKI MONUMENT IN SOFIA

Rumen Skrinski

Faculty of Philosophy, Sofia university “St. Kliment Ohridski”

е-mail: rumen.skrinski@phls.uni-sofia.bg

Abstract:

The proposed analysis situates the history surrounding the construction of the Vasil Levski monument in Sofia in the context of the two major narratives that shaped public discourse in the years following the Liberation: the narrative of Bulgaria’s medieval glory and that of the Revival. The text presents the construction of the monument as a transitional period in which the two narratives gradually replaced each other through various socio-political uses, festive and memorial celebrations, thus explaining the long delay in opening the memorial site dedicated to the national hero. The article also draws attention to how the 130th anniversary of the monument is honored in public life today, identifying through several examples the institutional oblivion of the date October 22, 1895.

Key words: Vasil Levski, monument, celebrations, narrative, history

УВОД

На 22 октомври, 2025 г. с публикация в 19:55 ч. от страницата на кмета на Столична община Васил Терзиев в социалната мрежа “Фейсбук” се съобщава, че на днешната дата “София открива един от най-силните си символи – паметника на Васил Левски”^[1]. Няколко изречения ни информират, че по повод 130 години от изграждането на монумента, (разположен в градското пространство иначе недалеч от историческия топос на бесилото), е добавено ново художествено осветление, което “подчертава силуета на Апостола и му връща заслуженото присъствие в нощния облик на София”^[2]. Наред с това са добавени данни за подменени стари улични лампи от 70-те години на миналия век с нови LED панели в парковете “Заимов”, Южен и Западен, като става ясно, че предстоят подобни инициативи на общинското ръководство и в други публични пространства.

В същия ден няколко български новинарски портала публикуват в информационния поток идентични дописки, които най-бегло преминават през историческите събития около изграждането на паметника. В тях доминират суперлативи за “всенародните усилия” и “огромната почит”, с която българският народ участва в това начинание. Така в резюме преминава “юбилеят” от появата на монумента, открит по свидетелства иначе с разточително двудневно тържество^[3]. Разказът за паметта на националния герой на дата, на която се очаква да се “отключи” в общественото съзнание едно от многото напомняния за неговите живот и дело, остава в рамките на скромни статии. А тази година този разказ е и частично прикрепен към изложение за мащабна общинска програма по подмяна на амортизирани осветителни тела.

 

КОНТЕКСТЪТ НА ПАМЕТТА

Настоящият анализ ще опита да поднесе на читателя кратка реконструкция около създаването на обекта на изследването – паметника на Васил Левски в София. Реконструкция погледната обаче през призмата на публичния наратив^[4], който циркулира в първите години след Освобождението – своеобразен предмет на този текст. Оформянето на разказа за националния герой в колективната памет^[5] на нацията преминава през доминиращото съгласие, че ключовият топос на възпоменанието за Левски е близо до пространството на фактическата гибел на героя. Потвърждение можем да открием например в налагането на институцията на публичните чествания^[6] във време, в което Княжеството и Източна Румелия правят съдбоносни стъпки към своето бъдеще. Наред с политически и социални явления, това става и през редуването в обществения и културния живот на двата фундаментални разказа, които практически полагат основите на националната ни идентичност: наративът за мисления средновековен блясък на българската държава и този за възрожденската епоха, с чийто символен капитал^[7] се моделира и заселва националният пантеон от личности и събития. Големите смислови цялости намират различни проявления в публичната сфера, като работят с послания, спомени за травматично минало, възкресяване на места на паметта^[8], издирване на свидетелства, въвличане на публики в общо почитание и в последна сметка – възпитаване на културната паметна нацията^[9].

Появата на паметника на Дякона Левски в центъра на новата столица е гранично събитие за тези два разказа. Идеята за монумента се ражда непосредствено след Освобождението, но финалният резултат е видим години по-късно: тогава политическата власт ще изостави тъкмо употребите на възрожденския наратив, за да се насочи към преосмисляне и интерпретиране на наследството на средновековното минало. Така дефакто ще бъдат изпълнени конкретни стратегически цели, свързани с помиряването на България с политическата върхушка в Русия например, останала трайно резервирана към съединистката акция от 1885 г.

Изграждането на паметника Левски носи белезите на изпъстреното с противоречия и духовна криза време, когато търсенето на авторитети, на добри примери, е критично важна задача за съвременниците, макар немалка част от обществения и политическия елит да не си дава сметка. Ако Възраждането предлага преосмисляне на средновековното време, заедно с очакването то да послужи като необходим духовен ориентир за формиращата се българска нация, то след появата ѝ на картата на Европа, България изпада в нужда от разказа за своето най-близко възрожденско минало. То тъкмо е необходим антипод на текущото политическо разложение, конформизъм и стремеж към материални блага. Фундаментална е ролята на съвременници като Захари Стоянов, Стоян Заимов, Иван Вазов, Димитър Страшимиров. Усилията, с които тези автори работят в полето на утвърждаването на спомена и почитта към вчерашния ден, интегрират в дневния ред на младата държава исторически правдиво, но и силно опоетизирано и митологизирано присъствие на множество аспекти към възрожденското време-пространство.

Захари Стоянов се залавя например да установи публични, а впоследствие и всенародни чествания на ключови събития и личности. Той пише тържествени речи, организира и разказва за панихиди и помени. Отива дори по далеч: издава печатен орган “Борба”. Чрез него в поредица от дописки прокламира и убеждава в естествената връзка между усилията, положени за националното освобождение, и категоричната нужда от завършек в спешен порядък на тези усилия – именно през съединяването на двете български области в една държава. Заселването на националния пантеон минава през словото, публичното събитие, преживяването на травмата или преклонението пред героизма. Захари Стоянов възкресява знанието за съществено важни топографии, свързани с Априлското въстание, събира хора за колективно преживяване на спомена за Ботев, Хаджия Димитър и Стефан Караджа, противопоставя се на опитите възрожденското наследство да се изземе за политически употреби от зараждащата се социалдемократическа идеология^[10].

 

САГА ПРОДЪЛЖИЛА ГОДИНИ

В този обществен контекст се прави опит за построяване на паметника на Апостола за 20 дни. Впрочем, че се търси начин да се поменува починалият непосредствено след неговата гибел, говори фактът, че един от най-близките съратници на Левски, Данаил Попов, се заема с поръчката на табакери с неговия лик – идея, която обаче не се реализира^[11]. Не се случва и бързината, с която първият губернатор на София Пьотър Алабин иска да вдигне строежа, въпреки вероятно основателните му аргументи, че текат заседанията на Берлинския конгрес и е възможно да се появят външни пречки в осъществяване на замисленото дело, зад чието предложение стоят и съветникът в канцеларията на губернаторството Георги Кирков, както и чехът Иржи Прошек. Градският архитект на столицата Антонин Колар получава заданието за паметника, който е решен във форма на четиристенна призма с разположена върху нея стилизирана сфера и полумесец, прободен от християнски (руски) кръст. И това не е никак случайно. Този характерен, но видоизменен образ на разпятието е забелязван нееднократно впоследствие и на други паметници, които ще запечатат спомена за загиналите в Освободителната война. Символът е съвсем ясен – под руската православна традиция е увековечена славата на жертвалите се братя по вяра и общо славянско минало народи. Турция надига протестен глас заради лансирания публично проект на мемориала и той е коригиран светкавично: полумесецът и кръстът са премахнати. До идването на княз Александър Дондуков в София, Прошек свидетелства^[12], че паметникът не просто няма да бъде завършен, но и че първоначалните заделени средства за полагането на основите свършват. В допълнение, докараните материали бързо са взети за други цели. Така за пет години начинанието потъва в забвение предвид факта, че и руските представители в столицата не проявяват особен ентусиазъм по “общественото възкресение” на спомена за Левски – здраво свързан със символиката на възрожденската епоха.

Малко повече от година преди съединистката акция, през март 1884-та, специална комисия към Общинския съвет вече е ангажирана с всички административни и финансови въпроси, свързани със строежа. Нейн председател е Иван Грозев, който освен съгражданин на Левски, се занимава с предприемачество в сферата на строителството. Експертите се обръщат с нарочно писмо към общинските власти по места, за да започне събиране на средства за строежа на мемориала. Освен това е решено той да се постави в центъра на оформящото се кръгово кръстовище, а Антонин Колар се заема да преработи проекта си, предвид създаденото в по-рано време напрежение. Новото задание е прието след няколко седмици, като то вече предвижда повече декоративни украси, а паметникът достига 13 метра височина. Средствата за градежа растат поголовно, затова и членовете на комисията се отказват да поставят бронзова фигура на Левски в цял ръст към вече замисления паметник. Важно е тук да се каже, че комисията решава да се издирят тленните останки на Апостола по свидетелства на местните, за които се счита, че знаят къде точно е погребан в т. нар. “позорни гробища” на Османската империя. Поради административно безхаберие и бързина да се разпродадат най-желаните парцели в оформящия се нов център на столицата, както и трескав стремеж да се построят конюшните на двореца, идеята тленните останки^[13] да се положат под паметника изчезва от дневния ред на комисията и властта.

Така или иначе заложената предварителна сума за монумента е 60 000 лева, столичните управници отпускат едва 7500 лв., а даренията от общините в страната са в размер от само 1637 лв. След като парламентът отпуска 20 000 лева, работата продължава чак през пролетта на следващата 1885 година. И тези средства за първоначалния основен градеж обаче бързо се изчерпват. Отново са потърсени пари от страната, но такива не постъпват. Нито държава, нито община заделят нужните 40 000 лева за следващите дейности. По това време княз Фердинанд вече е заел престола, а България прави опити за стабилизация след поредните политически трусове, които неизбежно ще доведат и до постепенна, но видима подмяна на публичния наратив. Въпреки това за много кратко време общината успява да осигури два транша по 5000 лева. Това става, когато управлението на местната власт поема енергичният Димитър Петков. Междувременно Захари Стоянов^[14] оглавява Петото обикновено народното събрание и държавата отпуска 20 000 лева с негово съдействие. Продължава интензивната работа по фундаменталните отделни елементи на строежа, но за да се завърши образът на Левски от бронз, трябват нови близо 10 000 лева, които са осигурени и подпомагат начинанието да бъде приключено във Виена. Общината от своя страна се залавя с облагородяването на пространството наоколо, докато специална комисия приема на 22 юни 1891 г. вече завършения паметник.

ЛУТАНЕТО В РАЗКАЗИТЕ

Че не се бърза обаче с официалното откриване на новото място на памет, става ясно веднага. И това е част от по-съществения въпрос за легитимацията, която Фердинанд търси както сред българския народ, така и навън. Всеизвестно е, че положената клетва от монарха пред Великото народно събрание от 2 август 1887 г. е акт, който среща почти всеобщото неодобрение на великите сили. Самият Фердинанд се нуждае от баланс и дипломатичност в поведението си без изостряне на напрежението спрямо него – особено с “резки движения”, които могат да разгневят Османската империя. Монархът дава индикации в публичните си послания, че се насочва към друг разказ, който ще придаде по-сериозна устойчивост на властта. Ще го представи и в светлината на продължител на една скъсана отдавна традиция, свързана със залеза на Втората българска държава. Наследството на възрожденския наратив е по същество чуждо за княза, а и обществено-политическата обстановка със свалянето на Стамболов (довчерашен революционер), предполага дистанция от възможните публични асоциации с републиканското верую на Апостола. Така енергията, с която Захари Стоянов захранва националния героичен пантеон, постепенно е оставена без посока, която в този момент само държавната власт може да ѝ даде.

Съвсем парадоксално на новия тон, който, разбира се, не се налага веднага, паметникът на Апостола е открит с грандиозно по мащабите си тържество, продължило два дни – 21 и 22 октомври 1895 г. Столичният елит първо гледа пиесата “Хъшове” от Иван Вазов, отслужена е панихида в памет на Дякон Игнатий, а впоследствие хиляди поемат на шествие към монумента. Впечатляваща е бройката на участниците в това честване, предвид многогодишната сага и липсата на средства, които предхождат събитията. “…Живите родственици на Васил Левски, негови сподвижници и участници в революционните събития преди Освобождението, министри, множество депутати, представители на Столичното кметство и на кметствата от страната, парадна офицерска част, висши чиновници, университетски професори, учители и ученици от софийските гимназии и училища, Опълченското дружество “Левски”, представители на Инженерното дружество, на дружествата “Юнак” и “Сокол”, дружеството “Чех” и Столичната хърватска задруга, Немското благотворително дружество, Италианското дружество, Швейцарското дружество, представители на еснафските организации и въодушевени граждани. Минавайки през централните софийски улици, шествието стига до празнично украсения монумент, където посреща с аплодисменти появата на княз Фердинанд, придружен от военната и гражданската си свита”^[15]. Цитатът нагледно показва колко сериозен обществен ресурс е впрегнат в турбулентно политическо време. Въпреки че все още е внимателен с публичните си появи, които легитимират по една или друга причина възрожденските герои, Фердинанд си дава сметка, че за да установи трайно присъствие в колективната памет, не би могъл да не се появи на откриването на паметника на всепризнатия вече Апостол на народната свобода. Затова и произнася прочувствено слово, а вечерта е даден прием в чест на родствениците на Левски. Дискретният заник на заветите от миналото обаче се случва пред очите на всички: и това по същество е изцяло нова, службогонска епоха, в която влиза българското общество.

В този момент разказът за паметта на националните герои постепенно бива обезсилен и за това свидетелстват трансформациите на градското пространство с доминиращ русофилски характер – появата на монумента “Цар Освободител”, строежа на храм-паметника “Александър Невски”, кръщаването на булеварди и улици в столицата на руски велможи, оставената да отлежава до пълна забрава идея на Стоян Заимов за музей и инвалиден дом на Възраждането, възстановяването на първите къщи и квартири на временното руско управление вече като музейни комплекси и прочие. Самият монарх пък поема в посока на съвсем ясно осъзнат историко-политически проект, който да го асоциира с една стара традиция от времето на българските средновековни династии. С този нарочно създаден отпечатък Фердинанд ще обяви и Независимостта на страната именно в старопрестолен Търновград – сякаш за да възкреси Третата българска държава.

В ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Както стана дума, появата на паметника на Васил Левски се оказва граничен малък наратив при постепенната размяна на двата големи разказа – възрожденския и средновековния – в дневния ред на политико-обществените отношения. Превръщането на строежа в своеобразна главоблъсканица между институциите, опитите да се откупи “грехът” с разточителна церемониалност, а впоследствие публично да се маргинализира това място на памет поради ред обстоятелства, говори красноречиво: и за лутанията пред политическия елит, и за честата смяна на ценностните ориентири в това иначе все още близко до високите идеали на комитетското десетилетие ново време.

Днес мемориалът продължава да прави силно впечатление в макар сериозно видоизмененото градско пространство, но той се обживява най-пълно предимно на все още погрешно, но официално отбелязваната дата 19 февруари – ден за преклонение пред гибелта на националния герой^[16]. Тези мемориални чествания през годините се трансформират в различна степен, използват се за политически провокации, тяснопартийни цели, възторжени заявки или помпозни речи, които трудно резонират с идейните цели, завещани от Васил Левски.

130 години по-късно, на 22 октомври 2025 г., откриването на паметника бе почетено единствено с ново художествено осветление, въпреки че по монумента се забелязват конструктивни дефекти, които вероятно се нуждаят от специализирано обследване. Без тържествена церемония, шествие или друг вид публично отдаване на почит, “юбилеят” остана в сенките на съвсем пък отдалечения и от възрожденския, и от средновековния разказ дневен ред на модерна България.

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

 

1. Архив на Възраждането (ред. Д. Т. Страшимиров) (1908) Том 2: Документи по Съединението, София:Министерство на народното просвещение.
2. Асман. Я. (2001).Културната памет: Писменост памет и политическа идентичност в ранните високоразвити култури. София: Планета-З.
3. Благоев, Д. (1886) Нашите апостоли: Захарий Стоянов като публицист, революционер, апостол и патриот. София: „Захарий Стоянов”.
4. Вълчев, Г. (2023) Историята и нейните обществени употреби. Културни и политически проекции на българската история от Възраждането до края на Първата световна война. София: УИ “Св. Климент Охридски”.
5. Вълчев, Г. (2010) Захари Стоянов и символният капитал на Българското възраждане. София: УИ “Св. Климент Охридски”.
6. Нора, П. (2004) Meста на памет и конструиране на настоящето. София: Дом на науките за човека и обществото.
7. Тодорова, М. (2009)Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой.София: Парадигма.
8. Халвбакс, М. (1996) Колективната памет. София: „Критика и хуманизъм”.

Онлайн източници:

9. Стоянов, Ив. (19.10.2025 г., 16:32 ч.) Паметникът на Васил Левски в София – навършиха се 120 години от откриването му. 24 часа [онлайн]. [Прегледан 11.2025 г.]. Достъпно от:https://www.24chasa.bg/bulgaria/article/5057242.
10. Терзиев, В. (22.10.2025 г., 19:55 ч.) Преди 130 години на днешния ден. Фейсбук [онлайн]. [Прегледан 11.2025. г.], Достъпно от: https://www.facebook.com/VassilTerzievZaSofia/photos/преди-130-години-на-днешния-ден-софия-открива-един-от-най-силните-си-символи-пам/673060025856244/.

За автора/About the author

Гл. ас. д-р Румен Скрински преподава в Катедра история и теория на културата. Научните му интереси са в областите културна история на България 15.-19. век, културна идентичност, нации и национализми, мениджмънт на културното наследство, комуникационен мениджмънт и дипломация;

Assist. Prof., PhD Rumen Skrinski teaches at the Department of History and Theory of Culture. Research field and interests: Cultural history of Bulgaria 15th-19th century; Cultural identity, nations and nationalism, cultural heritage management, communication management and diplomacy.

^[1] Терзиев, В. 2025 октомври 22, 19:55 Фейсбук [онлайн] ^[2] Пак там. ^[3] Вълчев, Г. 2023:162 ^[4]Автори като Онега, Гарсия-Ланда, Лиотар, Барт, Кьопе, Киндт и други работят в полето на теоретичното представяне на наратологията. За целите на статията обаче ще разбирам термините “разказ” и “наратив” като синоними, като към тях подхождам през идеята за процес на натрупване на гледни точки, смисли, основания, които създават обяснителен модел за едно или друго събитие, персонаж, време и пр. ^[5] Халвбакс, М. 1996 ^[6] Пак там, Вълчев, Г. 2023:127 ^[7] Подробно за употребите на символния капитал, свързан с Българското възраждане, вж. Вълчев, Г., 2010 ^[8] Нора, П., 2005 ^[9] Асман, Я., 2001 ^[10] Благоев, Д., 1886 ^[11] Архив на Възраждането, 1908:192 ^[12] Стоянов, И., 2015 октомври 19, 24 часа [онлайн] ^[13] Тази тема подробно разглеждат редица автори като Мария Тодорова, Ивайло Христов, Иван Лалев, Иван Стоянов, затова няма да се спираме конкретно на огромния по мащабите си казус около търсенето на гроба и тленните останки на Левски. ^[14] Нов паметник на Захари Стоянов впрочем бе открит съвсем наскоро (21.11.2025 г.) в градинката около историческата сграда на Народното събрание – инициатива на частни дарители, но с подкрепата на Столичния общински съвет и Сметната палата на Република България. Събитието премина със скромно тържество и еднотипни дописки в повечето медии. ^[15] Пак там, Вълчев, Г., 2023:160 ^[16] Подробно изследване за това как се създава национален герой прави Мария Тодорова. Вж. Тодорова, М., 2009